Чтение онлайн

— След като говорим за тези неща… за Кен, да оставим настрана интимните ви отношения. Ако в съда кажеш това, което каза преди малко, може би ще имаме известен шанс.

Дженифър го гледаше. Той продължи тихо:

— Можем да вземем друг психотерапевт… дори и Кен, ако държиш… за да даде показания за непрекъснатия стрес, в който си живяла. — Тя поклати глава. — Какво ще кажеш?

— Не — отвърна накрая Дженифър. — Кен вече ме попита. Не искам.

Харди замълча. Чакаше.

— Това също значи да призная, че съм ги убила. Една сутрин просто съм превъртяла и толкова. — Дженифър изпъна рамене, вдигна глава, в очите й отново се появи живот. — Ако кажа това, вече наистина няма да има никаква надежда.

Нямаше ли чувството, че е преживявал вече съвсем същото? Десетки пъти? Нима Дженифър не разбираше, че ако не каже нещо ново, ще я осъдят на смърт?

— Никога, каквото и да се случи, няма да кажа, че съм убила Лари, защото не е истина.

Харди срещна погледа й — дързък, студен. Той забеляза, че не спомена Мат. Каза: „че съм _ги_ убила“. Беше в състояние да произнесе името на Лари, но не и на сина си. Би могла да позволи на някого — Лари, Нед — да я контролира до някаква степен, но не повече. Забеляза и че се е променила през изминалата година — може би беше решила, че след Лари едва ли ще е в състояние отново да заживее с някой мъж. Беше станала по-уверена, като че ли покорството, поради което бе търпяла побоищата, вече го нямаше, макар и да продължаваше да чувства, че не е била достатъчно добра съпруга и майка.

Това осъзнаване не можеше да не радва Харди, но от друга страна моментът за него бе най-неподходящият възможен.

Какво щеше да пледира пред съдебните заседатели? Какво би могло да спаси живота й?

Тъй като беше в сградата, реши да се отбие при Дийн Пауъл на третия етаж, за да види дали е зад бюрото си, докато трае предизборната кампания.

Беше. Четеше някакъв полицейски доклад. При влизането на Харди се стресна, но само след част от секундата отново се превърна в сърдечен кандидат главен прокурор.

— Харди! Влизай, седни. — Надигна се, протегна ръка. Можеше да си позволи да бъде любезен. В края на краищата беше победил. — Как е Фримън? Не го преживява тежко, надявам се. Трябва да му се обадя, за да го поздравя за добрата борба.

Харди затвори вратата и влезе. Облегна се на нея. Не се възползва от предложения му стол пред бюрото.

— Дийн, искам да поговорим откровено за минутка. Неофициално. Имаш ли нещо против?

Усмивката остана, но лицето му леко се изкриви. Пауъл седна.

— Разбира се.

За Харди не беше лесно да отгатне какво мисли Пауъл. Не би могъл да обвини себе си за това. Дийн беше необикновено изпитание за него — от една страна толкова силно се нуждаеше от гласове, че беше мъчително да го гледа човек. От друга, беше негов опонент. Вероятно никак не е лесно, помисли си Харди, да ти се иска противникът да гласува за теб, да държиш да те харесва.

— Предполагам, че е във връзка с Дженифър Уит?

Харди кимна.

— Неофициално. Не искам да приемаш този разговор за някаква предварителна консултация. Не бих желал това, което ще ти кажа, да излезе от този кабинет.

— Имаш думата ми.

Би предпочел да чуе „разбира се“ или „добре“. „Имаш думата ми“ му се стори заредено с двуличие и неискреност. Но беше дошъл и трябваше да продължи.

— Исках да поговорим за смъртното наказание.

— Слушам те — подкани го Пауъл любезно.

— Не мисля, че е справедливо. — Харди се зачуди дали тази дума не звучи твърде странно в ушите на прокурора. В неговото царство тя едва ли представляваше ценност.

Пауъл чакаше.

