Чтение онлайн

— Бил съм тук и преди, много пъти при това. Бил съм тук, когато още сте имали жълто около устата, мистър Коул. Все нещо изтича където не трябва.

— Струва ми се, че и при вас има течове — не се предаде Коул.

Президентът вдигна ръка.

— Всичко ще си остане между нас, Дентън. Имаш думата ми.

Коул отстъпи крачка назад. Войлс наблюдаваше президента.

— Върховният съд започна работа в понеделник, както знаете, и от няколко дни градът е пълен с маниаци. От две седмици наблюдаваме различни движения. Знаем, че най-малко единайсет членове на Подземната армия са във Вашингтон поне от седем дни. Днес разпитахме двама и ги пуснахме. Знаем, че тази група има възможността, а и желанието за подобно нещо. Засега това е най-вероятната следа. Утре може да се окаже, че е някой друг.

Коул не беше особено впечатлен. Подземната армия фигурираше във всички списъци.

— Чувал съм за тях — заяви като последен глупак президентът.

— О, да. Стават все по-известни. Смятаме, че те са убили един федерален съдия в Тексас. Но не можем да го докажем. Много успешно боравят с експлозивите. Подозираме, че са замесени в поне стотина бомбени атентати срещу клиники, където се извършват аборти, порно театри и клубове на хомосексуалисти из цялата страна. Те са точно от тоя тип хора, дето мразят Розенбърг и Дженсън.

— Други подозирате ли? — запита Коул.

— Има една нацистка групичка, нарича се Бяла съпротива. Наблюдаваме ги от две години. Действат от Айдахо и Орегон. Лидерът им произнесе реч в Западна Вирджиния миналата седмица, а в района е вече от няколко дни. Забелязали са го в понеделник сред демонстрантите пред Върховния съд. Ще се помъчим да поговорим с него утре.

— Нима тези хора са професионални убийци? — продължи да пита Коул.

— Е, не дават обяви във вестниците, знаете. Съмнявам се някоя група сама да е извършила убийството. Просто са наели убийците и са подали нужната информация.

— И така, кои са убийците! — попита президентът.

— Откровено казано, може никога да не узнаем.

Президентът стана и се протегна. Още един тежък ден в службата. Той се усмихна на Войлс иззад бюрото.

— Трудна задача имаш. — Гласът на дядо, изпълнен с топлота и разбиране. — Не ти завиждам. Бих желал да получавам, ако е възможно, две странички доклад по това как върви следствието, написан на двойна разредка, всеки ден до пет часа следобед, седем дни седмично. Ако изникне нещо, очаквам да ми се обадиш веднага.

Войлс кимна, но не каза нищо.

— Утре в девет сутринта имам пресконференция. Бих искал и ти да присъстваш.

Войлс пак кимна безмълвно. Минаха няколко секунди. Никой не заговаряше. Войлс се изправи шумно и завърза колана на шлифера си.

— Добре, ние тръгваме. Трябва да посрещате етиопците и така нататък. — Той подаде балистичната експертиза и доклада от аутопсията на Коул. Знаеше, че президентът никога няма да ги прочете.

— Благодаря, че дойдохте, господа — сбогува се топло президентът. Коул затвори грижливо вратата след тях, а шефът му хвана отново стика. — Няма да вечерям с етиопците — заяви той, втренчил поглед в килима и жълтата топка.

— Знам. Вече изпратих извинения от ваше име. Това е голяма криза за нацията, господин президент, и от вас се очаква да бъдете тук, в кабинета си, заобиколен от съветници и потънал в работа.

Домакинът замахна и топката се изтърколи право в чашката.

— Искам да поговоря с Хортън. Кандидатурите трябва да са безупречни.

— Той вече изпрати един съкратен списък от десет души. Изглежда доста приличен.

— Искам млади бели мъже с консервативни убеждения, които са против аборта, порнографията, хомосексуалистите, контрола върху употребата на оръжие, емигрантските квоти и всичките му там глупости. — Президентът пропусна топка и изрита настрана мокасините си. — Искам съдии, които мразят наркотиците и престъпниците и обичат смъртното наказание. Разбра ли?

Коул беше вдигнал слушалката и натискаше бутоните. Той кимна на шефа си. Щеше сам да подбере кандидатите, после щеше да убеди президента.

К. О. Луис седна отзад при директора. Лимузината безшумно напусна Белия дом и запълзя по улицата. Имаше голямо задръстване. Войлс нямаше какво да каже. Досега, в първите часове на трагедията, пресата се бе държала направо брутално. Лешоядите кръжаха. Най-малко три подкомисии на Конгреса обявиха, че ще проведат свое разследване и ще изслушват свидетели. А телата още не бяха изстинали. Политиците бяха пощурели и се боричкаха да попаднат пред камерите. Едно нелепо изявление водеше до друго, още по-нелепо. Сенаторът Ларкин от Охайо мразеше Войлс и Войлс мразеше сенатора Ларкин от Охайо; сенаторът набързо организира пресконференция преди три часа, на която оповести, че неговата подкомисия започва незабавно разследване на дейността на Бюрото по охраната на двамата мъртви съдии. Но Ларкин си имаше приятелка, доста млада при това, и ФБР разполагаше с някои фотографии, та Войлс беше сигурен, че разследването ще се проточи.

— Как е президентът? — запита накрая Луис.

— Кой по-точно?

— Не Коул. Другият.

— Страхотно. Направо страхотно. Особено е разстроен за Розенбърг.

— Естествено.

Продължиха мълчаливо към Хувър Билдинг. Очакваше ги дълга нощ.

— Имаме си нов подозрителен обект.

— Казвай де.

