Чтение онлайн

Сега тези мисли си бяха отишли. Погледна през прозореца на стаята на Винсънт, за да види дали въпреки вечерния хлад не са в двора. Нямаше ги. Нахрани рибките в аквариума, видя колко е часът, реши да отиде до „Шамрок“, отказа се, пак погледна часовника. Не знаеше какво да прави. Не бяха оставили бележка.

Не искаше да седи в очакване, без да предприеме нищо и да позволи на пустотата да го изпълни отново. Беше я оставил в миналото и внезапното й появяване го стресна. Всичко ли беше наред с децата? Може би Франи бе хукнала към болницата, без да има време дори да му драсне два реда? Отиде до пътната врата по коридора, върна се назад, каза си, че не търси по пода капчици кръв.

В спалнята свали костюма, облече къси панталонки и фланелка, обу си маратонките. Реши да направи обичайната си обиколка в парка — шест километра, които пробягваше за около четирийсет и пет минути.

Погледна часовника. Щеше да си е у дома в седем. Написа бележка и я остави под солницата на масата в кухнята. Франи поне щеше да е наясно къде е отишъл.

Жена му го посрещна в кухнята с целувка и продължи да разбърква соса за спагетите. Ребека наливаше вода в наредените по пода тенджери и тигани, а Винсънт я наблюдаваше от бебешкото столче. Прозорците бяха запотени от пара. Все още не се беше стъмнило. Нямаше никаква пустота, никакъв студ, нищо зловещо.

Харди влезе в банята, ужасен от параноята си, учуден, че е толкова остарял, толкова уплашен.

22

В сряда, малко след обяд, нещо издрънча в решетките на помещението за свиждане и падна на пода зад Дженифър. Франи се стресна и едва не скочи от стола. После се успокои и се усмихна.

— Неприятен звук. Стресна ме.

— Вече не обръщам внимание. Свикнах — отвърна Дженифър и погледна ръцете си. — Понякога Лари чупеше разни неща в яда си… Щом чуех шума, разбирах, че краят идва скоро.

— Как така?

— Напрежението… очакването да избухне, да излезе от кожата си. След това чувствах едва ли не облекчение.

Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър залепи своята от другата страна. Това беше някакъв знак за близост, опит за докосване. Срещаха се за трети път. Франи се втренчи в ръката си, в сватбения си пръстен. Лицето й пребледня.

— Какво ти е? — попита Дженифър.

— Не, нищо ми няма… Понякога само…

— Какво?

— Извинявай. Момент на слабост. Няма ми нищо. — После се усмихна уморено. — Не знам какво ми става.

— Изглеждаш тъжна.

Франи кимна.

— Май е така. Като че ли изведнъж всичко… — Направи пауза, за да потърси точната дума. — Сякаш изведнъж всичко замря.

— Може би е от раждането. Понякога тези състояния продължават по половин година след това. Когато се роди Мат… — Дженифър млъкна, изненадана заради името, появило се така неочаквано. Пое въздух, продължи: — След като родих Мат, най-напред изпаднах в някаква еуфория, после се появи черна дупка, която не искаше да си отиде…

Франи сви рамене.

— Може би си права. Не знам. На мен ми се струва, че не е това. — Свали ръката си в скута. — Исках да ти кажа… Знаеш ли, че и моят първи съпруг беше убит?

Франи разказа за двайсет и петгодишния Еди Кокрън — неин мъж и приятел на Харди. Харди бе помогнал да се открие убиеца, после двамата се сближиха… ожениха се. Спомена и за някои лоши моменти от съвместния им живот. Може би резултат от чувството за вина. От неподходящото време. Но тъгата сякаш не отслабваше с времето.

— Всичко стана някак си набързо.

Дженифър слушаше съсредоточено. Очите й блестяха. И другите имаха проблеми, страдаха. Все пак това беше някаква утеха — не беше чак толкова сама.

— В началото беше Еди, после само Дизмъс и аз. Роди се Ребека. После, без изобщо да се замислям за всичките тези промени, отново забременях и дойде Винсънт. Сега… Сега се замислям за миналото и имам чувството, че съм като човек, който бяга като обезумял, който иска да се спаси от нещо. Разбираш ли?

Дженифър кимна.

— Да. Понякога е най-добре просто да продължиш да бягаш, да не спираш, за да мислиш. Ако се замислиш…

Франи облегна лакти на плота пред себе си.

— Днес, докато хранех Винсънт, изведнъж се разплаках. Стана ми тъжно, не знам защо. Всичко в живота ми е наред, нали? Щастлива съм, с Дизмъс всичко е наред. Обичам децата си. Просто не разбирам.

— Може би ти липсва Еди.

— Донякъде. Но вече се примирих с това, че го няма. Свикнах. Няма как да се върне. Не е това. Имам чувството, че всичко е някак хаотично, объркано… Изведнъж се оказвам с две деца, омъжена… и дори не съм си дала сметка как съм стигнала дотук.

Дженифър драсна с нокът по грапавата повърхност на плота пред себе си.

— Да не си даваш сметка как си стигнала донякъде…

Франи се усмихна.

— Така е. Нямам никакво право да се оплаквам точно на теб.

— Все едно е — отвърна Дженифър. — Няма да съм тук вечно. Каквото и да стане, няма да съм тук.

— Не знам как издържаш.

Дженифър преглътна и също се усмихна.

— Нямам голям избор. Той… държи се добре с теб, нали? Не те удря?

Франи не разбра веднага за кого става дума.

— Кой?

— Мъжът ти.

— Дизмъс? Не… искам да кажа, държи се с мен много добре. Никога не ме е удрял. Обича ме.

Дженифър я изгледа учудено, сякаш не разбираше какво общо има едното с другото.

— А как беше с Еди?

— Да ме е удрял? Не, никога.

Дженифър се облегна назад и прокара пръсти през косата си.

— Аз съм била причината. Винаги съм смятала, че аз съм причината.

— Какво? За какво?

Дженифър се наклони напред, прегърбена, после вдигна ръка и долепи дланта си до плексигласа. Франи също вдигна своята. Имаше чувството, че усеща топлината на кожата й.

— Да ме бият.

На третия етаж Дийн Пауъл слушаше свой колега, който анализираше възможните алтернативи при поредното дело за побой.

Хората, които работеха в съдебната система, разговаряха на свой собствен език. Сан Франциско с право се славеше като най-съобразяващия се в политическо отношение град — всеки служител на местната власт можеше да бъде най-малкото уволнен, ако си позволеше да употреби и една дума, която не е официално одобрена — или е официално отхвърлена — от една или друга организация или група.