Чтение онлайн

empty-line />

*

Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър направи същото. Вгледаха се една в друга. Франи не беше възнамерявала да ходи при Дженифър точно сега. Остави децата на Ерин и тръгна да пазарува.

Може би заради срещата с баща й и брат й, може би искаше да се увери, че не са чак толкова страшни. Може би я гризеше съвестта, че е започнала нещо, което няма сили да доведе докрай. Не беше сигурна — освен във факта, че сега е тук.

Дженифър наруши мълчанието първа:

— Не изглеждаш добре. Да не си болна?

В началото бавно, после изненадана от собствения си водопад от думи, Франи й разказа за конфликта с Моузес, за неприятностите на Дизмъс, които сякаш започваха да живеят свой собствен живот, чувството й за вина, че пак е оставила децата при Ерин Кокрън, бабата на Ребека. Едва накрая разказа за заплахите на Фил и Том Дистефано предната вечер.

— Брат ми и баща ми са идвали при вас? Защо, по дяволите, са го направили?

— Струва ми се, че искаха да си разчистят сметките с Дизмъс. Или поне да го заплашат. Бяха много пияни. Уплаших се до смърт.

Дженифър вдигна очи към двете долепени до плексигласа ръце.

— Идиоти! Това няма да свърши никога. — Въздъхна и попита: — Защо го заплашваха?

— Бил тормозил майка ти. Дизмъс ми каза, че се е срещал с нея.

— Знам. След като баща ми я е пребил от бой за пореден път. Каза ми и това.

Тишина.

Франи изпитваше страх. Изпитваше го цяла сутрин, стряскаше се при най-малкия шум, при звъненето на телефона, представяше си как някой влиза в къщата, разбива вратата, чупи прозорците… Ядосана или смутена, а може би и двете, не бе имала желание да говори за това с Дизмъс преди да излезе.

— Току-що говорих с него… с мъжа ти. Искаше да му кажа някои неща за родителите си, но не спомена и дума за снощи.

— Идвал е тук?

Дженифър поклати глава.

— Обади се по телефона. За да стигне дотук трябва да мине през един куп формалности, а имаше само два въпроса. Не, ти и Дизмъс сте… отделно. Мъжете винаги са отделно. Така е. Казвам му това, което иска да знае. Задава ми въпроси, аз отговарям.

— Ами баща ти? Какво, според теб, ще направи?

— Не знам. Срещу друг мъж? Не знам. Нито пък брат ми.

— Възможно ли е да посегнат на децата? Ако ги докоснат с пръст… — Франи млъкна, неспособна да довърши.

— Ще ги убиеш?

Да, беше способна да убие човек, за да защити децата си.

— Това ли се случи? Лари посегна на Мат?

За миг й се стори, че Дженифър ще кимне и ще каже „да“, но тя изведнъж се отдръпна. Нещо в позата, в очите й едва доловимо се промени. Отдръпна ръката си.

— На твое място не бих се безпокоила. Баща ми няма да направи нищо. Освен това мъжете удрят само когато са сигурни, че няма да отвърнеш. — Дженифър кръстоса крака и се наклони напред. — Готова съм да убия човек за една цигара… Първият ми мъж един път реши, че зъболекарят ми е хвърлил око. Отишъл при него и го цапардосал веднъж, два пъти… или поне така ми каза. После се върна и наби мен. — Тя се усмихна тъжно, почти отчаяно. — Както винаги.

— А какво направи ти? — Франи се вгледа в нея напрегнато, без да сваля ръка от преградата. — Как си могла да търпиш това?

Дженифър въздъхна отново, скръсти ръце на гърдите си, вторачи се в пространството между тях.

— Кажи ми — подкани я Франи.

Дженифър протегна ръка към плексигласа. Лицето й помръкна, като че ли я връхлетя някакъв спомен. Впери поглед във Франи и прошепна:

— Не ти трябва да знаеш.

Харди го беше споменал повече или по-малко мимоходом — като повод за раздразнение преди всичко, — но на Ейб Глицки никак не му хареса факта, че Фил и Том Дистефано са си позволили да си показват рогата пред най-добрия му приятел. Не го безпокоеше самата закана — в края на краищата не беше извършено никакво престъпление. Фактът, че във Сан Франциско се разследваха само най-сериозните нарушения на закона, според него не означаваше, че нецивилизованото поведение е нещо, което трябва да се търпи. Все още не беше забравил, от дните, когато патрулираше по улиците, колко силно може да въздейства едно ченге върху индивидите, които имат нужда от урок по добро държание и самоконтрол.

Фил Дистефано беше водопроводчик в една неголяма фирма. Диспечерът каза на Глицки, че е отишъл да обядва и трябва да се върне след петнайсет минути, така че той реши да изчака.

Върна се по-скоро. Глицки стана и почувства, че белегът на устните му побелява под враждебните погледи на тримата работници. Само наполовина бял, понякога се улавяше, че мрази белите повече, отколкото всички, освен най-противните негри. Мислеше, че това е може би недостатък във възпитанието му. Някой ден трябваше да се заеме с това. Наистина.

Диспечерът каза нещо и най-едрият от тримата се обърна. Заговори учтиво, тихо:

— Аз съм Фил Дистефано. Някакъв проблем ли има?

Глицки вече беше показал значката си на диспечера и не се съмняваше, че Фил е разбрал с кого си има работа. Другите двама застанаха до него, но си личеше, че търсят повод да се върнат в работилницата или там, където чакаха да ги повикат, за да поправят тръби или отпушват канали. Показа значката си още веднъж.

— Ако може да ми отделите минутка, господин Дистефано.

Кимна към улицата, отиде до вратата, отвори я и излезе. Застана така, че слънцето да е зад гърба му и чак тогава се обърна. Фил го последва. Присви очи, започваше да се поти.

Глицки зачака да се изпоти по-хубаво.

Фил Дистефано издържа около десет секунди, които му се сториха ужасно дълги.

— Какъв е проблемът? Имам поръчки, чака ме работа, така че…

— Дизмъс Харди. — Каза го съвсем тихо, така че онзи да слуша внимателно.

— Кой?

Глицки обясни:

— Адвокатът на дъщеря ви. Онзи, когото сте посетили снощи.

Фил вдигна ръка.

— Един момент. Харди е идвал в моята къща! Не знам какво е наприказвал, но тъкмо той…

Фил продължи още известно време. Челото му заблестя от пот. Когато се изтощи, Глицки го попита дали е свършил.

— Не знам дали съм свършил. — Изглежда външното спокойствие на полицая му вдъхваше увереност — стоеше със скръстени ръце, не го прекъсваше. — Мисля си, дали да не подам оплакване? Ако смята да продължава да ме безпокои по този начин…

— Аз безпокоя ли ви?

— Не, не. Не, не. Не исках да кажа това. Не искам да идва у нас и да тревожи жена ми повече.

Достатъчно. Глицки смяташе, че другият му сериозен недостатък е това, че като малък не е изгорил достатъчно мравки с увеличително стъкло и все още му се иска да го прави. Кимна, сякаш премисляше чутото.

— Харди не е безпокоил жена ви.

— Как да не е? Идвал е и…

— И ако чуя, че сте го заплашвали пак, животът в този град ще ви се стори черен. Ще плащате глоби за превишена скорост и ще вдигат колата ви от улицата непрекъснато. Помислете за това.