— Мъж на име Нелсън Мънси.

— Никога не съм го чувал — поклати бавно глава Войлс.

— Нито пък аз. Дълга история.

— Дай я по-накратко.

— Мънси е много богат индустриалец от Флорида. Преди шестнайсет години племенничката му е била изнасилена и убита от американец от африкански произход на име Бък Тайрън. Момиченцето било на дванайсет години. Много, много брутално изнасилване и убийство. Ще ти спестя подробностите. Мънси нямал деца и обожавал племенницата си. Тайрън бил арестуван в Орландо и получил смъртна присъда. Охраната била усилена, защото се получили доста заплахи по негов адрес. Някакви адвокати от голяма еврейска правна фирма в Ню Йорк подали всички видове молби за помилване и през 1984-а делото пристигнало във Върховния съд. Можеш вече и сам да се сетиш какво става от тук нататък. Розенбърг се прехласва по Тайрън и измъква един нелеп аргумент за самообвинението, дето се споменава в Петата поправка. И обезсилва признанието, направено от оня мръсник седмица след арестуването му. Осем страници признание, написано от самия Тайрън. Няма признание, няма дело. Розенбърг пише становище с едно измъчено мнозинство от пет на четири и отменя присъдата. Извънредно спорно решение. Тайрън е пуснат на свобода. След две години изчезва и оттогава никой не го е виждал. Говори се, че Мънси е платил да кастрират Тайрън, после да го нарежат на парчета и да ги хвърлят на акулите. Просто слух, казват властите във Флорида. После, през 1989-а, главният защитник на Тайрън, адвокат на име Каплан, е застрелян уж при опит за обир пред апартамента си в Манхатън. Какво съвпадение само.

— Кой ти ги каза тия работи?

— Обадиха се от Флорида преди два часа. Сигурни са, че Мънси е платил доста пари, за да бъдат ликвидирани и Тайрън, и адвокатът му. Но не могат да го докажат. Имат някакъв недоверчив и засега неизвестен информатор, който казва, че познава Мънси, и им дава по малко сведения. Той твърди, че Мънси от години се канел да ликвидира Розенбърг. Мислят, че нещо е превъртял след убийството на племенницата си.

— Колко пари има?

— Достатъчно. Милиони. Никой не знае. Много е потаен. Колегите от Флорида са убедени, че е способен да го направи.

— Дай да го проверим. Звучи интересно.

— Ще се заема с това довечера. Сигурен ли си, че искаш триста души да работят по делото?

— Да, а може би и четиристотин. Трябва да го разнищим тоя случай, преди пресата да ни изяде живи.

— Няма да е лесно. С изключение на куршумите и въжето, тия хубавци не са оставили нищо.

— Знам — издуха дима през прозореца Войлс. — Почти съвършено изпипано.

Председателят на Върховния съд се беше отпуснал зад бюрото с измъчен вид. Връзката му бе небрежно разхлабена. Трима негови колеги и поне шестима помощници, пръснати на групички из просторния кабинет, си говореха приглушено. Шокът и умората им бяха очевидни. Най-зле изглеждаше Джейсън Клайн, старши помощникът на Розенбърг. Той седеше на малко канапе и се взираше с празен поглед в пода, докато съдията Арчибалд Манинг, сега вече доайен на Върховния съд, говореше за протоколни изисквания и видове погребения. Майката на Дженсън искаше малка семейна служба в епископалната църква в Провидънс в петък. Синът на Розенбърг, също адвокат, беше връчил на Ръниън списък с инструкции, които баща му бе приготвил след втория си удар. В тях той изискваше да бъде кремиран след неофициална церемония, а прахът му да бъде разпръснат над резервата на сиуксите в Южна Дакота. Макар че Розенбърг беше евреин, отдавна бе напуснал лоното на религията и твърдеше, че е агностик. Искаше да бъде погребан при индианците. Ръниън си помисли, че това е напълно подходящо, но не го каза на глас. В голямата стая пред кабинета шестима агенти на ФБР пиеха кафе и си шепнеха нервно. През деня бяха пристигнали нови заплахи, няколко дори дойдоха само часове след обръщението на президента рано сутринта. Сега вече беше тъмно, почти стана време да изпратят останалите съдии до домовете им. Към всеки бяха прикрепени по четирима души.

Съдията Андрю Макдауъл, който на шейсет и една години се оказа най-младият член на Върховния съд, стоеше до прозореца, пушеше лула и се взираше в колите долу по улицата. Ако Дженсън имаше някакъв приятел сред колегите си, то това беше Макдауъл. Флетчър Коул бе съобщил на Ръниън, че президентът не само ще отиде на погребението на Дженсън, но иска да произнесе надгробно слово. Никой от присъстващите във вътрешния кабинет не желаеше президентът да говори. Председателят бе помолил Макдауъл да подготви няколко думи. Плах и свит, Макдауъл мразеше да ораторства пред много хора и сега само нервно дърпаше папийонката си, мъчейки се да си представи приятеля си на балкона, със стегнато въже около шията. Беше прекалено ужасно дори да си го помислиш. Член на Върховния съд, един от уважаваните колеги, един от деветте, да се крие на такова място, за да гледа гнусни филми, и след това да бъде разкрит по такъв зловещ начин. Каква трагедия! И колко неудобно! Представи си себе си, застанал пред събралите се близки в църквата, вперил поглед в майката и семейството на Дженсън с ясното усещане, че всеки си мисли за кино „Монтроуз“. Ти знаеше ли, че е педи? — щяха да се питат хората шепнешком. Макдауъл например не знаеше, нито подозираше такова нещо. Нито пък искаше да говори на погребението.