Чтение онлайн

Настъпва нова пауза и тишината в кабинета е такава, че съвсем ясно се чува пращенето на дървата в камината. Размислям, напрегнато или ако щете, акуратно подхранвам израза на напрегната размисъл върху лицето си.

— Думите ви звучат изкусително — признавам най-сетне. — Но това засега са само думи.

— Съвсем вярно — кима Мортън. — И дори могат да си останат само думи. Всичко зависи от вас. Всичко зависи от туй, как ще се справите с първата поставена ви задача. Първата задача — това ще бъде вашият приемен изпит, мистър Питър.

— Разбрах — кимам на свой ред. — Слушам ви.

Едва в тоя момент домакинът се сеща за домакинските си задължения и запитва:

— Ще пиете ли нещо?

— Ако пиете и вие.

Няколко минути по-късно горилата с раираната жилетка поставя върху масичката подноса с неизбежната бутилка скоч и неизбежната кофичка лед и се отдалечава.

— А сега, да пристъпим към самата задача — произнася Мортън, вече с чаша в ръка. — Както вече сте разбрали от записа на оня злополучен разговор, нашето желание е следната пратка да бъде възможно по-масивна. Тук, разбира се, възникват неудобствата на новата ситуация. Разкритието, направено от Дрейк, може би ще го накара да се въздържи от голяма партида. Но то може и да се окуражи при една тактична намеса от ваша страна. Тезата ви трябва да бъде следната: да използуваме без протакане последната възможност, преди ЦРУ да е осуетило плановете ни. Ясно ли е?

— Напълно.

— Тогава минавам към втората част от задачата. Необходима ни е точна информация за хода на операцията: кога стоката ще бъде докарана с парахода и кога ще пристигне във Виена. Първата част на тая информация, е, мисля, в ръцете ви, защото вие изпращате съобщенията.

— Да, но след като Дрейк ми ги продиктува.

— Естествено. В такъв случай, щом Дрейк ви ги продиктува, тутакси ще ми ги съобщите. Остава, значи, втората част…

— Тя е и най-трудна. Нямам никакъв достъп до кореспонденцията на Дрейк.

— Ще имате достъп, не се безпокойте — промърморва нехайно Мортън. — Не искам да ви наскърбявам, но когато наближи времето да получим съобщението, Дрейк вече няма да бъде между живите.

Той почерпва гърлото си с малко скоч, оставя чашата върху подноса и добавя:

— И още нещо, мистър: вие разбирате, че не само сигурността на операцията, а и собствената ви сигурност зависи изцяло от дискретността ви. Това е нещо съвсем елементарно, обаче все пак съм длъжен да ви го напомня.

Домакинът вече се е вдигнал от креслото, тъй че аз също се вдигам, оставям чашата върху подноса и поемам подадената ми вяла ръка.

— И не забравяйте, че това е приемният ви изпит, мистър — напомня ми Мортън на прощаване.

— Няма ли да е прекалено нахално от моя страна, ако запитам с кого все пак имах честта да разговарям? — казвам, преди да се оттегля.

— Нима не знаете? — учудва се домакинът.

— А откъде мога да знам?

— Да, наистина — съгласява се той. — Името ми е Мортън, а ето и телефонът ми…

Той се присяга към бюрото, взема от там визитната си картичка и ми я подава:

— Запишете си го в главата. Няма смисъл да носите у себе си веществени документи.

— Записах го — избъбрям, като му връщам картичката.

Това е и краят на разговора. Впрочем, не съвсем. Защото едва съм хванал ръчката на вратата, когато наново чувам зад гърба си гласа на Мортън:

— Кой беше номерът на телефона ми, мистър Питър?

Казвам му го.

— Значи имате добра памет. Това е хубаво. В такъв случай вероятно ще си спомните и какво точно сте правили миналия петък вечерта…

— Петък вечерта?… — повтарям, като си придавам вид на човек, ровещ се в паметта си. — В петък вечерта бях точно там, дето одеве ме прибраха вашите хора.

— Сам или в компания? — продължава да любопитствува домакинът.

— В компанията на една дама.

— Е, щом е дама, нека не нарушаваме кавалерската дискретност. И вие прекарахте при тая дама цялата нощ?

— Съвсем не. Заведох я към десет часа до „Ева“.

— А после?

— После се прибрах в хотела.

— Така, направо?

— А как другояче?

— И никой не ви видя?

— Напротив: видя ме хотелиерката, мис Дорис.

— Всъщност, това са подробности без значение — признава Мортън и с дружески жест ми дава да разбера, че съм свободен.

Излизам най-сетне, като си казвам, че трябва веднага да поговоря с Дорис. Дано само някой друг не ме е изпреварил.

Филмът върви тегаво, сякаш сценаристът не е решил какво точно има да каже и изобщо има ли да казва нещо, а режисьорът е дал воля на оператора да разхожда камерата си накъдето му скимне. И едва към последния четвърт час забелязвам, че времето, също както и лентата, вече свършва, авторите побързват да струпат едно подир друго толкова събития и ненадейни обрати, че на зрителя му се замайва главата. Имам предвид себе си. За другите не мога да съдя.

Амбицията на филма е да регистрира всекидневието на някакъв криминален инспектор от Сан Франциско, който се опитва някакси да се справя с благородната си мисия. Опитва се, обаче не успява, защото е притиснат от една страна от престъпния свят, а от друга — от корумпираните си или мекушави шефове. Изобщо една история с много кръв и много смърт. Прочее, нищо чудно, че когато най-сетне прожекцията свършва и излизаме на улицата, Линда промърморва:

— Все тия зверства и това насилие…

И разтваря чадъра, понеже — както винаги напоследък — вали. Въздържам се да следвам примера й. Вероятно сте забелязали, че когато двама души с разтворени чадъри вървят един до друг, нещата не протичат съвсем гладко. Задоволявам се прочее да вдигна яката на шлифера и да позволя на дамата да ме хване под ръка. След което потегляме. Естествено — към Сохо.

— Навсякъде тия зверства и това насилие — повтаря отново мис Грей, по-скоро под формата на гласна размисъл, отколкото като тема, поднесена за дружно обсъждане.

— Какво искате: човечеството се цивилизова. А цивилизацията иска жертви. Тия, които се цивилизоват по-бързо, са принудени да наказват ония, които се цивилизоват по-бавно. А ония, дето се цивилизоват по-бавно, стрелят от завист срещу тия, дето се цивилизоват по-бързо.

— А вие сред кои сте, Питър?

— Нямам понятие. Вероятно — сред клиентите на Марк. Може би не съвсем начело на опашката, а малко по-назад, но това не изменя положението.

— Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща — произнася тя, като в някаква неволна тръпка се притиска до мене.

— А с какво друго да се шегувам? Човек, ще не ще, се шегува с туй, дето го заобикаля, а както сама забелязахте, нас ни заобикаля най-вече зверството и насилието.

— Предполагам, че дори не си давате сметка колко сте прав — произнася тя с тон, който ме накарва да наостря уши.

— В смисъл?

Ала вместо да отговори, тя предлага:

— Да влезем някъде на топло. Бих изпила с удоволствие един горещ чай.