Чтение онлайн

Искрено казано, тоя кабинет ме подтиска. Дръпвам пердетата, за да влезе малко светлина, ала интериорът не става от това по-приветлив. Мъждивото сияние на дъждовния ден едва ли е по-силно от сиянието на кристалните полилеи. И после всичко в тоя кабинет ми напомня за стария Дрейк, както всичко в оная квартира напомня на Линда за Марк. И върви се утешавай с мисълта, че причината не е в кабинета, а в спомените.

Едва дочаквам прочее да стане дванайсет, за да се запътя към заведението на италианеца, където поглъщам един отличен стек с макарони по милански, поднесен ми в знак на особено внимание лично от съдържателя. След което се отправям за къса следобедна размисъл към родната „Аризона“.

— О, мистър Питър! — възклицава радушно добрата Дорис.

И добавя с грейнало лице:

— Какви трагични събития, а?

— Да, наистина — промърморвам. — Но за щастие, вас лично те не ви засягат. Напротив, вие с всеки ден ставате по-цъфтяща и по-примамлива. Казвал съм го и неведнаж: здрав дух в здраво тяло, това сте вие, скъпа Дорис!

— Вие сте ужасен ласкател, мистър Питър! — възразява не без израз на удоволствие жената. — И все пак, какви събития, а?

— Да, наистина — повтарям. — Такива, че вече и аз, и вие ще можем да спим по-спокойно.

И за да подкрепя тия думи със съответни действия, поемам по стълбата към стаята си.

„Приемайте кореспонденцията на покойния и поддържайте връзка с мене“ — бе казал Мортън. Един наистина сериозен мотив, за да кисна в този кабинет на Дрейк-стрийт, при положение, че кореспонденцията може да съдържа нещо интересно.

Само че тя не съдържа нищо интересно. И това е предварително известно на американеца. Или може би той има предвид специално картичките от Виена? Да, наистина. Обаче Мартън би трябвало да е идиот, за да не разбира, че тия картички никога няма да се получат. Или да смята мене за идиот.

Картичките няма да се получат в случай, че операцията претърпи провал нейде между Варна и Виена. Обаче те няма да се получат и в случай, че операцията не претърпи провал. По простата причина, че тогава самото ЦРУ ще организира провала на приемателния пункт в австрийската столица. Така че пак няма да има стока, а следователно — и съобщение за стоката.

Но тогава защо американецът ме е настанил тук, в това уютно помещение, вместо да ме изпрати без излишно протакане на гробищата? Защото допуска, че пратката наистина може да бъде заловена, преди да стигне до Виена. Прочее, операцията ще трябва да бъде повторена. Прочее, аз още съм му нужен.

Съществува и друг отговор, ала аз лично не съм убеден твърде в неговата достоверност: Мортън се готви да ме използува и в бъдеще, заедно с малката ми група от готови на всичко хора. Само че за него и аз, и моите хора, не сме нищо повече от ламтящи за печалби криминални типове. И веднаж провокацията реализирана, за какво са му на ЦРУ тия политически несигурни типове, които на всичко отгоре вероятно ще събудят и подозрението на местните органи?

И един трети отговор. В случай, че провокацията успее, Мортън би могъл да ме използува в ролята на жив свидетел, когото жадните за сензации журналисти охотно ще снимат и интервюират: Агентът, изпратен от българите, за да приема стоката в Лондон. Разкаялият се грешник, готов да повтаря като добре навит автомат признанията си, измислени и редактирани от Мортън. Но понеже грешникът съвсем няма да бъде готов да приеме тая роля, тя неминуемо ще отпадне. А заедно с нея ще отпадне и той.

Най-вероятен все пак си остава първият вариант. А това значи, че мога да разчитам на известна неприкосновеност само до момента и точно до момента, в който Мортън получи съобщението, че провокацията е приключена. А този момент съвсем не е далече. И всеки изминат ден ме приближава неотменно към него — към тържествения, трогателен и незабравим миг, когато ще бъдеш поканен да вземеш участие в собственото си погребение.

— Вие бяхте обещали да направите нещо за визата ми, мистър — позволявам си на два пъти да напомня по телефона на новия си шеф.

— Да, да, не се безпокойте — промърморва той първия път.

