Чтение онлайн

Полицията и прокуратурата бяха особено деликатни в това отношение и затова служителите им си бяха изработили най-сложния шифър. Посетителите можеха да прекарат цял ден из коридорите и в кабинетите и да останат със съвършено различно от действителността мнение за нещата, които са чули.

Дийн Пауъл, който се бе кандидатирал за поста главен прокурор, не биваше да прекалява с жаргона, но пък не се нуждаеше и от преводач.

— Ако питаш мен — продължаваше Тони Фини, — тук имаме класически пример за КТ. И двамата са канадци. Финансов спор. Професионалистка. Имам чувството, че и този път ще мине странично.

Фини искаше да научи мнението на по-опитния си колега по въпроса дали изобщо си струва да се връчва обвинителен акт на господин Дънкан Дънлап, който бе нанесъл побой на приятелката си Бина Луис — „професионалистка“.

„КТ“ означаваше „кучката си го е търсела“ — така наричаха случаите, при които побойникът, най-често шумно, заявяваше в полицията, че жертвата сама е предизвикала последствията. В сегашния случай Дънлап смятал, че Луис крие пари от него и че дори си търсела друг сводник. Според Фини тя щеше да „мине странично“ — да откаже да даде показания или дори да се отрече от вече дадените. Нарече ги „канадци“, тоест чернокожи, за да не се обиди някой, ако случайно го чуе.

Бина Луис беше обещала да свидетелства против Дънлап и при трите предишни случая, когато я бе пребивал, но и при трите после се беше отказала, защото той искрено се бил разкаял и само трябвало да му се помогне, защото я обичал.

Пауъл сложи длани на тила си.

— И се питаш защо продължаваме да го правим, така ли?

Фини не отговори. Седна срещу Пауъл, изпълнен с надежда, че няма да бъде забравен, ако Пауъл бъде избран.

— Много ли е пострадала този път? — Фини отвори папката и започна да вади снимки, но Пауъл го спря с жест. — Кажи го с думи. Зле ли е?

Снимките бяха направени в болницата, малко преди раните да бъдат превързани. Лявото око на Бина беше отекло, носът изглеждаше счупен, косата над едното ухо червенееше от кръв. Освен това в медицинското свидетелство беше отразено, че едната ръка е изкълчена.

— Ти какво мислиш?

Ако жертвата се съгласеше да свидетелства срещу Дънлап, щяха да предявят обвинението и да има дело. Ако обаче решеше да се откаже, което в подобни случаи ставаше често, всичко щеше да отиде по дяволите.

— Проблемът е, че има много „ако“. Когато са направили тези снимки — Фини посочи папката, — госпожица Луис е заявила, че веднага щом излезе от болницата, ще подаде оплакване и ще даде писмени показания, защото й било дошло до гуша.

— Да не би след това той да е отишъл да я види?

— Сигурно щеше да отиде, но все още е арестуван. Веднага, щом излезе под гаранция, ще купи цветя и бонбони, ще й се извини и така нататък… Тя няма да знае дали да му вярва, ала толкова се страхува от него, че…

— Добри разсъждения.

— Но — Фини вдигна пръст, — заяви, че ако й връчим призовка, ще свидетелства.

— И ме питаш как бих постъпил аз в този случай?

— Знам как би постъпил, Дийн. Просто се питам как би си го обяснил. Имаме трети побой, свидетелка, която заявява, че ще даде показания… Как мога да се откажа?

— Няма да се отказваш, Тони. Завеждаш дело, коткаш я и накрая гледаш да не се разочароваш прекалено, когато не се яви на делото.

Кабинетът на Дейвид Фримън беше на втория етаж на старинната сграда и гледаше към улицата. До него се стигаше по разкошно украсено стълбище. На приземния етаж имаше уютна приемна, заседателна зала и библиотека, която гледаше към вътрешния двор. При ремонта преди четири години Фримън бе направил основен ремонт и бе сложил много стъкло, така че се създаваше впечатление за просторност.

