Чтение онлайн

— Че е убила Лари, защото я е биел?

— Вече я признаха за виновна. Можете да покажете на съдебните заседатели, през какъв ад е преминала. Това най-малкото може да ги накара да й съчувстват, да се опитат да я разберат. — Лайтнър говореше разпалено. — Господин Харди, тази жена е страдала през целия си живот. Може би вие ще успеете да сложите край на това!

Харди поклати глава.

— Не виждам как. Е, и ако не желае да ми помогне самата тя.

Лайтнър го придружи до колата и когато Харди отвори вратата, бръкна в портфейла си и му подаде визитната си картичка.

— Предполагам, че днес ще отида да поговоря с нея. Искам непременно да ми се обадите, ако сметнете, че мога да съм полезен с нещо. По всяко време. Може би ще успея да я убедя да се съгласи. Винаги съм тук.

— Не се ли прибирате у дома?

Лайтнър се засмя пресилено.

— Къщата остана за бившата ми жена и децата. Зад кабинета имам малък апартамент… стая, кухня и така нататък. Справям се. Сред нашата професия процентът на разводите е удивително висок. Често разбираме живота на пациентите си по-добре, отколкото нашия собствен.

— Господин Харди? — Гласът на Филис по интеркома. — Някой си Емет Кели иска да ви види.

Харди се усмихна и бутна папките настрана.

— Изпрати го при мен.

След минута фигурата на Ейб Глицки запълни рамката на вратата.

— Не можах да се сдържа — каза той. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, после се върна и се изтегна на канапето, опрял глава на подлакътника. — Струва ми се, че ще си взема почивка днес следобед… За да поспя. Това се случва рядко на инспекторите от отдел „Убийства“. Трябва да опитвам по-често.

— Аха — кимна Харди. — Но междувременно…

Глицки седна.

— Междувременно се направих на задник заради теб още веднъж, макар че още в петък си дадох сметка, че ме караш да правя глупости. Все пак реших да се уверя напълно, така че отидох при въпросното семейство Роумън, под предлог, че имам да попълвам още някакви документи.

— И какво откри?

Глицки се ухили кошмарно и белегът на устните му побеля. В очите му нямаше радост.

— Открих, че и двамата нямат никаква представа какво са правили в понеделника след Коледа миналата година, което за теб е най-лошата новина.

— Защо?

— Защото — Глицки вдигна поучително пръст нагоре, — ако си бяха изфабрикували алиби, непременно щяха да си го спомнят и да ми го пробутат. Така се държат гузните хора. А те само се спогледаха с удивление. — Глицки стана. — Не успяха да си спомнят, Диз. Не се занимавай повече с тях. Нямат нищо общо.

Подобна новина вече не можеше да изненада Харди.

— Е, добре. Поне съм елиминирал една възможност. — После си спомни другото. — Ти написа доклад за онзи път, когато ходихме в банката, нали? Когато разбрахме за трите минути.

Глицки отиде до мишената, измъкна забитите в центъра стрелички и се върна до бюрото.

— Разбира се. Отидох там по служба. Помислих си, че Теръл може да го използва. Защо?

Харди сви рамене.

— Ей така. Питам.

Глицки хвърли първата стреличка и улучи стената под мишената.

— Тези са тежки — отбеляза той. — На моите хлапета са много по-леки.

— Двайсет грама. — Харди направи физиономия при вида на дупката в мазилката. — Със стоманени върхове. Хубави са.

Глицки хвърли и последната. Тя закачи ръба на мишената и отново изкърти стената. Инспекторът тръгна към вратата и спря, преди да излезе.

— Не знам — каза той. — Може и да се счупят.

И си тръгна.

Първият почти бе свършил, а му оставаха само още четири работни дни — Вилърс бе дала седмица почивка на всички, преди да започне втората фаза на процеса. Харди беше доволен, че има време, за да се подготви, но вероятната причина го тревожеше — изборите наближаваха и Вилърс може би даваше на Пауъл възможност да се окопити.

Разбира се, не би могъл да го докаже, но това не му пречеше да подозира.

Фримън го нямаше в кантората, което не беше лошо. Писнал му бе с театралниченето си. Беше писнал и сам на себе си, бесен, че се е поддал на настояванията на по-възрастния му колега, на обаянието му. Поне половин дузина пъти бе чувствал, че е прав и че би трябвало да настоява на своето, но донякъде пък му се и искаше Фримън да е прав. Ако беше спечелил, сега нямаше да се налага да измъква Дженифър от газовата камера, да поеме тази огромна отговорност. Дотолкова му се бе искало да се отърве от нея, че бе убедил сам себе си, че стратегията на Дейвид е правилна.

Укоряваше се заради собствените си пропуски. Няколко пъти бе минавал с колата от „Олимпия Уей“ до банката и се бе опитвал да открие пряк път.

Прекия път. Вярваше — никога не се бе съмнявал в това, — че Дженифър е бягала по маршрута, по който тя твърдеше, че е бягала. По асфалтираните улици. Беше проверил картата. Убедил бе сам себе си, че всичко е както трябва. Дори и Дженифър да бе минала по малко по-къс път, стига да се бе движила само по улиците, не би могла да стигне до банката и да убие Лари за това малко време.

Сега вече знаеше, че не е обърнал внимание на двора на болницата. Разбира се, че я беше виждал. Знаеше, че я има. Но не си бе направил труда да излезе от колата и да мине разстоянието пеша. На картата болницата бе нарисувана като квадрат, в който не се виждаха алеи, само правоъгълните постройки… приличаше на крепост, не на парк, през който би могъл да мине всеки. Имаше стена, а защо бе решил, че в нея няма портали? Защо не бе отишъл да погледне?

Защото беше прекалено умен, за да е полезен на себе си, на Фримън и на Дженифър. Всичките му внимателни изчисления и разсъждения около времето и разстоянието не струваха пет пари. Беше подвел Фримън и го бе натикал в лапите на Пауъл. Може би не трябваше да се упреква чак толкова, но така или иначе, болката и терзанията си оставаха.

Харди винаги бе смятал себе си, поне на теория, за привърженик на смъртното наказание. Но не смяташе, че то играе възпираща роля. Според него, екзекуцията премахваше възможността осъденият да убие още някоя невинна жертва — ако някога бъде амнистиран или дори в затвора, зад решетките.

Обичаше да дава примера с комара — ако те ухапе комар и го убиеш, поне ще си сигурен, че точно този комар няма да те хапе повече. Не беше нужно останалите комари да научават за това и да се въздържат — ако те ухапе още някой, убиваш и него. По този начин намаляваш и броя на комарите. Само че той _познаваше_ Дженифър. Тя не беше комар. Можеше да си обясни защо е направила това, ако го беше направила тя, разбира се. И не смяташе, че трябва да бъде екзекутирана заради него.

Тук, разбира се, аргументите му не бяха особено добри — всеки убиец има познати. Някои от тях си дават сметка какво гадно детство е имал той или каква несправедливост е преживял, така че могат да си обяснят защо е извършил убийството. Само че и жертвите са хора, и те имат близки, които ги обичат. Тогава?

Ами самите жертви? Те не са искали да се превърнат в такива, нали? Най-често не… А тези като Дженифър? Двама съпрузи, които са я пребивали до смърт, които са превръщали живота й в ад…