Чтение онлайн

— Какъв дивеч?

— Казах му — не направо, но му казах — за Зелър.

— О, по дяволите — ахна тя.

— Изглежда, че неговата лоялност надделява над грижата му за — и точно такива бяха думите му — някакви перверзни типове, които ги убиват.

Тя кимна, като че ли разбираше или самата тя беше срещала такава съпротива. Каза:

— Имах един случай, в който беше замесен един гимназиален учител по физическо възпитание. Тиранизирал момичетата, дупка, през която надничал в банята, крадял бельото им от шкафчетата и все в тази посока. Изнасилил три. Едната забременя, в противен случай никога нямаше да разберем. Училищният борд се опита да окаже натиск върху мен да не повдигам обвинение. Казаха, че това ще намали притока на ученици. Казаха, че ще го уволнят и че това е достатъчно. Намериха някаква важна връзка — не знам как. Уволниха го и го изгониха от града. Но нищо във вестниците, никаква публичност.

— Не съм чувал за това.

— Никой не е чул — въздъхна тя. — Това нещо за малко да ми загуби значката. — Като го погледна с благ поглед, тя добави: — Но аз задържах значката си и получих собствен отдел. — Тя се засмя. — Разбрах към кого се бяха обърнали.

Дарт и другите се бяха чудили как беше успяла да измъкне отдела за сексуални престъпления от отдела за престъпления срещу личността и сега, години по-късно, се появи обяснението. Дойде му нещо наум.

— Какво стана? — попита тя, забелязвайки промяната в израза на лицето му.

— Една мисъл — избъбри той, чувствайки се по-спокоен, отколкото беше при влизането си. Подпря коляното си върху единственото друго кресло в стаята. — Ти си твоят собствен отдел. — Той сякаш мислеше на глас.

— Точно така.

— За да се сдобиеш със заповед, не минаваш през Хейт.

— Слава богу.

— Какво? — изгледа я невярващо той. — Направо при прокурора?

— Да.

— При специални изисквания за вероятна причина ли действаш или е същото, което правим останалите? — Той внесе пояснения: — Държи ли те прокурорът…

— Закачена на въдица, наречена отдел за сексуални престъпления? — помогна му тя и отговори: — Не. — И добави саркастично: — Колкото и да е чудно, отнасят се с мен така, сякаш съм лейтенант.

— Не исках да кажа…

— Знам, че не си искал, но донякъде прозвуча така.

— Искам да разширя заповедта за наблюдение на Хамилтън корт — каза той. — Трябва ми влизане вътре.

— Аз мога да вляза — сви рамене тя. — Можеш да ме придружиш. — Поглеждайки часовника си, тя добави: — По това време на нощта ще бъда телефонистка. Кой от юристите е на повикване?

— Крист.

— Синтия Крист? — повтори тя. — Жена, Джо. Тортичка. Можеш да ми имаш доверие. — Избута книжата пред себе си, за да не й пречат, и взе един бележник. — Това е елементарен случай.

Един час по-късно влязоха в къщата на Хамилтън корт 11. Аби носеше в джоба си подписаната заповед. Осветлението във всекидневната беше включено от автоматичния часовников механизъм — беше девет и петдесет и пет вечерта.

Аби чрез Дарт беше включила три точки в заповедта, които бяха пропуснати в предишните заповеди: пазарски торби за бакалски стоки, поставените в рамка снимки на пианото и дрехи.

Той сложи снимките в бяла книжна торба. И двамата носеха ръкавици.

— Фотосите мога да ги разбера — каза тя. — Въпреки че според теб Зелър е този, който ги е сложил там, за да сътвори идентичността на този Уолъс Спарко, ти мислиш, че в тях има нещо важно, нещо, което той би могъл да ти каже, без да има това намерение. Но торбите?

— Имал е намерение да слага храна тук — обясни Дарт, след като я беше вкарал в кухнята. — Още веднъж, както ти каза, за да създаде впечатлението, че Спарко е живял тук. Спарко не е живял тук. Нито Зелър. Той е използвал къщата като място за подготовка — поне до момента, когато разкрихме това. После трябва да е използвал някакво друго място… Знаел е, че е практически невъзможно човек да не внесе нещо от себе си във всяка сцена на престъпление и да не отнесе нещо от тази сцена обратно в дома си — това е природата на косми и влакна, това е, което ми е набивал в главата през всичките тези години. Аз бях този с дипломата, но той беше този, който разбираше от разсипване на влакна като доказателствен материал и отнасянето им след това.

— И така, той е идвал тук, сменял е дрехите си — сменял е идентичността си, извършвал е престъплението, връщал се е, отново се е преобличал… — Сега й беше ясно. — Веригата от улики винаги води обратно до тук.

— Ако въобще попаднехме на нещо от сцената на престъпление — а той е вземал допълнително предпазни мерки, за да бъде сигурен, че няма да попаднем на нищо, като е почиствал с прахосмукачка и е поставял фалшиви улики — само бихме намерили тази негова крепост, но не и самия човек.

— Ами пазарските чанти? — попита тя скептично.

— Може би е бил по-умен отколкото му е било нужно — предположи Дарт, претърсвайки чекмеджетата. — Той купува бакалски стоки, за да ни убеди, че Спарко е живял тук. Изяжда част от храната, за да внуши, че мястото е обитавано. Но ако е пазил торбите… — Дарт размишляваше на глас, докато разбутваше съдържанието на следващото чекмедже.

Аби отвори шкафа под мивката, извади кофата за боклук и вдигна торбата с боклук — найлонова торбичка от магазин за хранителни стоки. Тя завърши изречението вместо него:

— Тогава ще ги е използвал за боклук.

— Ти си блестяща! — възкликна той възторжено.

— Знам. Така е, нали? Но недостатъчно блестяща, че да се сетя защо това не ти е безразлично — добави тя.

Той пое торбата от нея и я завъртя така, че тя да види зеления надпис отстрани.

— „Шопуей“ — прочете името.

— Това е на Парк стрийт — каза тя, изричайки името на най-лошата улица в града.

— Колко такива магазина има от тук до „Шопуей“? — попита той.

— Два. Три може би. Заради учениците от колежа.

— Заради белите — каза той.

— Опитваш се да стесниш този квартал — каза тя впечатлена. — Да откриеш някое място, където бихме могли да го намерим. — И добави: — Ще поставим „Шопуей“ под наблюдение, приемайки, че е близо до това място.

Дарт й се ухили, изсипвайки съдържанието на торбичката, а самата нея прибирайки като веществено доказателство.

После той отвори гардероба на долния етаж и претърси трите палта, които висяха там.

Аби се обади:

— Трябва да ги е купил от магазин за дрехи втора употреба. Търсиш етикети, нещо, което да стесни още повече квартала.

— Нищо — промърмори Дарт, затваряйки вратата на гардероба и повеждайки Аби на горния етаж.

Движейки се плътно след него, Аби подметна:

— Предполагам, че ще съжалява, че те е тренирал толкова добре.

— Комплиментите — избъбри Дарт — няма да те доведат доникъде. — Той влезе в спалнята и се насочи към шкафа.

Аби запали лампата. Дарт се обърна бързо, поклати глава и я спря: