Чтение онлайн

Нямам време да изчаквам репликата на Ларкин, ако има такава. Оказва се обаче, че нямам време и за оттегляне. Едва съм прибрал в джоба приемателя и съм поставил крак на стълбата, когато чувам над главата си изтракването на ключалката. Дърпам се бързо и заставам прилепен към стената под прикритието на сянката. Едно не лошо прикритие, в случай че някому не скимне да надзърне през оградата надолу към двора.

— Да ви откарам ли с колата или ще вземете такси? — долавям с неприятна яснота гласа на Мортън, вече без помощта на апаратчето.

— О, не се безпокойте, ще взема такси — отвръща вежливо Ларкин, сякаш действително му е предоставен някакъв избор.

— В такъв случай, лека нощ.

— Лека нощ, мистър.

Струва ми се, че минават дълги минути, преди да чуя затварянето на вратата. И още други дълги минути, преди да се реша да изляза от сянката и погледна предпазливо нагоре. Никой.

Изкачвам се по стълбичката, затварям подире си и заключвам. Добре че на Мортън не му скимна да натисне ръчката, просто тъй, за проверка. Затуй пък моята проверка е налице. Едновременно задоволителна и обезпокоителна.

Сега всичко зависи от оня стар глупак.

Не помня кой автор бе казал, че картата на Европа щяла да бъде съвсем друга, ако вечерта преди битката при Ватерло не бил валял дъжд. Може би дъждът и хлъзгавият терен действително са изиграли доста кален номер на Наполеон. В настоящата история обаче капризите на времето не играят чак такава съдбоносна роля, затуй се въздържам да ги описвам подробно. Още повече те са доста еднообразни: почти непрестанно вали.

Този път обаче дъждът е решил да се извали през нощта, за да не досажда на пешеходците през деня. Тъй че когато заранта потеглям към Дрейк-стрийт, това става без сложните атракции, предизвикани от необходимостта да промъкваш отворения си чадър сред отворените чадъри на околните.

Потеглям към Дрейк-стрийт, не само защото там е работното ми място, а защото и Ларкин тръгва нататък и не ми остава нищо друго, освен да го сподиря от съответно разстояние. Пристигнал на нашата тиха романтична уличка, американецът влиза естествено в Главната квартира, докато аз я подминавам и сядам в градинката на скуера. Сядам не на скамейката, а на облегалката, както правят малчуганите, тъй като седалката е още мокра от нощния дъжд. Загръщам се в шлифера и се заглеждам към алеята, дето няма нищо заслужаващо внимание, понеже споменатите малчугани отсъствуват. Може би са на училище, а може би майките им са отказали да ги пуснат в това хладно време.

Вцепенението ми бива нарушено от някаква дама в къс бежов шлифер, една дама, обилно гримирана, но с доста спорна хубост и доста съмнителна младост, която минава край скамейката и бегло ме поглежда, за да извърне тутакси някак виновно очи настрана. Тя, разбира се, ме познава, както и аз я познавам и ние неведнаж вече сме се срещали тук, около Дрейк-стрийт, обаче дамата винаги по същия начин извръща очи, вероятно поради спомена от първата ни среща.

Всъщност, ако става дума за тая първа среща, моят спомен, предполагам, е значително по-неприятен и болезнен от нейния, понеже това е същата Кети, в чиято стая бях изчерпателно пребит още в деня на своя дебют. Да, Кети винаги се извръща някак виновно и туй все пак говори донейде в нейна полза, само че в момента аз мисля за друго, а именно, че дебютът ми се бе състоял в началото на април, а сега е вече началото на октомври и е трябвало да минат цели шест месеца, за да прогледам поне отчасти в тая мътна история, чийто край все още не се вижда, а камо ли да се отгатне с пълна точност.

Седя прочее погълнат от подобни разсъждения, лишени от всякакво функционално значение, професионално погледнато и едва когато усещам, че съм се напоил с влага като баклава със сироп, слизам от скамейката и поемам обратно към Дрейк-стрийт. Намерението ми естествено е също съвсем незначително, професионално погледнато, а именно да опитам в това хладно време горещото кафе на мистър Оливър, ала съдбата е решила друго…

— А, мистър Холмс! — посреща ме радушно шефът. — Как върви анкетата? Подозирам, че сте ми приготвили някое дяволски интересно разкритие.

Той, разбира се, подозира тъкмо обратното и явно се готви да се погаври над неуспеха ми и както личи от доброто му настроение, е твърде доволен от току-що завършилия разговор с американеца.

— Боя се, че сте наистина прав, мистър — отвръщам с подходящия за случая израз на угриженост. — Разкритието е действително интересно и за жалост доста неприятно.

Полуусмивката бавно залязва от лицето на Дрейк и предусетил, че ще се наложи да подкрепи с нещо душевната си бодрост, той се измъква иззад бюрото и прави няколко мудни крачки към подвижния бар.

— Какво чакате? Да получа разрив на сърцето ли? — запитва рижият без особено вълнение, като се улавя за бутилката „Балантайн“. — Говорете!

— Предпочитам да ги оставя те да говорят — промърморвам, като изваждам дребното апаратче от джоба си.

И пускам в действие магнитофончето.

Звукът не е образцов, нито твърде висок, ала това не пречи на Дрейк да оцени по достойнство смисъла на репликите, разменяни между Ларкин и Мортън. И тоя смисъл дотам поглъща вниманието му, че дори забравя да си налее обичайната доза скоч. Уникален случай.

— Този мръсен янки… избъбря полугласно шефът, когато записът свършва. — Той ще ми плати за всичко…

— На излизане Мортън наново ви нарече „стар глупак“ — уточнявам, за да налея още малко масло в огъня. — А Ларкин възрази, като каза, че сте по-скоро хитър мошеник и подлец…

— Оставете тия живописни детайли, Питър! — прекъсва ме Дрейк. — Мога да ви уверя, че съм готов за действие и без подобен допинг.

Той най-сетне си сервира четири пръста уиски и преди да вдигне чашата, прави по мой адрес нехаен жест в смисъл: „Сипи си, ако искаш.“ Сетне отпива две едри глътки и произнася:

— Какво пак млъкнахте? Когато не искам да ви слушам, бъбрите като грамофон, а когато трябва да говорите, мълчите като дърво. Чакам да чуя коментара ви.

— Мисля, че работата е ясна и без коментар — отвръщам, като ставам, и на свой ред се запътвам към бара.

И хванал тъмнокафявата бутилка, добавям лаконично:

— ЦРУ.

— „ЦРУ“? А защо не Интерпол? — възразява шефът.

— Дали е едното или другото, това не променя ситуацията — забелязвам, като си наливам два пръста скоч. — Но ако беше Интерпол, той щеше да си свърши работата още при миналата пратка и да ни постави зад решетките.

— А какво цели според вас ЦРУ?

— Големият скандал. Политическата сензация. А за да бъдат сензацията и скандалът от калибър, необходимо е и партидата да е от калибър. Нали чухте претенциите на оня господин: не по-малко от десет килограма опиат. Устройват капана на съответно място, залавят пратката, вдигат шум в печата, обвиняват комунистите, че тровят свободния свят, а разноските по цялата операция остават, естествено, за ваша сметка.

Дрейк мълчи известно време, като преживя мислено хипотезата ми. Записът обаче е достатъчно красноречив по смисъл, за да има място за бог знае колко различни хипотези.