Чтение онлайн

Този човек трябва наистина да ме е обсебил напълно, щом се сещам за него дори когато мисля за историята на великата британска империя. Обсебил ме е и с бруталната си мощ, и със слабостите си, които ми се представят не по-малко заплашителни от силата му. Като например тоя лекомислен ход с премахването на Ларкин. Ръката на ЦРУ наистина е дълга. И нищо чудно, ако тая ръка с един замах и без всяко предупреждение смачка заедно с Дрейк и неговия скромен секретар.

Разбира се, елиминирането на американеца елиминира за момента и заплахата от някаква непредвидена провокация срещу нашата страна. Обаче само за момента. И абсурдно би било да се мисли, че съответната секция на ЦРУ, след като е загубила толкова средства и време, ще се задоволи да приключи сметката на пълна загуба. Въпросът е каква ще бъде контраакцията и на чий гръб ще падне тя. Един въпрос, на който ми е абсолютно невъзможно да отговоря и чието решение съм принуден да чакам със скръстени ръце и с мрачни опасения.

Чакането става най-вече по улиците, а понякога и в квартирата на мис Грей. За жалост Линда не е от жените, способни да те развеселят и особено напоследък самата тя вероятно се нуждае от известно развеселяване. Не знам дали причината е в дъждовното време или другаде, ала приятелката ми изглежда доста подтисната и разговорите ни се ограничават най-вече с оскъдни фрази без значение. Вина за това има естествено и скритият нейде наблизо микрофон, обаче не съм сигурен дали ако нямаше микрофон, бихме се впуснали във взаимни откровения.

Колкото до микрофона, Линда още от началото е престанала да мисли за него, в смисъл че не си дава труд да играе на хитри подпитвания по мой адрес, а просто се задоволява да премълчава мислите си. Аз правя същото. И само понякога призори, когато я изпращам подир представлението в „Ева“, ние си разменяме вместо думи ония обичайни ласки, чрез които хората — макар и не винаги с успех — се опитват да се изтръгнат от самотата.

Трябва да са минали няколко дни от екзекуцията на Ларкин, когато една вечер, запътил се да взема Линда, усещам, че съм следен. Нямам никакви основания да смятам, че Дрейк е вдъхновител на проследяването, прочее съвсем ясно е накъде трябва да се насочат подозренията ми. Още повече, операцията се извършва с кола. И нито шофьорът, нито седналите зад него мъже, са ми познати по физиономия.

Черният форд упорито се мъкне подире ми от Пикадили съркъс до Чаринг крос. Това ме принуждава да хлътна в малка уличка, чийто достъп е забранен, поне за моторни средства, сетне да свия бързо по втора, за да се отбия в трета. Нека сега ония от форда обикалят квартала, ако си нямат друга работа.

Те обаче не обикалят. Те ме чакат. И очевидно са напълно в течение на привичките ми, защото едва свърнал зад ъгъла, дето е входът на Линда, попадам на закованата до тротоара черна кола. Загубвам вероятно една секунда, докато съобразя да вляза ли в къщата или да се върна назад. Не извършвам обаче нито едното, нито другото. Извършвам третото, към което ме принуждават двамата здравеняци, побързали да се хвърлят отгоре ми, да ми извият ръцете и да ме напъват в задната част на форда.

— Кои сте вие? Къде ме водите? — запитвам с естественото и законно възмущение на мирен гражданин.

Никакъв отговор. По-точно, вместо отговор шофьорът потегля стремително и в съвсем неизвестна посока. Едва тогава един от спътниците, разположили се от двете ми страни и все още стискащи ръцете ми, произнася:

— Не се опитвайте да лудувате. Иначе ще трябва да ви смъкнем долу и да стъпим на корема ви.

Предупреждението идва тъкмо навреме, защото два завоя по-късно фордът излиза на осветената и оживена Чаринг крос, а когато принудителният рейс се извършва по такава осветена и оживена улица и когато виждаш на метър от себе си спокойните лица на порядъчните граждани и тържествените фигури на полицаите по ъглите, твърде силно е изкушението да дадеш воля на гласните си струни.

Мълча, разбира се. Още повече спътниците ми доста напомнят по външен вид на Ал и може би само с една или две генерации са по-близо до човека, отколкото до маймуната. Колата излиза на Оксфорд-стрийт, завива вляво, стига чак до Марбъл Арч, продължава край Хайд-парк, сетне завива вдясно по Хайд-парк-стрийт. Познат маршрут. Тъй че не се учудвам твърде, когато се озоваваме пред тухлената фасада на сградата, в чийто английски двор бях се наслаждавал на тихата лондонска нощ не твърде отдавна.

Дърпан от единия спътник и подтикван от другия, излизам от форда, докато човекът, седящ при шофьора, се задоволява да застане зад гърба ми и да опре между двете ми плешки някакъв предмет, чийто характер не е трудно да отгатна.

Подир трите къси и бързи позвънявания вратата се отваря и на входа застава нова горила. Горилата се оказва гостоприемна единствено към мене, докато придружаващите ме господа се връщат обратно към колата…

— Дайте си оръжието! — предлага човекомаймуната, след като заключва входните двери.

— Нямам оръжие.

Твърдение, подлежащо, естествено, на проверка. И едва проверката е извършена, следва ново нареждане:

— Вървете пред мене.

Пътят е съвсем кратък: вратата в дъното на коридора. Горилата, от чиято жилетка на черни и сиви черти би могло да се съди, че изпълнява ролята на лакей, почуква, подава глава в помещението и долага:

— Доведоха го.

Сетне ми прави път да вляза и изчезва.

Озовавам се в кабинет със спуснати завеси, също като при Дрейк, но доста по-светъл и изискан от тоя на Дрейк. Стопанинът се е разположил в едно от двете кресла край камината, дето — факт за отбелязване — гори истински огън от дърва. Едва ли е нужно да пояснявам, че въпросният стопанин е самият Мортън.

— Мистър Питър?

Кимам утвърдително.

— Седнете, моля.

Тръбният глас вибрира с предразполагаща мекота, ала аз отдавна съм прехвърлил оная възраст, когато човек се доверява на привидностите. Все пак сядам, защото няма никаква полза да стърча и защото дори да ме чака екзекуция, тя очевидно ще бъде предшествувана от дружеска беседа.

— Една пура?

— Благодаря, предпочитам цигарите.

Мортън учтиво ме изчаква да запуша, изтърсва пепелта от пурата си в камината и минава към сърцевината на въпроса:

— Кажете, как стана това?

— Не знам какво точно ви интересува…

— Имам предвид убийството на Ларкин…

— Трябва да ви призная, че нямах възможност да присъствувам на убийството.

— Вие сте били там, мистър Питър — произнася домакинът, като красноречиво поставя ударението върху думичката „там“.

— Ако трябва да бъдем точни, аз бях на горния етаж, мистър. А убийството, в случай че е имало такова, се е състояло в зимника.

— Добре, тъй да бъде — отстъпва Мортън. — Тогава ще започнем разговора другояче: разкажете ми подробно за всичко, което стана, преди да се стигне до убийството.

— Мистър Дрейк ме извика към единайсет часа, за да ми съобщи, че току-що е получил неопровержими доказателства за предателството на Ларкин. И понеже аз си позволих да формулирам известни съмнения…

— … Защото вярвахте в Ларкин — помага ми домакинът.

— Аз не вярвам в никого, мистър. Изобщо не съм верующ. Но не можех да допусна, че Ларкин се кани да осуети една операция, от която сам той ще извлече солидна печалба.

И понеже млъквам, стопанинът ме подсеща:

— Говорете де! Защо спряхте?

— Чакам следващия ви апостроф.

— Нямам апостроф. И няма да имам, щом това ви смущава.

— Тъй че понеже изразих съмнение, мистър Дрейк побърза да ми покаже и самите доказателства. Става дума за запис на един разговор на Ларкин.