Чтение онлайн

— Номерът не е важен — махва небрежно рижият с димящата пура. — Вие не сте номер. Вие сте човек, приятелю!

И сетил се най-сетне, че съм човек, стопанинът предлага:

— Но седнете де!

А когато се отпускам с потреперващи вече нозе на най-близкото кресло, добавя:

— Един скоч, за ободряване на духа?

При тия думи той вероятно е натиснал звънеца върху бюрото, защото в стаята стремително нахлуват Ал и Боб. Те може би са очаквали да сварят господаря си в смъртна схватка с пришелеца, — но като виждат, че всичко е мирно и тихо, застиват пред вратата с мрачно сключени вежди и заплашително свити юмруци.

— Донесете ни за пиене — нарежда рижият. — За всяко нещо ли трябва да ви подканям?

Той изчаква Ал да вкара в салона подвижното барче, прави небрежен жест с глава в смисъл „измитай се“, разполага се на насрещното кресло и се заема да приготвя дозите.

— Аз всъщност не си позволявам повече от два пръста скоч на час — обяснява домакинът, додето налива питието. — Изобщо, гледам да изпълнявам предписанията на тия отегчителни хора, лекарите. Обаче какво искате, когато такъв ми е характерът: не мога да пренебрегвам госта си зарад някакви там доктори.

Поемам чашата, която рижият ми подава и в която той собственоръчно е пуснал две-три кубчета лед. Отпивам едра глътка за кураж и усещам по-силно от всякога, че нещо адски ме измъчва.

— Бих ли могъл да получа една цигара?

— Но, разбира се, приятелю, как не се сетих…

Мъжът посяга към долния рафт на барчето, измъква тежка ониксова кутия, добре гарнирана с папироси, и дори си прави труда да донесе от бюрото сребърната запалка. Вдъхвам няколко обилни порции дим и усещам как тая проклета отрова започва да оказва благотворното си въздействие върху измъчения ми организъм.

— Значи, българин? — пита стопанинът, като разсеяно съзерцава димящия връх на пурата си.

— Българин — признавам.

— А какво правите тук?

Налага се да му разкажа накъсо историята с дивашкото си напиване.

— Да-а — изръмжава домакинът. — И вие останахте… Но защо? Желаехте наистина да останете или?…

— Желаех да пия още — отвръщам, като посягам към чашата си. — Аз всъщност рядко пия, обаче понякога ме прихващат и… и толкова.

— Затова трябва да се пие редовно — произнася нравоучително рижият. — Човекът, приятелю, е като машината: нужен му е ритъм и равномерност. Иначе става авария.

— Тя вече стана.

— А сега, след като стана, какво?

Вдигам нехайно рамене.

— И все пак вие сте мислили за някакъв възможен изход?

— При тия болки в главата нямах особена възможност да се съсредоточа.

— И все пак? — настоява стопанинът, като ме поглежда с хладните си сини очички.

— Предполагам, че в края на краищата ще потърся в телефонния указател съответния адрес и ще позвъня на вратата на посолството.

— Да, това е един изход — съгласява се червенокосият. — В случай че не ви изритат…

— Защо ще ме изритат?

— Но кой сте всъщност вие, та да не ви изритат? Ако аз бях на мястото на вашите дипломати, без друго бих ви изритал. Един човек без самоличност…

— Самоличността може да се докаже.

— Ако някой изобщо си даде труда да се занимава с вас. И какво, като се докаже? Тогава пък на дневен ред ще излезе вината ви: отлъчването… оставането…

— Напълно прав сте — въздъхвам. — За жалост нямам друг изход. Мислех да си намеря някаква работа и да дочакам връщането на парахода. Обаче както разбирам, тук съвсем не е лесно да се намери работа, пък и аз, искрено казано, не изпитвам никакво желание да ставам метач…

— Дори и да изпитвахте желание, нямаше да ви се отдаде подобна възможност. Местата на метачите също са заети.

— Ето, виждате ли… — произнасям унило.

Подир което, за да си възвърна поне отчасти присъствието на духа, паля нова цигара. Домакинът мълчи, като разделя вниманието си между върха на вече доста окъсялата пура и изгледа на добре обработената ми физиономия. Въпреки пламенната външност на аленото си лице, той изглежда съвсем не е пламенен по характер. Изразът му по-скоро излъчва спокойствие, колебаещо се между добродушна сънливост и добродушна прямота. И така, както се е разположил небрежно в креслото, с традиционната си британска делова униформа от черно сако и панталон на сиво-черно райе и както ме съзерцава замислено, той наистина има вид на един отзивчив добряк, загрижен за съдбата на ближния.

— Всъщност, мисля, че бих могъл да ви предложа нещо — обажда се стопанинът по някое време.

— Това би било връх на великодушието — признавам. — След като вече ме спасихте веднаж…

— Имам тук съвсем наблизо три заведения — продължава мъжът, сякаш разсъждава гласно. — Естествено, не смятам да ви назнача за бияч… какъв бияч, когато не вие биете, а вас ви бият… За келнер също не ставате. Келнерските места у нас по правило са предвидени за другия секс: голи дамски бедра и високи бюстове, изобщо неща, с които вие, доколкото мога да вярвам на очите си, не разполагате…

Той замълчава и аз също мълча, тъй като не намирам за уместно да му противореча, особено по последната точка.

— Остава едно портиерско място. Заплата на първо време, разбира се, не мога да ви обещая. Но ще ви предоставя квартирата, с която през последните три дни навярно сте свикнали, ще имате безплатна храна, служебна униформа, а може би и малко дребни пари, в случай че знаете как да предразположите клиентелата към бакшиш.

Изслушвам го търпеливо, ала продължавам да мълча и да пуша, додето той сам не ме подканя:

— Е, какво ще кажете?

— Трогнат съм от великодушието ви. Обаче смятам, че все пак ще предпочета риска да се озова в посолството.

Той ми хвърля изненадан поглед и запитва, без впрочем да губи спокойствието си:

— Но всъщност вие какво си въобразявате?

— Абсолютно нищо — бързам да го уверя. — Не искам да ви занимавам с интимни подробности, обаче ако нещо не ми достига, то е тъкмо въображението.

— И какво очаквате да ви предложа? Директорското място? Или моето собствено?

— Не съм дотам претенциозен. Но не мисля да ставам и портиер, ако не за друго, то поне за да не скандализирам духа на покойната си майка.

— Вие вероятно смятате, че домакинската ви длъжност стои неизмеримо по-горе от портиерската?

— Именно. И макар това да са пак интимни подробности, ще си позволя да ви кажа, че не съм получил диплома на висшист и не съм усвоил два-три езика, за да ставам портиер на когото и да било, та дори и на вас, въпреки цялата благодарност, която ви дължа.