Чтение онлайн

Погледът ми, погаснал не толкова от изпитото уиски, колкото от безсънната нощ, апатично е спрял върху младата жена, вдигнала високо поли, за да ми покаже краката си в дълги мрежести чорапи. Жената е нарисувана с ярки бои и се мъдри върху окачения на стената афиш с пояснителен надпис: Ремън ревю бар.

В тоя утринен час малкото заведение е още тихо и пусто, без воя на автоматичния грамофон и без изправените до тезгяха мъже, наливащи се с гинес — тая отвратителна черна бира, миришеща на прегоряла захар и представляваща най-голямото лакомство за средния англичанин.

Заведението е на самия ъгъл на улицата, която не знам защо от известно време насам привлича вниманието ми, и ние сме били тук още вчера, но съвсем за малко, колкото да обърнем по две чаши, преди да продължим към следващите кръчмарски етапи на гуляя.

Подир часа на заранната закуска двамата келнери са заети да разчистват бакърения бар, додето шефът се занимава със сметките си зад автоматичната каса. Трима души, разположени край маса до витрината, разделят вниманието си между чашите гинес и пресните броеве на Дейли мирър. А в насрещния ъгъл аз стоя омърлушен пред чашата уиски като всеки пияница, намиращ се в депресивния етап на запоя.

Взирам се безсмислено в ярката нарисувана жена насреща, когато до мене застава живата. Не по-малко ярка. И не по-малко нарисувана. Без да се пести пудрата и червилото.

— Скучае ли голямото ми момче? — запитва тя с глас, който подир часовете на съня явно се нуждае от леко смазване.

— Съвсем не — поклащам апатично глава. — Забавлява се.

— С уиски?

— И сода — бързам да добавя, за да придам по-порядъчен вид на забавлението си.

— Оригинална идея — признава дамата. — Макар и малко преждевременна, ако мога да вярвам на часовника си.

При тия думи тя се разполага непринудено до мене и извиква на келнера със същия този изискващ смазване глас:

— Дейви, един скоч, момчето ми!

И едва подир туй се сеща да ме запита:

— За ваша сметка, нали?

— Нека не обсъждаме тия прозаични подробности — промърморвам великодушно.

Великодушният тон естествено не се изплъзва от вниманието на жената, която, възползувана от него, обръща за по-малко от час още три скоча, като запълва паузите между тях с въпросите на взаимното опознаване.

— Мисля, че съм ви виждала вече — подхвърля тя, като ми отправя предразполагаща усмивка с голямата си начервена уста.

— Не е изключено — отвръщам, като се взирам унило в чашата си.

— Да, да, видях ви вчера в Златния лъв… сега се сещам. Бяхте, мисля, с някакви моряци и вдигахте ужасен шум.

— Не е изключено — повтарям и отпивам от скоча. — Какъв смисъл да пиеш, ако не вдигаш шум.

— Вие сте моряк или нещо подобно, нали?

— Да, нещо подобно.

— И от каква националност?

— Българин.

— Българин?… А, да: Балканите — произнася дамата, щастлива, че може да блесне с географските си познания.

Сетне, след като напомня на Дейви, че чашата й е празна, тя продължава разпита:

— А къде е параходът ви, момчето ми?

— В морето.

— Аз пък предполагах, че е в Хайд парк.

— Искам да кажа, в открито море.

— И вие останахте?

— Ами когато имаш приятели, дето те зарязват насред пиянството… и в най-големия мрак на пиянството…

— Горкото ми момче! — забелязва тя съчувствено и поема от Дейви поредния скоч.

После се сеща:

— А сега какво ще правите?

— Ще чакам, какво друго.

— Какво ще чакате?

— Парахода, естествено. Не вярвам да потъне по пътя. Подир няколко седмици отново ще е тук.

— Да, наистина. Е, няколко седмици не е толкова много. Щом имате средства…

— За няколко седмици нямам средства — признавам, с риск да я разочаровам. — Но мисля, че ще намеря някаква работа.

Тя изглежда е готова на същия риск, защото подхвърля:

— Да намерите работа? Не е изключено. Макар че по-вероятно е да умрете от глад.

— Не вярвам да стигна чак до умиране. При липса на друга възможност ще ида в посолството. Ние тук имаме посолство.

— Това вече е нещо по-положително — кима дамата и посяга към цигарите ми.

Поднасям й услужливо запалката и на свой ред запушвам. Известно време и двамата мълчим, еднакво доволни, тя — че е събрала малката си информация, а аз — че въпросникът е приключен. Въпросникът да, но не и въпросите:

— Надявам се все пак, че средствата ще ви стигнат поне за един-два дни?

— О, за един-два дни — положително.

— И за още един-два скоча?

— Разбира се. Не се притеснявайте.

Тя съвсем не изглежда да се притеснява и продължава да се налива до часа на обедното оживление, а дори и по-късно, след като кафенето наново опустява и единствени клиенти сме вече само двамата с нея, и поставила точка на въпросника, минава върху по-общи теми, като например тая, че животът не е толкова лош а после и другата, че животът е пълна безсмислица, изобщо теми, предполагащи сериозен размисъл и дори известна философска насока на ума, което не й пречи през равни интервали от петнайсет минути да казва „Дейви, момчето ми, не виждаш ли, че чашата ми е празна“, а понякога да се сеща и за мене, макар че аз — както е нормално за един пияница през втория ден на запоя, — съм значително по-бавен в консумацията.

Най-сетне, както и следва да се очаква, дамата минава от общата тема за живота към по-частната, но не по-малко важна тема за любовта, защото какво друго ни остава в тоя мръсен свят освен любовта. По този повод жената признава — не без известна доза девически свян, — че всъщност не съм й несимпатичен, дори напротив, обаче това още нищо не значи и не бива да ме кара да си въобразявам разни неща, понеже тя си има приятел, постоянен приятел и че щастието ми да се запозная с нея и да седя в момента на една маса с нея се дължи единствено на обстоятелството, че този приятел, истинският, в дадения момент се намира вън от Лондон, и по-точно не знам къде си и не знам по каква си работа.

Часът вече отива към пет, ала аз далеч не съм толкова пиян, колкото изглеждам, и достатъчно ясно виждам, че жената, на чиято маса съм се озовал — от известно време тя е започнала да твърди, че аз съм се озовал на нейната маса, а не обратното, — е от тия женища, дето можете да ги срещнете във всеки вертеп от средна категория, сиреч една доста спорна хубост и доста съмнителна младост, опакована с евтин лукс и разкрасена с козметичен разгул и на всичко отгоре съчетана с претенциите за относителна непорочност, вероятно поради предположението, че ония диваци на Балканите харесват най-вече непорочните.