— И двамата знаем, че има хора с досиета дълги по една миля, в сравнение с които Дженифър прилича на ангел небесен. Рецидивисти с по пет присъди получават десетина години затвор за кошмарни престъпления и излежават пет-шест.

— Така е — отвърна Пауъл. — Това е една от причините да се кандидатирам за поста главен прокурор. Това трябва да се прекрати. Нуждаем се от повече затвори. От по-сурови присъди.

Харди нямаше нужда от предизборни речи.

— Дийн, имах предвид, че да се осъди Дженифър Уит на смърт е прекалено.

Пауъл го изгледа.

— Жена, която е убила не един, а двама съпрузи? — Той вдигна ръка, за да накара накара Харди да мълчи. — Да не се формализираме, Дизмъс. Фримън спечели в съда, но тъй като разговорът ни е неофициален, можем да си кажем истината. Да не се заблуждаваме. Тази жена е премислила внимателно и е извършила две убийства, за да получи пари, а при втория случай дори е отнела живота и на сина си. Ако това не заслужава смъртно наказание, значи нищо друго не заслужава.

— А говорил ли си изобщо с нея? Насаме?

— Защо трябва да го правя?

— Може би, за да разбереш, че тя е човешко същество.

Пауъл се отпусна назад.

— Нека ти задам един въпрос. Опитвал ли си се да си представиш престъплението? В състояние ли си да ми кажеш що за жена е тази, която може да извади пистолет и най-хладнокръвно да застреля мъжа си, а после да се обърне и… — Пауъл избухна, изпълнен с възмущение. — И после да пръсне черепа на собственото си дете! Можеш ли да си го представиш!?

— Не го е направила. Не е станало точно така.

Пауъл удари с юмрук по бюрото и се надигна.

— Дрънкаш пълни глупости! Точно така е станало. Според съдебните заседатели също. Аз го _доказах_! Извън всякакво съмнение! — Овладя се, седна и продължи по-тихо: — Ако си в състояние да наречеш тази жена човешко същество, нямам нищо против, това е твой проблем. Но не очаквай, че ще ме разчувстваш. Или че ще проявя милост!

На вратата се почука.

Харди се отдръпна и отвори. Появи се Арт Драйсдейл, старият му наставник, административният шеф на прокуратурата.

— Всичко наред ли е при вас? Как си, Дизмъс?

— Всичко е наред, Арт — отвърна Пауъл монотонно. — Малък спор между професионалисти, това е всичко.

Драйсдейл изгледа единия, после другия и отново затвори вратата.

— Значи наистина мислиш, че го е направила тя? А известно ли ти е, че мъжът й, Лари, я е пребивал от бой?

— Е, и? За такова нещо не е ставало дума досега. Фримън си мълча.

— Не трябваше. Направи го по настояване на Дженифър, но тя не беше права да иска това от него. От нас. Мислеше, че така ще настрои съдебните заседатели срещу себе си. Че ще си помислят, че търси начин да се отърве. — Харди седна и разказа резюмето. — Бих искал да помислиш, дали не е било самоотбрана.

— Повдигни въпроса в съда и ще преценя. Аз не съм чудовище, Харди.

— Не мога да го повдигна. Току-що ти обясних защо.

— Не можеш? — Пауъл вдигна глава, вгледа се в тавана, прокара пръсти през косата си. Мъчеше се да проумее. Най-накрая възкликна: — Ще ме разплачеш.

— Не смятам да…

— Слушай, не се опитвай да ми пробутваш човешки същества и не знам какво още! Никак не беше лесно да се решим да искаме смъртно наказание, но вече е решено и играя по правилата от самото начало. Пет пари не давам какво си намислил. Знам само, че се опитваш да ме уговориш да заобиколим закона, да го нарушим и според мен това е неетично, меко казано. Смятам разговора за приключен. — Пауъл стана, отиде до вратата и я отвори. — Ще се видим в съда. Не преди това.