— А за какво, по дяволите, ви е потрябвала виза тъкмо сега? — запитва Мортън втория път.

— Мис Грей ме помоли да я съпроводя до Брайтън. Ще се върна веднага, разбира се, Но вие знаете, че едно пътуване с нередовен паспорт…

— Ще отложите пътуването — отвръща сухо американецът. — Вече мисля ви обясних, че присъствието ви тук е наложително.

Подчинявам се, естествено. И какво друго бих могъл да направя? Още повече мис Грей няма никакво намерение да ходи в Брайтън или където и да било другаде. В момента тя е твърде доволна от възобновяването на гастрола си в „Ева“ и твърде заета с подготовката на няколко нови песни.

Аз също съм зает. Най-вече с това да си гризя ноктите, фигуративно казано. Това е все пак по-добре, отколкото да си ядеш нервите.

Вече сме в началото на ноември, когато един късен следобед, късен и дъжделив, ако трябва да бъдем изчерпателни, телефонът ненадейно иззвънява:

— Мистър Питър? — чувам в слушалката познатия басов глас. — Какво бихте казали, ако ви предложа да вечеряме заедно? Имам хубави новини за вас.

— Поласкан съм, че сте се сетили за мене — избъбрям.

— В такъв случай чакайте ме на ъгъла на Риджънт стрийт до Пикадили съркъс. Ще мина точно в седем. Черен плимут.

Черният плимут ми е известен. Не ми е известно обаче другото. Хубави новини… Хубавото за единия, уви, рядко е хубаво и за другия. Да се надяваме, че няма да ми сервира информацията за сполучливия край на една провокация.

Точно в уречения час черният плимут минава край уреченото място, спира за няколко секунди и аз се настанявам до Мортън. Колата излиза на Стренд, прехвърля Темза по моста Ватерло и поема из лабиринта на Южните квартали.

Названието Южни квартали създава може би представа за топлота и дори екзотика, но само у онзи, който не е надзъртал в тия обширни лондонски територии. Движим се край реката, която впрочем не се вижда, а само се отгатва по редиците високи кранове, вдигнали тъмните си хоботи над покривите. Сетне свиваме в някакъв тесен мрачен улей между слепите фасади на складове и фабрични сгради, едва осветени тук-там от жълто-зелената светлина на газови фенери. После влизаме в друга улица, а сетне — в трета. И навсякъде все същите зловещи слепи фасади, мъждиви лампи и безлюдни тесни тротоари, като че се лутаме из някакъв мъртъв глад.

Най-сетне се измъкваме от поредния улей, за да се озовем на нещо като площадче, между ръждиви огради и калкани на депа. Плимутът спира пред двуетажна кръчма, сякаш специално приготвена за снимане на филм по Дикенсов роман. Над входа на заведението виси табела с грижливо изрисуван кораб.

Горилата, играеща не без успех ролята на шофьор, изскача от колата, за да отвори вратичката на шефа, докато на мене бива предоставено правото сам да се измъкна навън. Влизам в кръчмата, като следвам почтително Мортън и от глухотата на пустата вечерна улица изведнаж се озовавам в теснотията и олелията на ярко осветеното помещение. Младежи и девойки с дълги рошави коси и оръфани джинси, възрастни господа и дами в дискретни елегантни облекла, квартални дриплювци, плюс един скромен като състав, но оглушителен като продукция оркестър от два акордеона и едно банжо — всичко това наблъскано върху няколко квадратни метра и заето да се налива с бира, да се кикоти и да се надвиква — не, това наистина не е „Белият слон“ и тоя Мортън съвсем е изкуфял.

За щастие или нещастие той не е съвсем изкуфял, понеже се приближава към застаналия зад тезгяха съдържател, разменя няколко думи с него и ми прави малък красноречив знак по посока на тясната стълба в дъното на заведението, която едва сега забелязвам.

Изкачваме се нагоре, като се стараем да не чукнем главите си в ниския свод и отново се озоваваме в царството на тишината, ала една тишина, вече придружена с уют. Малки масички, застлани с бели ленени покривки и гарнирани с порцелан и сребро, малки вазички с цветя и малки прозорчета с изглед към реката с неясните вечерни отражения и тъмните корпуси на шлеповете.