Чтение онлайн

— И вие имате куража да ме упреквате в мнителност… — произнасям с горчивина.

— Да, вие се сетихте за изхода едва тогава, когато всички врати вече бяха безвъзвратно затворени — продължава да развива темата си Мортън. — И макар да нямам особен вкус към хумора, просто ме напушва смях, като си спомня простодушните ви опити да си осигурите виза, и то не от друг, а от мене. При пътуването, което ви предстои, вие нямате абсолютно никаква нужда от виза, мистър Питър!

Той млъква, поглежда часовника си, а сетне и тънещото в полумрак дъно на хамбара и забелязва:

— Предполагам, че човекът, за който стана дума, вече може да дойде всеки миг. Затова ще използувам случая, за да ви окажа едно последно снизхождение, което вие, разбира се, съвсем не заслужавате. Дали ще ви оставим да вървите, където ви видят очите или ще ви предложим място в нашата система, това само по-горната инстанция може да реши. В моя власт е обаче да ви върна живота. Защото вярвам си давате сметка, че в момента сте на път да го загубите.

Значи, все пак останала е една последна вратичка — би следвало да си кажа. И ако не си го казвам, то е понеже достатъчно ясно съзнавам, че се касае за една съвсем въображаема вратичка, един мираж за глупаци.

В тоя миг ми се струва да долавям някаква смътна сянка в дъното на хангара. Една смътна сянка, мярнала се за миг и изчезнала зад най-близката бетонена колона. Може би просто тъй ми се е сторило, но едва ли, защото виждам, че и погледът на Мортън се е насочил натам.

— И тъй, готов съм да ви подаря живота, мистър Питър — връща се на своето американецът. — При едно единствено, но неотменимо условие: да ни разкажете всичко по принципа „от игла до конец“. С факти, технически подробности и най-вече имена. Съвсем лесно, нали?

— Наистина — побързвам да се съглася. — Но само в случай, че разполагах с необходимата ви информация. А аз не разполагам с нея. И просто не виждам как бих могъл да заслужа високата чест, която ми оказвате, да ме смятате за нещо съвсем различно от туй, което съм в действителност…

— Оставете бъбрежа! — прекъсва ме Мортън, който тъкмо вслушан в бъбрежа ми, не е забелязал, че додето безцелно се полюшвам насам-натам, съм се приближил на няколко сантиметра към него. — Кажете направо: да или не!

— Вие сам разбирате, мистър, че в момента изгарям от желание да кажа именно „да“. Обаче подир моето „да“ ще започнат въпросите и аз ще бъда принуден да лъжа, а понеже лъжите ми ще се разпростират в една област, която, както ви казах, е за мене тера инкогнита…

— Не мърдайте! — предупреждава ме американецът, уловил този път повторното ми придвижване.

И като повишава глас, извиква:

— Излезте, драги! Мистър Питър иска да ви види!

И още не заглъхнало ехото на тоя призив в празния хангар, иззад една от циментовите колони безшумно изниква фигурата на слаб мъж в черен шлифер и с черна шапка и с някакъв черен предмет в дясната ръка. Мъжът лениво дъвче вечната си дъвка, отправил към нас неподвижен поглед. Извънредният и пълномощен посланик на смъртта.

— Не мърдайте! — изкънтява нов призив.

Но сега вече това е призивът на моя глас. Понеже в мига, когато е повикал Марк и е погледнал към насрещната колона, Мортън неволно ми е дал възможност да се изправя зад гърба му и да забия дулото на малкия броунинг в кръста му. Една маневра, която съм обмислял педантично през цялото време на разговора с пълното съзнание, че това е маневра на безизходицата. Защото дори да допуснем, че се измъкна някак си от тая гробница, пред мене тутакси ще възникне следващият въпрос: а после?

Американецът в първата секунда сякаш все още не съзнава добре положението и дори прави неволен жест към задния си джоб, тъй че се налага да повторя малко по-свирепо:

— Не мърдайте, Мортън! Иначе ще ви изпразня целия пълнител в слабините. И то — с пистолета на стария Дрейк.

При тия думи и за да предотвратя евентуалните лудории, сам бъркам в задния джоб на американеца и изваждам приютения там револвер.

— … Стария Дрейк… — чувам ехото на собствения си глас.

Обаче ехото идва не от хангара, а от устата на Марк.

— Вие убихте стария Дрейк, нали?

В първия миг помислям, че въпросът е отправен към мене, ала това е слабо вероятно, тъй като тъмните, лишени от израз очи на убиеца фиксират американеца. И тогава си давам сметка, че все пак поне едно същество е било привързано към покойния гангстер. И туй същество е именно този човек с черен шлифер и птичи мозък — пратеникът на смъртта.

Ръката на Марк бавно се вдига и дулото на черния предмет се насочва към гърдите на Мортън, когото в момента използувам като жив щит.

— Не си играйте с оръжието, Марк!… Какво ви е прихванало?… — извиква в паника американецът с внезапно изтънял и напуснал басовия регистър глас.

Отговорът на противника е къс, но категоричен: два изстрела, чийто пукот е смекчен от заглушителя, ала чийто резултат е налице, тъй като пълното тяло пред мене се поклаща и аз го улавям под мишниците, за да то задържа пред себе си, защото пистолетът на Марк е все още насочен натам и вече очевидно дебне мене.

Да го задържа… Опитайте се да задържите изправено едно стокилограмово тяло, след като се е превърнало в инертна маса… То се свлича, все повече натежава и все повече ми се изплъзва.

Още миг — и ще бъда напълно оголен за куршумите на убиеца. „Трябваше да му стрелям пръв и веднага“ сещам се за част от секундата…

И това вероятно би била последната ми и предсмъртна мисъл — твърде груба за такъв трогателен момент мисъл, — ако ненадейно иззад колоната не изниква като по чудо някаква ръка, която с решителен и не търпящ възражения жест се сгромолясва върху темето на Марк. Едно теме, от което не би останало много нещо, ако не беше омекотяващото въздействие на шапката. Ето защо е полезно да носим шапки.

Не знам нужно ли е да добавям, че подир въпросната ръка се явява и самият Борислав.

Пътят на отстъплението ни не е покрит с рози, но не е свързан и с особени рискове. Ако не броим, разбира се, риска да си счупим някой крак.

Оттеглянето се извършва не откъм входа, дето дебне горилата в плимута, а през отвора, зеещ над Темза и под който в стената е взидана стълбичка от метални пръти.

Спускаме се някак си в мрачината, прехвърляме се в съседния, предназначен за товарни камиони проход и излизаме на тясна уличка, дето Борислав е гарирал форда си. Тъй че оттук нататък маневрите се извършват с по-съвременни средства, чак додето излизаме на някакъв задръстен от шлепове кей.