Чтение онлайн

Часът вече отива към пет, обаче това не пречи на жената да буксува упорито върху същия мотив, и по-точно върху поясненията, че си има приятел и почти съпруг, но че за мой голям късмет приятелят в момента е извън Лондон, а аз кой знае защо съм й харесал още от първия момент, въпреки недопустимо пиянския си вид, но това, дето съм й харесал, още не ми дава право да си въобразявам кой знае какво или да допускам, че е от ония, дето караулят по тротоарите, само защото се е съгласила да ме приеме на масата си и да изпие една чашка в компанията ми и че тайната за нашата толкова бърза и неочаквана близост е единствено и само във факта, че кой знае защо съм й харесал, макар че, между нас казано, съвсем не съм представлявал нещо бог знае какво, особено в тоя си пиянски вид. Изобщо тя през цялото време извънредно много държи да ме убеди, че не е проститутка и аз великодушно се съгласявам с нея, за да не я дразня, макар че ако тя не е проститутка, то в такъв случай аз съм самият Кентърберийски епископ, ако не и Римският папа.

— Май че вече е време да вдигаме котва — осмелявам се да предложа, когато малката стрелка на часовника каца точно на пет.

— Защо да вдигаме котва? — запитва невинно дамата.

— Ами за да спим…

Тя обаче приема невинната ми фраза като доста груб намек за плътски отношения и не пропуска възможността наново да ме уведоми, че си има приятел, дори в известно отношение почти съпруг, подир което все пак признава неохотно, че аз наистина съм й донейде симпатичен и че само поради тази причина тя може би ще се съгласи да си позволи с мене някои малки интимности — в наше време кой не си ги позволява, но без излишни прекалености и перверзни и изобщо при условие че ще се държа прилично, което естествено означава да й дам и известна дребна сума на заем: „Не си въобразявайте, момчето ми, че се касае за такса или нещо от тоя род“, а просто една дребна сума, тъй като приятелят й в момента се намира чак в Ливърпул по една съвсем неотложна работа.

Едва подир тия последни обяснения от нейна страна и подир заплащането на сметката от моя страна: „Понеже и без туй сте извадили портфейла, не е зле още сега да ми дадете моите двайсет лири, момчето ми“, ние най-сетне напускаме кафенето и излизаме на въздух.

Тя се казва Кети, доколкото мога да вярвам на келнера, наричащ я тъй с не твърде почтителна интимност. Тя се казва Кети и живее съвсем наблизо, и по-точно в хотелчето на другия край на улицата. Във всеки случай завежда ме именно в това хотелче и ние минаваме транзит край гишето на ресепсията, изкачваме се на първия етаж и се озоваваме в стая с плътно спуснати пердета и застоял въздух, наситен с аромата на евтин одеколон.

„Най-сетне — легло“, помислям, когато Кети завърта електрическия ключ. Приближавам с несигурни стъпки до въпросната мебел и блажено се изтягам върху кувертюрата от изкуствена коприна.

— Бихте могли да си изуете поне обувките, момчето ми — промърморва жената с една просто удивителна досетливост, ако се вземе под внимание броят на изпитите чаши.

— Не ставайте дребнава.

Мъглявините на настъпващата дрямка ми пречат да наблюдавам в подробности започналия вече номер на събличането. Така е може би и по-добре, защото отпуснатата повяхнала плът, която постепенно се разкрива под дантеленото черно бельо, не е особено прелъстителна.

— Предполагам, че не страдате от разни там болести… — чувам сякаш от много далече този все още изискващ известно смазване глас.

— Аз искам да спя, Кети — уточнявам сънливо, за да отклоня разговора на венерически теми.

— Така си и знаех, че сте извратен — произнася тя с укор. — Дойдохте да зяпате как се събличам, а сега искате да спите…

Искам, вярно е. Само че не ми се отдава. Защото последната реплика още не е заглъхнала, когато през вратата, оказала се по силата на фатално съвпадение незаключена, нахълтват двама мъжаги.

— А, мръсница такава! — изръмжава единият. — Ето, виж я, Том, тази мръсница! Виж я и запомни всичко, Том!

Трябва да благодаря на дрямката, задето още не ме е оборила. Скачам бързо, ала тутакси наново се озовавам в леглото, съборен от юмрука на разярения непознат.