В горния край на стълбището, пред леговището на Фримън, беше приемната на Филис Уелс, чиято основна задача беше да държи кресльовците настрана. Кресльовци наричаха сътрудниците на адвоката.

Филис работеше при Фримън от трийсет и две години и през това време бе видяла много сътрудници да идват и да си отиват — идваха като ентусиазирани млади юристи, надяващи се да се уловят за пешовете на великия Дейвид Фримън и с негова помощ да стигнат до славата, да си изградят репутация в града и извън него, след шест-седем години да станат негови съдружници. Повечето не се задържаха и две.

Досега никой не бе станал съдружник. Работеха по дванайсет часа денем, нощем и през почивните дни, набираха професионален опит и си отиваха или за да открият собствени фирми, или за да напуснат правото окончателно.

Причината? Дейвид Фримън не искаше да има съдружници. Неслучайно беше нарекъл фирмата си „Дейвид Фримън и сътрудници“. Това положение нямаше да се промени.

Не обичаше да поверява работата си на други. Филис знаеше, че не е само това — просто беше неспособен да го прави. Затова, според нея, ситуацията с Дизмъс Харди беше малко необикновена — Харди се бе заел с неща, които Фримън винаги бе вършил сам. Шефът й дори изглеждаше доволен от резултатите. Това бе толкова необичайно за него, че Филис се тревожеше. Чудеше се дали не е болен. Дали би й го казал, ако е.

Не че тя имаше нещо против Харди — беше симпатичен човек. Малко грубоват, хубав, не прекалено слаб. Понякога може би избързваше с шегите, но пък през фирмата бяха минали и твърде много напълно лишени от чувство за хумор негови колеги. Беше й приятно, че край нея има някой, който не се взема чак толкова насериозно.

Фримън й бе наредил да пуска Харди при него винаги, когато той поиска. Разбира се, формално Дизмъс не беше „сътрудник“, дори не и консултант. Просто държеше кабинет под наем. Влизаше и излизаше когато си поиска и изглежда й имаше доверие. Естествено, можеше да й се довери, въпреки че в началото, когато Дейвид бе предложил да я използва като своя секретарка, тя не бе останала очарована. Но и този проблем се бе загладил. Кабинетът на Харди беше на четвъртия етаж и бе свързан с нея с интерком, но той рядко го използваше.

Във всеки случай за нея беше недопустимо да му даде каквато и да било информация, преди да се посъветва с Дейвид. Сега шефът й — за нея Фримън винаги щеше да си остане „шефът“ — беше в съда, а Дизмъс Харди искаше да знае кой е насочил Дженифър Уит към тяхната фирма. Филис бе смятала, че вече знае. Е, не било кой знае какво — Харди бе тръгнал нагоре по стълбата, после се бе сетил и се бе върнал при нея.

Дженифър Уит беше клиентка на Дейвид — тук нямаше никакво съмнение, — макар че тя си спомняше как в началото шефът й бе наредил да изпрати в затвора при нея Харди. Така или иначе, след трийсет и две години във фирмата Филис бе научила, че в тяхната работа информацията е най-ценната монета и че с нея може да разполага само този, който трябва.

— Мина ми през ум — обясни Харди, — че научих какво ли не за тази жена, а дори не знам как е дошла при нас. Първия път, когато отидох при нея, ме взе за Дейвид… значи не е познавала и него, нали?

Филис се усмихна и намести очилата си.

— Не попита ли нея?

Той се облегна на бюрото й.

— Доколкото си спомням, спомена нещо за адвокатите на мъжа си, но нямам представа кои са те.

— Не иска да ти каже, така ли?

— Ще ми каже, ако отида до съдебната палата, платя четири долара за паркинг, вляза в най-бавния асансьор в Америка и се оставя надзирателките да ме опипат, за да ме пуснат. После трябва да изчакам петнайсет минути, за да я доведат и чак тогава да я попитам. — Надяваше се да я очарова и донякъде успя. Но Филис не му каза нищо. Усмихна се и добави: — Филис, ти саботираш дейността ми, убеден съм в това.