Чтение онлайн

Сейфът не беше пипан.

Отвори го. Пистолетите бяха там. Изглежда губеше допир с реалността. Никой нямаше намерение да го закача. Не тук. Не и в неговия дом.

После му хрумна, че Лари Уит може би си е мислил същото. И Симпсън Крейн… Застреляни със собственото им оръжие. У дома им.

Нелепо.

Взе едрокалибрения пистолет и отиде да провери — стаята на Винсънт, на Ребека, спалнята. Мина през кухнята, трапезарията, всекидневната, върна се в дългия коридор. Нищо. Изглежда полудяваше.

Погледна зареденото оръжие в ръката си и му мина през ум, че точно така стават нещастията. Полутъмна къща, някой — жена ти или детето — се появява неочаквано, ти го вземаш за крадец, за някой, който те заплашва…

Върна се при сейфа и заключи проклетата играчка. Изведнъж се сети. Краката му омекнаха. Беше твърде кошмарно дори да си го помисли. Трябваше да седне.

Лари в края на краищата е ударил Мат. Не само веднъж. Може би Мат се е появил по време на скандала и е взел страната на майка си, може би е настоял баща му да я остави на мира, може би Лари в яда си го е ударил с дръжката на пистолета… после си е дал сметка какво е направил, разбрал е, че не може да го скрие и че няма връщане назад… Мат — със счупена челюст, осакатен завинаги, живо доказателство за това, какъв всъщност е баща му. Край на кариерата, на педантично подредения, организиран живот, в който всичко е под пълен контрол… И в този момент идва единственото възможно решение… Мат лежи на пода край вратата на банята, Дженифър го моли да престане. Единственото решение — да се унищожат доказателствата. Куршумът ще заличи всякакви следи, няма да се разбере, че е осакатил сина си. Никой не би могъл да твърди това.

И няма да остане нищо. Никакъв смисъл да продължава да живее. Насочва дулото към себе си.

Само че преди това се обръща към Дженифър и казва: „Ти си виновна за всичко“. И тя, в този момент _му вярва_, защото е такава, каквато е.

Харди, седнал на пода, стигна до края. Разбира се, че не би могло да се е случило така. Изхвърленият в контейнера пистолет изключваше такава възможност.

Освен ако… ако Дженифър сама не е изхвърлила оръжието, защото се е самообвинявала за скандала, защото наистина е била убедена, че тя е виновна за всичко. Така Лари няма да е засегнат. Безценната репутация на доктор Лари Уит ще бъде спасена. И тя, Дженифър, ще си получи каквото заслужава за това, че е предизвикала скандала, за това, че е такава, каквато е.

Прекалено объркано. Едва ли е било така.

Но някои факти сочеха тъкмо в такава посока — например, категоричното й отричане, че е убила мъжа си и сина си. И — от мисълта го побиваха тръпки — особеностите на характера й напълно отговаряха на такъв тип поведение. Самоомраза, чувство за вина, нуждата да бъде наказана. Защото първата й реакция е било гузното чувство за радост от факта, че Лари е мъртъв. Мразела го е, ненавиждала е всичко, което е правел. Макар че едва е понесла смъртта на Мат физически, това не е намалило — поне в първия момент — радостта. Че _Лари_ вече го няма. Че най-накрая се е освободила от него.

И след като е могла да изпитва подобна радост веднага след смъртта на сина си, може би е решила, че наистина няма душа и че напълно заслужава наказанието, което обществото иска да й наложи. Дори е готова да помогне. Направи тъкмо това. Сама срещу себе си.

Харди се облегна на стената. Имаше треска. Не се е случило това. Не е възможно. Имаше и други възможности, много по реални, трябваше да проучи тях. Изглежда бълнуваше.

*

— Не можеш да го направиш днес.

Температурата му беше 40 градуса. Струваше му се, че е на сто години. Пиеше трета чаша кафе, беше се насилил да хапне малко.

— Срещата е в девет. Трябва да отида. Остават три дни.

Три дни, докато съдия Вилърс, тринайсетият съдебен заседател, се произнесе окончателно по присъдата — вторник, 9:30. Харди бе дал ход на процедурата за отсрочване и все още се надяваше смъртната присъда да бъде заменена с доживотен затвор. Трябваше да убеди Вилърс да го направи, да открие нещо приемливо.

След решението на съдебните заседатели бе прекарал с Дженифър половината нощ, за да обсъдят възможностите. Не й беше разкрил последния си коз — на своя глава беше решил все пак да заговори за побоищата. Вече нямаше никаква друга надежда. Беше споменал за разкритията си около медицинския център и тя бе дала съгласието си да направи всичко, което трябва, за да намери нужните доказателства. Сега поне изглежда й се искаше да живее.

Първата му стъпка — в осем вечерта в петък — беше да се обади на председателя на медицинския център доктор Кларънс Стоун, който живееше в Сан Франциско. Успя да го убеди да се срещнат най-късно в неделя сутринта в девет. Трябваше да отиде, въпреки грипа.

Децата си играеха в стаята си.

— Слушай, болен си — каза Франи. — Напоследък работиш денонощно. Не си се прибирал у дома от месец. Трябва да се погрижиш за себе си.

Опита се да й се усмихне.

— Това и смятам. Много скоро. Обещавам.

Винсънт изпищя и Франи се спусна към детската стая, за да види какво става. Харди се надигна бавно и като се подпираше, за да не залита, тръгна след Франи. Оказа се, че Винсънт е прещипал пръста си и Ребека е надала съчувствен писък. Харди я взе на ръце, за да я укроти, без да забравя да извърне глава, за да не я зарази.

След минута се върнаха в кухнята с децата. Франи взе бучка лед от хладилника, за да я сложи на прещипания пръст.

— Не можеш ли да обжалваш както всички останали? — попита тя.

— Какво да жалваш? — попита на свой ред Ребека и запя: — Нани-банани, нани-банани.

Винсънт проточи врат над рамото на майка си, за да види къде са бананите и също се присъедини към песента. Ставаше все по-шумно. Децата умееха да се правят на палячовци.

Харди имаше чувството, че главата му ще полети нагоре без тялото. Сега, разбира се, малките искаха банани, но той бе готов да се обзаложи, че не са останали.

— След като се чувстваш достатъчно добре, за да излизаш навън — каза Франи, — защо не ги заведеш до магазина, за да купите? — Харди си даваше сметка, че жена му донякъде има право да се държи така, но точно в момента не беше готов да се съобрази с проблемите й. — И двамата. Майка им има нужда от почивка.

Кларънс Стоун живееше в голяма къща край брега на малко повече от километър, но на Харди му се стори, че е в друга галактика. Когато мина по алеята и спря пред входа, се почувства напълно изтощен и му трябваше цяла минута, за да събере сили колкото да натисне звънеца.

Отвори му прислужник. Минаха по дълъг коридор, постлан с дебела пътека, която заглушаваше стъпките им. Прислужникът го въведе в нещо като кабинет с много книги по стените, където, зад бюро по-голямо от това на Фримън, седеше възрастен човек с къси бели мустаци. Беше по кафяв домашен халат от коприна и пишеше нещо със скъпа писалка. При влизането на Харди той остави писалката, стана — под халата се виждаха черни панталони — заобиколи бюрото и протегна ръка.

— Не изглеждате никак добре, млади човече.