— Остави човека, Питър — осмелява се да възрази Кети. — Между нас няма нищо такова, което…

За жалост, както е застанала тъй почти гола сред стаята, защитницата ми не е твърде убедителна, без да говорим изобщо за това, че никой не й обръща внимание. Питър отново се накланя към мене, което дава възможност на обувката ми да го светне право в лицето. Той се хваща машинално с ръка за разкървавената устна, додето аз забивам другия си крак в корема му. Леко стъписване в лагера на противника, достатъчно, за да изскоча най-сетне от това неудобно легло.

Изскачам прочее. И се натъквам на юмрука на Том. Един достатъчно твърд юмрук, принуждаващ ме да отстъпя и да се опра на най-близкия стол. Миг по-късно столът сякаш от само себе си се разбива в главата на Том. Уви, тя е не по-малко твърда от юмрука му. Мъжът се олюлява, но не пада. Падам аз. Вероятно от искрата на съпричастие, възникнала между темето ми и някакъв твърд предмет. Зад гърба ми Питър наново е влязъл в действие.

Премълчавам подробностите по останалото, за да не дразня низките инстинкти. Във всеки случай на няколко пъти се опитвам да се вдигна от пода, ала безуспешно. Тия двама души очевидно разполагат в момента с по двайсет ритника, защото накъдето и да се обърна, навсякъде срещам ритници. Предполагам, че последният е бил най-силен и насочен вероятно в главата ми. Предполагам, обаче не съм сигурен, тъй като тъкмо при последния загубвам съзнание.

Нямам представа колко време е минало и какво точно е станало, додето отново дойда на себе си. Първата ми мисъл е, че ако животът е тая страшна болка, която в момента изпитвам, едва ли си струва труда да оживявам. Една болка, разпределена в неравни порции върху цялото ми тяло, като все пак лъвският пай се пада на главата.

Втората ми мисъл е, че в тая стая междувременно е станало твърде студено и ветровито. Трябва да минат още доста минути, додето успея да отворя очи и да разбера, че съм захвърлен в един тъмен ъгъл на улицата. „Да отворя око“ би било по-точно като израз, понеже за момента съм в състояние да отворя само едното.

Третата мисъл е най-неприятната. Животът винаги ни оставя най-неприятното за накрая, като десерт. Когато най-сетне, стиснал зъби в разбитата си уста, съумявам да сподавя болката, да размърдам ръце и да преровя джобовете си, принуден съм да установя, че са празни. Съвсем празни.

Отпускам се наново върху студените плочи на тротоара, понеже с тия няколко движения напълно съм изчерпал силите си, понеже всичко в главата ми се върти и понеже последното откритие ми е подействувало като удар в стомаха. На десет крачки от мене и на три метра над мене уличната лампа безучастно пръска в мрачината флуоресцентните си лъчи. Но както съм легнал на земята и както ги гледам през полуспуснатите си клепачи, тия лъчи ми се струват като огромните пипала на един отвратителен бял паяк, насочени безпощадно насам, за да ме обгърнат и да ме смачкат.

Така, проснат на тротоара, пребит от бой, ограбен и лишен от всякакъв белег за самоличност, започвам новия живот на новото си местоназначение.

— Той е превърнат просто на бифтек, този нещастник — чувам в просъница да казва някой над главата ми.

Гласът е тъй дрезгав, та бих помислил, че това е Кети, ако не беше глас на мъж.

— Готов е за моргата — раздава се нова фраза, но сега тембърът е друг.

— Трябва да го вдигнете от тука, Ал — произнася първият субект. — Грехота е да го оставим да лежи тъй.

— Нека си лежи — забелязва вторият субект. — Готов е за моргата.

— Не, все пак трябва да го вдигнете — промърморва подир някое време първият. — Отнесете го долу и вижте да го позакърпите…

— Както кажете, мистър Дрейк — съгласява се вторият.

Не знам къде и какво точно е това „долу“, но съзнавам, че две здрави ръце ме вдигат без особено усилие като наръч дърва и ме понасят нанякъде. Разликата в случая е може би само тази, че дървата не изпитват болка, докато аз от грубата прегръдка на непознатия и друсането усещам, че наново ми призлява.