Чтение онлайн

— Или мислите да ни напускате?

— Аз няма къде да отида, мистър. Ако не броя онова тихо, но скръбно място, дето някой ден може да ви скимне да ме пратите.

— Казах ви вече, че сте ми нужен.

— Мислих по тоя въпрос. И тъкмо тази заран. И следва да ви призная, че стигнах до съвсем обратния извод. Щом веднаж се уверите, че стоката е пристигнала на местоназначението си, вие ще загубите интерес към канала. А също и към мене. И или ще ме премахнете, или ще ме оставите на произвола. Като второто е доста съмнително.

— О, Питър! Вие сте твърде песимистично настроен днес. Предполагам, че е от времето. Това мрачно време дори и на мене ми действува подтискащо.

— Знам, че достатъчно уважавате парите, за да можете без болка да се разделите с тия пет хиляди лири, които ми се полагат — продължавам. — Затуй съм готов да ви предложа малка компенсационна сделка: задръжте парите, а ми върнете изобличителните документи, намигащи се в касата ви — снимките и ръкописния ми доклад за канала. Тия документи и без туй вече не са ви нужни, след като и самият аз не съм ви нужен.

— Предложението ви е доста изкусително — кима червенокосият. — Но аз винаги съм бил устойчив на изкушенията, приятелю. И невинните материали, които имате предвид, ще бъдат тук в касата ми, додето и вие сте тук, на тоя свят. А що се отнася до парите, за тях не се безпокойте: ще ги имате, макар и по-късно. Изобщо смятам да ви се издължа изцяло и наведнаж.

— Като изпратите Марк да ми уреди сметката.

— Вие наистина ме наскърбявате с тая ваша мнителност — промърморва шефът, като става от креслото и се запътва към бюрото си.

Сетне, сетил се за нещо, спира и промърморва на себе си:

— Но къде се е запилял този Марк?…

— Не бих се учудил, ако сте го пратили да навести Линда.

Той ме поглежда разсеяно, сякаш преценява хипотезата ми:

— Всъщност вие не сте далеч от истината, Питър. Пратих то наистина при мис Грей, макар и съвсем не за това, което вие си въобразявате с присъщата ви мнителност. Пратих го просто да я повика. И понеже доста се забави, наложи се одеве да пратя и Боб, за да провери какво става. И представете си, оказа се, че в квартирата няма следа нито от Марк, нито от мис Грей.

— Нито от кръв?…

— Боя се, че около нас почват да стават странни неща — въздъхва Дрейк, без да дава ухо на бележката ми.

— Имате предвид ЦРУ?

— Не знам кого да имам предвид, Питър. За какво е дотрябвала вашата Линда на ЦРУ?

И понеже сините очички ме гледат с неприятна настойчивост, налага се да го подсетя.

— Да, но може би Марк е нужен на ЦРУ. Ако се не лъжа, именно Марк премахна Ларкин.

— А откъде ЦРУ ще знае кой кого е премахнал, приятелю?

— Цял свят знае какви са функциите на Марк на тая улица.

— Да, това наистина е така — кима рижият. — И може би наистина самият вие сте непричастен към тия нелепи изчезвания. Макар че фактът следва все пак да се провери.

Той продължава пътя към бюрото си и аз отлично разбирам, че добрал се до него, няма да пропусне да натисне невидимия звънец. Затуй изваждам от вътрешния си джоб пистолета и произнасям командата:

— Нито крачка повече, Дрейк, ако не искате да ви пръсна главата! Обърнете се насам и — ръцете горе!

Шефът лениво се обръща към мене и изпълнява нареждането. Върху червеното му лице е изписана покруса:

— Питър, Питър! И това ли доживях!…

Правя няколко крачки към вратата, без да го изпускам от очи и дръпвам солидното резе. Сетне доближавам рижия, опипвам го за всеки случай и прибирам миниатюрния броунинг от задния му джоб. Що се отнася до ключа, който ме интересува, той е на самата каса. Отключвам я и додето държа с една ръка насочения към корема на Дрейк маузер, преравям с другата съдържанието на сейфа, додето откривам интересуващите ме материали — снимките, негативите и саморъчния ми доклад. И за да не си обременявам повече съзнанието с тая скромна документация, поставям я в камината и драсвам клечка кибрит.

— Всичко би било отлично, ако можехте да премахнете и себе си по същия начин — забелязва шефът, додето наблюдава играта на пламъчетата. — Само че вие едва ли ще се решите да го направите. Така че и в тоя случай ще се наложи пак аз да ви помогна.

— Вие не оценявате дори жеста, че не посегнах към парите ви…

— Тая подробност не изменя характера на постъпката ви. Това си е формен обир, приятелю. А на острова всеки обир се наказва с необходимата строгост. И особено тук, в Сохо.

— Боя се, че Марк никога вече няма да бъде на услугите ви. По технически причини.

— Вие ли то премахнахте, Питър? — поглежда ме остро Дрейк.

— За всяко нещо си има хора — отвръщам неопределено.

— Наистина. Така че хора ще се намерят и за вас.

— А за себе си не мислите ли? — запитвам, като разпръсквам с дилафа овъглените остатъци от документите. — Вие сте свършен човек, мистър. Въпреки цялата ви опитност, вие не сте усвоили елементарното правило, че един малък гангстер трябва да си знае мястото и да не дели мегдан с по-големите от него…

Прекъсвам нравоучението си, защото съм уловил бързия жест на Дрейк. Възползуван от действията ми с дилафа, той не е пропуснал случая да натисне звънеца, монтиран на ръба на бюрото. В отговор на това своеволие и за да не то повтаря, аз се прицелвам в него, макар и не с пистолета си, а с юмрука. Рижият рухва и замира върху килима.

Късно. Някой грубо натиска ръчката на вратата и аз съм сигурен, че това е Ал, придружен може би и от Боб. Сетне ръчката бива оставена на мира, за да започне блъскането върху самата врата, а после и опитите тя да бъде насилена.

Спускам се към единия от двата прозореца. Крайно време е да видя най-сетне какво се крие зад тия вечно спуснати пердета. Оказва се, че се крие унилият и вече съвсем тъмен пейзаж на някакъв заден двор. Разтварям прозореца или по-точно го вдигам, защото в тия стари лондонски къщи прозорците се вдигат също като в старите влакове. Разстоянието до плочника на двора трябва да е към четири метра, сиреч напълно достатъчно, за да си счупя някой крак, ала на мое разположение се намира водосточната тръба, и без повече да умувам, аз се залавям за тръбата и се спускам надолу, додето усещам под обувките си твърда земя.

Малка вратичка води към подземието на сградата, а оттам вероятно и към Дрейк-стрийт, ала в момента Дрейк-стрийт не ме привлича особено, тъй че поемам риска да се прехвърля през тухлената ограда в съседния двор, а оттам през тесен проход се озовавам на уличката, паралелна на Дрейк-стрийт.

„Сбогом, Сохо!“ казвам си, когато излизам на Пикадили съркъс и потъвам в пъстроцветния неонов разгул на лондонската вечер. Отбивам се в първата телефонна кабина и набирам телефона на Линда:

— Вероятно ще се наложи да не се виждаме ден-два — осведомявам я. — Така че не се безпокойте и не излизайте, преди да ви се обадя. Изобщо, развличайте се със спомени от детството: „Помниш ли, мила…“