Чтение онлайн

— Не знам.

— При теб ли живее?

— Не е твоя работа. Слушай, Гавин, кой го е направил?

— Ти вестници не четеш ли? Заподозрени засега няма. Никакви. Нищо.

— Не може да нямате мотив.

— А, мотиви дал господ. Твърде много омраза има около нас, Томас. Доста странна комбинация, ти как мислиш? Дженсън трудно се вмества в нея. Директорът заповяда да проучим всички предстоящи дела, скоро приети решения, начина на гласуване и тям подобни глупости.

— Страшни сте, няма що. Всеки, който се занимава с конституционно право в тая страна, в момента се прави на детектив и се мъчи да разкрие убиеца.

— А ти не го ли правиш?

— Не. Напих се като свиня, като чух новината, но сега съм трезвен. Мацето обаче се е заело с разследване, също като вас. И не ми обръща внимание.

— Дарби. Какво име! Откъде е?

— От Денвър. Ще се видим ли в понеделник?

— Вероятно. Войлс иска да се работи денонощно, докато компютърът не изплюе кой го е направил. Но смятам да те вмъкна някак в графика.

— Благодаря. Очаквам подробен доклад. Не само клюките.

— Томас, Томас, все гледаш да изкопчиш нещо. А аз както винаги не мога да ти дам никаква информация.

— Ще се напиеш и всичко ще изпееш, Гавин. Винаги правиш така.

— Защо не доведеш Дарби? На колко години е тя? На деветнайсет?

— На двайсет и четири. И не е поканена. Може друг път.

— Може. Трябва да бягам, приятелче. Имам среща с директора след трийсет минути. Тук е такова напрежение, че хвърчат искри.

Калахан набра номера на библиотеката на Правния факултет и запита дали са виждали скоро Дарби Шоу. Отговорът беше не.

Дарби спря на полупразния паркинг до Федералния съд в Лафайет и влезе в канцеларията на първия етаж. Беше петък по обяд, съдът не заседаваше и коридорите бяха празни. Тя спря пред едно гише, надникна през отвореното прозорче и зачака. Млада чиновничка, която явно закъсняваше за обяд и заради това беше кисела, се приближи до прозорчето.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — запита тя с тона на дребен държавен служител, който иска всичко друго, но не и да услужи.

Дарби плъзна един лист в процепа.

— Бих желала да видя тази папка.

Чиновничката хвърли един бърз поглед на името на делото и вдигна очи към Дарби.

— Защо? — запита тя.

— Не виждам защо трябва да обяснявам. Тези документи са обществено достояние, нали така?

— Не съвсем.

Дарби си взе листчето и го сгъна.

— Запозната ли сте със Закона за свобода на информацията?

— Вие адвокат ли сте?

— Не е нужно да съм адвокат, за да мога да погледна тази папка.

Чиновничката отвори едно чекмедже под гишето и извади връзка ключове.

— Вървете след мен.

Табелката на вратата гласеше „Зала на съдебните заседатели“, но вътре нямаше нито маси, нито столове, само рафтове с папки по стените и купища кашони. Дарби се огледа.

Чиновничката посочи към една стена.

— Ето тук е, из тия рафтове. По-натам са други боклуци. В тази кантонерка е цялата кореспонденция и всички пледоарии. Останалото са намерените доказателства и протоколите от самия процес.

— Той кога беше?

— Миналото лято. Продължи два месеца.

— Къде е молбата за обжалване?

— Още не е подадена. Мисля, че крайният срок е първи ноември. Вие да не сте журналистка?

— Не.

— Добре. Както явно знаете, тези документи наистина са обществено достояние. Но съдията на процеса наложи определени ограничения. Първо, трябва да запиша името ви и часовете, които сте прекарали в тази стая. Второ, оттук нищо не може да се изнася. Трето, съдържанието на папката не може да се преснима, докато не бъде подадена молбата за обжалване. Четвърто, всяко нещо, което пипнете, трябва да бъде поставено обратно на мястото му. Нареждане на съдията.

Дарби се взря в редиците рафтове на стената.

— Защо да не мога да си направя фотокопия?

— Питайте съдията, ясно ли ви е? Така, как се казвате значи?

— Дарби Шоу.

Чиновничката надраска името на дъската, висяща близо до вратата.

— Колко време ще стоите?

— Не знам. Три-четири часа.

— Затваряме в пет. Обадете ми се в канцеларията, като си тръгвате. — Тя затвори вратата с крива усмивчица.

Дарби дръпна едно чекмедже, пълно с папки, и започна да рови из тях, като си водеше бележки. Делото беше отпреди седем години, с един ищец и трийсет и осем богати корпорации като ответници, които бяха сменили през това време не по-малко от петнайсет различни юридически фирми от цялата страна. Все големи фирми, със стотици адвокати в десетки кантори.

Седем години скъпоструваща юридическа битка и резултатът съвсем не беше сигурен. Жесток спор. Присъдата на процеса беше само временна победа за обвиняемите. В молбата си за преразглеждане на делото ищецът твърдеше, че присъдата е платена или пък придобита по някакъв друг незаконен начин. Кашони с искове. Обвинения и контраобвинения. Молби за санкции и глоби срещу двете страни. Купища страници писмени декларации, описващи в подробности лъжите на адвокати и техни клиенти. Един от адвокатите бе вече покойник.

Друг бе направил опит за самоубийство според един колега на Дарби, който бе работил като стажант по време на процеса. Голяма правна фирма от Хюстън го бе наела като сътрудник за през лятото и макар че го бяха държали надалеч, бе подочул някои работи.

Дарби се отпусна на един стол и се загледа в рафтовете. Щеше да загуби най-малко пет часа просто да намери каквото търсеше.

Прекаленият шум в медиите се отрази зле на кинотеатър „Монтроуз“. Повечето от посетителите му не сваляха тъмните очила и след залез-слънце и гледаха да се вмъкнат или измъкнат възможно най-бързо. А сега, след като член на Върховния съд на САЩ бе намерен мъртъв на балкона, мястото стана твърде известно и по всяко време на денонощието покрай него минаваха любопитни тълпи, сочеха с пръст и щракаха с фотоапаратите. Повечето от постоянните клиенти отидоха другаде. Най-смелите се шмугваха в киното, когато нямаше много движение.

Мъжът, който хлътна вътре бързешком и си плати билета, без да поглежда касиера, беше досущ като редовните клиенти. Шапка за бейзбол, черни очила, джинси, кожено яке. Бе добре дегизиран, но не защото бе хомосексуалист и се срамуваше да ходи на подобни места.

Бе полунощ. Той се качи по стълбите на балкона, усмихвайки се при мисълта за турникета около шията на Дженсън. Вратата беше заключена. Мъжът седна в средната част. Наоколо нямаше никой.

Никога преди не бе гледал педерастки филми и след тая нощ нямаше намерение да повтаря. Това му беше третият подобен бардак за последните час и половина. Не си свали очилата и се помъчи да не поглежда към екрана. Но му беше трудно и това го раздразни.

В киното имаше пет души. Четири реда по-нагоре и вдясно бяха седнали две влюбени птиченца, които се целуваха и натискаха здравата. Ох, де да имаше една бейзболна бухалка, щеше да сложи край на мизериите им. Или пък едно хубаво парченце жълто найлоново въже.

Страданията му продължиха двайсет минути и тъкмо се канеше да бръкне в джоба си, когато някаква ръка го докосна по рамото. Нежно. Той се направи на разсеян.

— Мога ли да седна до вас? — прозвуча току зад гърба му доста плътен и мъжествен глас.