Чтение онлайн

— Да.

— По време на разследването някой каза ли ви каква е била стойността на тази къща?

Теръл хвърли неуверен поглед към Пауъл. Фримън беше наясно, че ако прокурорът възрази срещу този въпрос — стойността на къщата не би могла да се установи въз основа на това, какво някой е казал на свидетеля — възражението щеше да бъде прието. Но от друга страна нямаше да е проблем да се докаже колко е струвала къщата в действителност, а съдебните заседатели биха останали с впечатлението, че прокурорът иска да скрие цената й.

Пауъл не реагира. Теръл отговори, че Дженифър и Нед са купили неголяма къща близо до Дейли Сити, като са платили първоначална вноска от двайсет хиляди долара.

— Значи целият заем е бил осемдесет хиляди?

— Не знам. Предполагам.

— Значи знаете, че са платили в брой двайсет хиляди, но не знаете, че целият заем е бил осемдесет хиляди, така ли?

Пауъл стана, за да се опита да спаси Теръл, поне засега.

— Ваша светлост, не е по същество.

— Не мисля — сряза го Вилърс направо. — Продължавайте, Фримън. Инспекторе?

— Да. Заемът им беше около осемдесет хиляди долара.

Фримън се обърна непохватно към съдебните заседатели като едва не залитна.

— А по време на разследването си установихте ли какво е станало с този заем?

Теръл дръпна яката си, сякаш изведнъж му бе отесняла.

— Мисля, че госпожа Уит го е изплатила.

— С парите от застраховката ли?

— Да, струва ми се.

— Струва ви се или го знаете със сигурност?

— Знам го със сигурност. Изплатила е заема с парите от застраховката.

— Точно така. — Фримън се върна до масата си и взе фотокопиран документ, обозначен като „Веществено доказателство на защитата №1“. — Познато ли ви е това? — Докато Теръл разглеждаше документа, Фримън се обърна към съдебните заседатели: — С други думи, инспектор Теръл, от този документ е видно, че клиентката ми не е прекарала примерно една година в Лас Вегас или на Хавайските острови, нали?

Пауъл скочи:

— Възразявам!

— Оттеглям въпроса си, ваша светлост. — Беше постигнал, каквото искаше — ако Дженифър беше убила мъжа си заради застраховката, би трябвало да задържи поне част от парите, за да се забавлява. — Искам да ви попитам още нещо, инспекторе. Казахте, че Дженифър… госпожа Уит… е споменала пред вас, че Нед Холис е употребявал наркотици?

— Да.

— Казала ви е, че е _експериментирал_ с наркотици, нали?

— Да.

— И сте разпитали хора, които са потвърдили тези думи?

Пауъл скочи отново.

— Ваша светлост, свидетелят не може да установи факт в съда въз основа на чутото от трето лице. Господин Фримън оказва натиск над свидетеля.

— Не съвсем, но разбирам какво намеквате.

Фримън мълчеше.

— Господин Фримън?

— Очаквах решението ви, ваша светлост.

Вилърс не сметна, че това е забавно. Накара протоколчика да прочете предишния диалог и заяви, за протокола, че възражението се приема.

Фримън кимна и продължи с Теръл:

— Колко души от приятелите на господин Холис разпитахте?

— Всички, които успях да намеря.

— И всички те потвърдиха пред вас, че Нед е експериментирал с наркотици върху себе си, нали?

— Възразявам. Предишните основания.

— Приема се.

— Някой от тях отрече ли, че Нед е експериментирал с наркотици?

— _Възразявам._

— Приема се.

Опитният адвокат направи едва доловима пауза и опита още веднъж:

— По време на изчерпателното си разследване върху причините за смъртта на господин Холис, някой от приятелите му описа ли пред вас употребата му на наркотици по друг начин освен като „експериментална“?

Пауъл отново скочи.

— Възразявам.

Вилърс прецени, че границата е премината.

— Господин Фримън, по колкото и начини да зададете въпроса си, няма да го допусна. Моля продължавайте.

Фримън си придаде разкаян вид.

— Моите извинения, ваша светлост. — Обърна се към Теръл и му се усмихна мило. — Нямам повече въпроси.

29

— Струва ми се, че с Нед се изсилват. Забеляза ли как го претупа Пауъл във встъплението си? Не спомена за никакви доказателства, че Дженифър е била в страната по онова време, да не говорим за стаята. — Фримън отхапа от сандвича си — италиански салам в ръжено хлебче. — Вилърс трябваше да приеме възражението ми, че няма достатъчно основания за обвинението преди процеса. Освен ако не крият някаква изненада, номерът им няма да мине.

Обедната почивка. Бяха отишли до кантората и седяха в малката градина пред заседателната зала. Късчето небе, очертано от околните сгради беше яркосиньо. Циганското лято — най-приятният сезон в Сан Франциско.

Харди нарони малко трохи от сандвича си и ги хвърли към едни врабчета в храстите.

— Слушаш ли ме? — попита Фримън.

— Аха. Замислих се за нещо.

— Нещо за делото ли? — Харди сви рамене. — Не е нужно да ми отговаряш, но ми се струва, че нещо не е наред с теб напоследък. Спиш ли достатъчно? Добре ли си? Първите дни от такъв процес могат да ти се отразят зле.

Харди се наклони напред и въздъхна.

— Не знам какво става вкъщи, Дейвид. Имам чувството, че губя жена си.

— Сериозно ли е?

— Не знам. Може би греша.

Харди стана, отиде до стената, втренчи се в голите тухли.

— Нещо се случи през последните два месеца — каза той, без да се обръща. — Не мисля, че е заради делото. Не знам какво е, но се тревожа.

— Попита ли я?

— Поне двеста пъти.

— И нищо ли не ти каза?

Харди сви рамене, обърна се.

— Не много. Не достатъчно. Всяка сряда по традиция излизахме заедно. Нашата вечер. Поне такава беше допреди месец.

Птичките чуруликаха около трохите и Фримън им хвърли още.

— Да не би преди месец да се е случило нещо?

— Ще ми се да беше. Една сряда се прибрах у дома. Мислех си, че ще излизаме, но я заварих по нощница в кревата да чете. Каза ми, ако искам да съм излезел сам. Била уморена.

— Може би пък наистина е била.

— Навремето, когато беше уморена в сряда, вземахме едно одеяло и отивахме да дремнем на брега. Бяхме се разбрали, че в сряда сме навън, независимо дали сме уморени, независимо от децата, независимо от всичко. Имахме нужда от тази вечер за нас самите.

Фримън се вгледа в сандвича си.

— На колко годинки са хлапетата?

— На две и почти на една, но не е това. — Харди видя скептичния поглед и добави: — Не мисля, че това е причината. Според теб, може ли да е?

— Аз почти не познавам Франи, Диз, но тя едва ли ще е първата жена, решила, че децата й имат по-голяма нужда от нея от съпруга й. Приоритетите се променят.

— Моите са си същите.

Фримън си позволи да се усмихне.

— Както казваше Кенеди, животът е несправедлив. И няма кого да осъдим заради това. — Раздвижи се, лапна последния залък от сандвича си. — Тя смята ли, че ти имаш нужда от нея?