Чтение онлайн

Харди не се съмняваше, че е така. Не се и чувстваше никак добре. Все още го тресеше. Гъстата мъгла сякаш задушаваше всяка надежда за топлинка, дори и малко. Беше пуснал отоплението в колата на най-силното, но от него не му бе станало по-добре.

— Обикновен грип — кимна Харди. — Това е.

Стоун каза на прислужника да донесе чай с много лимон и мед — все пак беше лекар. Накара Харди да седне на един стол и да свали сакото си. Поиска разрешение да го прегледа. Безплатно.

— Спите ли достатъчно? В това състояние не би трябвало да ставате от леглото.

— Тази седмица си взех осемте часа сън — отвърна Харди с разтракани зъби. — Добре съм.

Стоун взе една старомодна докторска чанта и я остави на пода. Извади стетоскопа, преслуша го, премери температурата му с термометър, който отчита веднага, видя гърлото му.

— Да, грип е.

Донесоха чая и Стоун наля две чаши.

— Предполагам, че наистина идвате при мен по неотложна работа. Не бива да излизате навън така.

— Важно е — кимна Харди и облече сакото си.

Стоун седна срещу другия ъгъл на масичката и се обърна към него.

— Споменахте, че е във връзка с медицинския център.

Харди предполагаше, че повечето подробности са известни на доктора, така че му разказа съвсем накратко какви са подозренията му, включително и възможността Лари Уит да е научил нещо съмнително във връзка с циркулярната оферта.

Когато свърши, Стоун се замисли.

— Познавате ли много лекари, господин Харди? — попита той накрая.

Харди кимна.

— Няколко.

— Знаете ли колко хора непрекъснато се опитват да им продадат едно или друго? — Вдигна ръка, за да го спре. — Ще ви кажа. Не минава ден, без средно успелия лекар да получи купчина рекламни брошури, два-три формуляра за откриване на кредитни карти, предложения за изгоден кредит и какво ли още не. Дори и да наредите на пощата да не ви доставя никакви подобни материали, подателите идват сами и ги пускат в кутията. Няма спасение, повярвайте ми, опитвал съм.

— Добре.

— Добре. Мислите ли, че някаква гръмко написана оферта за продажба на акции би привлякла вниманието на някого? Не е така. Подобни получаваме всеки божи ден. Тъкмо затова в борда на директорите решихме да я напишем в по-мрачни тонове. Не искахме да звучи сензационно. Не искахме да будим неоправдани надежди за бъдещето на центъра, защото то беше абсолютно неясно. Възможността да се удавим беше напълно реална. Никой от борда, абсолютно никой, не подозираше, че „Пакрим“ ще прояви такъв интерес.

— А защо беше даден такъв кратък срок?

— Не беше чак толкова кратък. — Стоун се облегна и кръстоса крака. — Лекарите са грамотни хора. Могат да четат. Бедата е, че както повечето други хора, когато прочетат нещо, не реагират веднага. Затова решихме да сложим крайния срок, за да накараме колегите да побързат. Освен това не забравяйте, че ставаше дума за инвестиция от двайсетина долара. Осемнайсет. За такова нещо не е нужно човек да се съветва с жена си или адвоката си. Условията бяха изложени пределно ясно и всеки получи своя шанс.

— Но не всички са купили акции.

Стоун сви рамене, кимна.

— Ако в това виждате някаква конспирация, боя се, че не съм с вас.

Щеше да е по-лесно, ако Стоун бе заел защитна позиция, ако бе проявил и най-малък признак на враждебност. Нищо подобно — седеше удобно, говореше спокойно и — най-лошото от всичко — в думите му имаше съвършена логика.

Харди се наклони напред.

— Али Сингх ми каза, че акции са купили само трийсетина лекари.

Стоун потвърди.

— Може да са и четирийсет. Не съм сигурен. Но са много по-малко, отколкото ми се иска сега. — Разпери ръце безпомощно. — Но такъв е животът. На кого не му се ще да е купил акции от „Епъл“ при основаването на концерна. Или пък от „Макдоналдс“?

— Но доктор Уит е бил недоволен преди акциите да поскъпнат толкова много.

— Сигурен ли сте, че е бил недоволен? На кого се е оплакал? Може би е искал да му се позволи да купи повече акции. Или нещо не му е било ясно. Причината може да е всякаква. Не познавах доктор Уит лично, така че нямам представа.

Вече беше водил този разговор — аргументите на съдия Вилърс бяха горе-долу същите. Харди тънеше в догадки и предположения, но не разполагаше с нито един факт. Отново се почувства зле и се отпусна назад със затворени очи.

— Господин Харди?

— Май трябва да си тръгвам. Благодаря ви, че ми отделихте време. Помогнахте ми.

Стоун се ръкува с него и го изпрати през коридора до пътната врата.

— Знаете ли… имам още един последен въпрос — каза Харди. — Ако нямате нищо против. Какво стана с акциите, които не са били продадени?

Поредната административна подробност, която Стоун нямаше нищо против да сподели.

— Част от тях продължават да са непродадени и са включени в активите на центъра. От тях раздаваме премии. Или заплащаме услуги.

— Например, адвокатски хонорари?

Стоун се усмихна.

— Да. И адвокатски хонорари. Господин Бакмън направи голям удар преди време. Тогава си мислехме, че ние правим удар, при това голям. Евтини хартийки срещу квалифицирана юридическа помощ. — Стоун все още се възхищаваше от прозорливостта на Бакмън. — Крейн обикновено ни таксуваше по двеста и петдесет на час. Бакмън предложи да уреди всички административни въпроси около промяната срещу петдесет хиляди акции. Пресметнахме, че ще са му нужни около сто часа, за да приключи с всичко, а акциите струваха две хиляди и петстотин долара — по онова време. Изгодата беше несъмнена и бордът се съгласи. Впоследствие се оказаха не сто, а триста часа, така че бяхме още по-доволни.

— Петдесет хиляди акции?

— По пет цента едната. Нищо и половина. Сега, разбира се, нещата са по-различни.

Харди чакаше.

— Е, никой от нас не може да се оплаче. Не бива да завиждаме на господин Бакмън. Той положи големи усилия и направи всички ни далеч по-богати. Грях ли е това?

— Колко получи той?

Стоун присви устни и се усмихна отново.

— Предполагам, че данните вече са публикувани. Малко повече от седем милиона.

Харди повтори цифрата. Бавно, на глас.

Стоун беше съгласен, че сумата е солидна.

— А сега по-добре се приберете вкъщи и легнете. Вземайте по един аспирин на четири часа.

— И пийте много течности — добави Харди.

Докторът се усмихна.

— Точно така. После ми изпратете петдесет долара за съвета. — Усмивката се превърна във весел смях. — Пошегувах се. По силата на навика.

Но не се прибра у дома.

Дейвид Фримън се бе събудил и дирижираше симфоничен концерт — непознат за Харди — във всекидневната си. Влезе при него, хвърли чантата си на пода и се стовари тежко на канапето, като метна върху себе си две възглавници, за да му е по-топло. Фримън бе в стихията си.