Чтение онлайн

За миг се изкуши да се върне в офиса си и да провери съдържанието на диска на компютъра си, но един поглед към циферблата на часовника й я отказа. Освен това щеше да вземе лаптопа си; можеше да провери съдържанието на диска по време на полета.

Свързан е с родителите ти. Какво ли е открил Руст? Нина си спомни, че германецът беше историк и години по-късно тя беше научила, че обречената експедиция на родителите й е разчитала на тайни нацистки документи, в които е бил описан пътят до Атлантида. Дали Руст не е бил човекът, който ги е осигурил?

— Добре ли сте? Нина?

Тя примигна при въпроса на Лола, изгубена за миг в мислите си. След това бързо пъхна диска и писмото обратно в плика.

— Добре съм, благодаря. Просто… да, познавам го, просто не сме говорили от доста време. — Русата рецепционистка все още изглеждаше загрижена. — Всичко е наред, Лола, наистина. Ще го прегледам в самолета. Като го споменах — продължи тя, доволна, че има повод да смени темата, — трябва да тръгвам. Ще се видим, като се върна.

— Успех със семейството! — извика Лола след нея.

Този път Нина не реагира. Вече имаше нещо друго, което да я притеснява.

Чейс отпусна седалката назад докрай и се опъна с въздишка на задоволство.

— Ах, така е много по-добре. Но се обзалагам, че ако носеше онзи медал на летището, веднага щяха да ни настанят в първа класа.

— Имам си тука един харизан кон — рече заядливо Нина. — Искаш ли да му погледнеш зъбите? — Доколкото я касаеше, тя бе повече от доволна от местата в бизнес класата, които бяха получили независимо от билетите за икономичната класа, въпреки че когато жената на касата я позна и й предложи по-добри места без доплащане, първото нещо, което й мина през ума, бяха луксозните седалки в първа класа.

— Не. Мисля да подремна. Нямам намерение да се мятам зад волана на колата под наем след като съм спал само два часа по време на презатлантически полет.

— Е, аз не съм изморена все още. — Летяха вече близо час и половина и Нина все още се чувстваше по нюйоркско време. — Можеш ли да ми свалиш чантата?

Чейс изпъшка.

— Страхотно. Първо искаш мястото до прозореца, после непрекъснато ме караш да ставам и да сядам. — Но той се изправи, отвори багажното отделение над главите им и подаде чантата на Нина. Тя извади своя Макбук и плика с диска и писмото на Руст, след което върна чантата на Чейс.

— Ако пет минути след като заспя ме събудиш, защото ти се ходи до тоалетната — измърмори той, докато прибираше чантата в отделението, — ще те изхвърля през аварийния изход.

— Няма да ми е за пръв път да скачам от самолет без парашут, нали? — Двамата се спогледаха с усмивка и Чейс се отпусна на мястото си, а Нина отвори лаптопа и пъхна диска в дисковото устройство. След няколко секунди съдържанието му се появи на десктопа. Тя копира единствения файл на харддиска и кликна два пъти върху него… но за нейна голяма изненада се появи прозорче с искане за парола.

Каква ли беше паролата?

Нина отново прегледа писмото. Там нямаше никаква подсказка — като се изключи телефонният номер. Тя го написа и натисна „enter“, готова да опита отново. Лаптопът изпиука предупредително и изчисти полето за повторно въвеждане на паролата. Тя бързо пресметна наум, че ако паролата е някаква комбинация от единайсетцифрения номер, това означава почти четири милиона комбинации. Не само остатъкът от полета, но и остатъкът от живота й нямаше да стигне, за да изпробва всичките. Дотук с тази идея.

Тя отново опита, този път със собственото си име. Без резултат. След това премина на имената на родителите си, след това името на Руст. Нищо. Беше срещнала за кратко съпругата на Руст по време на панихидата — как ли й беше името? Сабине? Сабрина? Нямаше никакво значение, тъй като и двете не свършиха работа.

— Цяла нощ ли смяташ да караш това нещо да пиука? — оплака се Чейс.

Нина спря звука.

— Кодирано е, а аз не знам паролата.

— Защо, кой ти праща кодирани файлове? Някакво порно ли е?

— Не, не е порно — сопна му се Нина. — Всъщност не знам какво е.

— Тогава значи може да е порно! Дай да погледна. — Той се надигна да седне, докато Нина се опитваше да отблъсне нетърпеливите му ръце.

— Изпрати ми го един стар приятел на моите родители. Пише, че иска да говорим за онова, което е на диска — и за тях. Виж, написал е телефонния си номер.

— Ами обади му се.

— Какво?

— Очевидно няма да ти даде паролата, докато не му се обадиш. — Чейс потупа отстрани на седалката й. — Тук има сателитен телефон, обади му се. Само че използвай своята кредитна карта, ’щото сигурно ще струва поне десет долара на секунда.

— Скръндза — ухили му се Нина. Но идеята му беше добра, затова тя намери кредитната си карта и се обади. Телефонът иззвъня няколко пъти.

— Ало? — чу се сънлив, но напрегнат глас с немски акцент.

— Ало — обади се Нина. — С Бернд Руст ли говоря?

— Кой се обажда? — Внезапно цялата сънливост изчезна, но гласът прозвуча още по-напрегнато.

— Аз съм Нина, Нина Уайлд. Получих писмото ви.

— Нина! — Облекчението в гласа му се усещаше дори през ефирните смущения на връзката. — Да, аз съм Бернд Руст! Благодаря, че се обадихте!

— Получих и диска, но не мога да го отворя. Файлът е защитен с парола.

— Знам. Исках да съм сигурен, че няма да го прочетат други хора.

— И тъй като вече е в ръцете на точния човек, каква е паролата?

Настъпи мълчание.

— Аз… Мога да ви я кажа само лично. Не по телефона.

Нина внезапно стана подозрителна.

— Защо не? Какво става тук?

— Всичко ще ви се изясни като се видим. Но трябва да ви видя лично. Къде се намирате?

— Всъщност съм в самолета. Летя за Англия…

— Англия! — възкликна Руст. — Чудесно, ще хвана първия Евростар на сутринта. В Лондон ли ще бъдете?

— Не, не — каза Нина, като се опитваше да забави темпото. — Ще бъда в Борнмът, отивам да се срещна със семейството на годеника ми…

— Борнмът, ясно. Значи ще се срещнем там.

— Какво? Не, имах предвид…

Руст се засмя.

— Нина, знам, че всичко ви се струва твърде странно.

Смехът на Нина прозвуча малко отчаяно.

— Ами, да. Донякъде.

— Не се тревожете. Няма да ви отнемам много време. Но ви обещавам, че определено ще поискате да чуете онова, което имам да ви казвам.