Чтение онлайн

— Съжалявам, ваша светлост — извини се прокурорът, — но става дума за престъпления, за които се полага смъртно наказание. Законът забранява обвиняемата да се пусне под гаранция. Освен това, убедени сме, че съществува сериозен риск да се укрие.

— Ваша светлост — заговори Фримън небрежно, — обвиняемата ще предаде паспорта си. Досега не е била обвинявана, нито пък осъждана за каквото и да било престъпление. В миналото на госпожа Уит и във фактите не съществува основание за опасенията на обвинението. Не е напуснала града, макар че е имала тази възможност и няма как да не е разбирала, че е заподозряна. Освен това не е оказала съпротива при ареста.

— Добре, добре. — Томасино погледна над очилата. — Все пак, господин Фримън, тогава не е била обвинена в нищо, а сега е обвинена в тройно убийство. Това променя малко ситуацията, не мислите ли?

— Ваша светлост, госпожа Уит не е извършила тези престъпления и държи това петно да бъде изчистено от името й в съда.

Томасино почти се усмихна.

— Да. Ще получи тази възможност. Но съм склонен да се съглася и с обвинението, че, след като е изправена пред евентуално смъртно наказание, най-малкото ще се изкуши да не се възползва от нея. След като вече нищо не я задържа в града и няма семейство тук…

— Ваша светлост! — Гласът на Дженифър изненада всички. Обикновено обвиняемите се чувстваха твърде потиснати, за да говорят при такива обстоятелства. — Аз имам семейство. Тук, сега.

Харди се обърна. На втория ред се бе надигнал един човек, който би могъл да бъде брат на Томасино. Един млад човек до него също се канеше да стане. Между двамата седеше мила жена на средна възраст.

На Харди му направи впечатление също така, че Дженифър едва забележимо трепна при вида на един добре облечен мъж с брада, няколко реда по-назад. И защо поне не кимна на майка си, баща си, брат си? Посочи ги на съдията с надеждата да позволи пускането й под гаранция, но с нищо не показа, че са й близки и държи на тях.

Томасино се съвзе бързо.

— Добре, благодаря ви. Можете да седнете.

— Ако съдът позволи, бих искал да попитам госпожа Уит — намеси се Пауъл, — от колко време не се е виждала със семейството си.

— Ваша светлост, моля! — Харди бе сигурен, че Фримън няма понятие за какво говори прокурорът, но нямаше и да остави подобно искане, без да възрази. До процеса оставаше още много време, а да се разпитва обвиняемата сега беше недопустимо.

— Какво намеквате, господин Пауъл?

— Ваша светлост, по време на разследването стана ясно, че госпожа Уит не поддържа близки отношения със семейството си. Истината е, че дори са отчуждени…

— И затова ли са тук, Дийн — засече го Фримън моментално.

Съдията удари с чукчето.

— Господин Фримън, отправяйте всичките си забележки към съда, ясно ли е?

— Разбира се, ваша светлост. Извинете ме. — Както повечето от ходовете му, този също бе пресметнат. Отклони вниманието от неприятния въпрос, поведи нещата в друга посока, дори и да ти коства предупреждение за неуважение на съда. Освен това по този начин той спечели няколко секунди, за да измисли нещо друго. — Все пак господин Пауъл би трябвало да помисли. Семейството на госпожа Уит е тук, за да я подкрепи. Какво повече е нужно?

Томасино махна с ръка и улови чукчето.

— Госпожо Уит, отбелязвам присъствието на семейството ви, но това не променя нещата. При такива обвинения не мога да ви пусна под гаранция.

— Ваша светлост… — реши Фримън да опита още веднъж, но съдията не искаше да слуша повече.

Издигна тържествено чукчето над главата си, удари леко и отсече:

— Отказвам пускане под гаранция.

5

Циганите бяха изчезнали от фоайето навън, но, както обикновено, разговорите продължаваха да отекват в голите стени.

— Как така не я пуснаха под гаранция? — попита бащата на Дженифър, Фил Дистефано. Фримън реши, че не е настроен докрай войнствено, но във всеки случай не е и сърдечен.

— Бихме могли да обжалваме — отвърна адвокатът, — но дори и да спечелим, съдията ще определи невъобразимо голяма сума.

— Колко, господин Фримън? — обади се миловидната госпожа Дистефано зад гърба на мъжа си.

Дистефано я сряза:

— Няма никакво значение, Нанси. Няма да е по силите ни.

И по външния им вид личеше, че е прав. Каквато и сума да определеше съдът, двамата Дистефано нямаше да са в състояние да я платят.

Фил беше с обикновен черен костюм, който не бе виждал ютия отдавна, с бяла риза — огладена, но стара, с тясна вратовръзка. Нанси беше достатъчно хубава, дори красива като дъщеря си, но нещо в присвитите й устни и в държанието й подсказваше, че животът й никак не е бил лесен. Синът, може би двайсет и тригодишен, беше с джинси, ботуши, въздълга коса и презрителен поглед.

Семейството явно беше бедно и това изненада Харди. Досега никъде в медиите не бе споменавано, че Дженифър произхожда от бедно семейство, разговорът му с нея не го бе накарал да мисли друго — дори и в затворническите дрехи тя приличаше на заможна съпруга на лекар.

Когато Фримън обясни, че може да се очаква сума от порядъка на един милион долара, братът избухна:

— Откъде, по дяволите, ще вземе тези пари!?

— Том!

Фримън вдигна успокоително ръка.

— Точно така, синко. Целта е да не излезе от ареста. Мислят, че ще избяга.

— Не вярвам. Има много солидна защита. — Мъжът, на когото принадлежеше гласа излезе напред и подаде ръка на Фримън. — Кен Лайтнър. — Като че ли името обясняваше нещо. — Аз съм психотерапевтът на Дженифър — добави той.

Беше мъжът, когото Харди забеляза в залата. Сравнително хубав, силен, което личеше дори под добре скроения му костюм, той имаше грижливо оформена червеникава брада и тъмнокестенява коса. Странна комбинация, която, според Харди, се дължеше на боя.

— За какво й е бил на Джени психар? — попита Том Дистефано.

Нанси Дистефано сложи ръка върху рамото на сина си, а Лайтнър каза:

— Вие трябва да сте Том.

— Не. Аз съм английската кралица.

Майка му застана между двамата.

— Не бъди груб, Том.

Харди се зачуди дали Том изобщо е в състояние да се владее достатъчно, за да бъде каквото и да било — дори груб. Какъвто и да беше източникът на гнева му, беше повече от ясно, че го е обзел изцяло. Оглеждаше се наляво и надясно, сякаш искаше да побегне. Майка му не пусна ръката му, но той се отскубна и се обърна към Харди:

— Да не би да се опитвате да я изкарате луда? Това ли е идеята? Мислите, че е смахната?

— Ни най-малко. — Лайтнър сякаш се стремеше към някакъв помирителен тон, с който да обхване всички и всичко.