Чтение онлайн

Вторият от тройката, когото наричаха Суонк, дръпна пердето и Гмински застана до прозореца.

Суонк сочеше към хотел „Мариот“ отсреща през улицата, малко по-надолу.

— Тя е на петнайсети етаж, третата стая откъм улицата, лампите още светят.

— Сигурен ли си? — попита Гмински, вперил поглед в осветените прозорци отсреща.

— Да. Видяхме я да влиза. Плати с кредитна карта.

— Горкото дете — рече Гмински и се отдалечи от прозореца. — Къде беше снощи?

— В „Холидей Ин“ на Роял. Плати с кредитна карта.

— Забелязахте ли някой да я следи? — попита директорът.

— Не.

— Пие ми се вода — заяви шефът на един от помощниците.

Младокът скочи, грабна кофичката с лед и затрака с кубчетата.

Гмински седна на крайчеца на леглото, преплете пръсти и запука кокалчетата си. Всичките.

— Ти какво мислиш? — запита той Хутън, най-стария от тримата.

— Гонят я. Под дърво и камък я търсят. Тя използва кредитни карти. След четирийсет и осем часа ще е мъртва.

— Не е съвсем глупава — намеси се Суонк. — Отряза си косата и я боядиса черна. Мести се непрекъснато. Явно не смята да напуска града в близко време. Давам й седемдесет и два часа, преди да я открият.

Гмински отпиваше от ледената вода на малки глътки.

— Това означава, че досието й удря право в целта. И също, че нашият приятел е готов на всякакви отчаяни действия. Къде е той?

— Нямаме представа — отвърна бързо Хутън.

— Трябва да го намерим.

— От три седмици никой не го е виждал.

Гмински остави чашата на масата и взе ключа от стаята си.

— Какво мислиш за цялата тази работа? — запита той Хутън.

— Ще я приберем ли? — контрира с въпрос Хутън.

— Няма да е лесно — намеси се Суонк. — Ами ако се е снабдила с пистолет? Някой може да пострада.

— Тя е просто едно уплашено дете — поклати глава Гмински. — И е цивилно лице, не член на въоръжена банда. Не можем да отмъкваме граждани ей така от улицата.

— Тогава няма да изкара дълго — отсече Суонк.

— Как ще я приберете? — запита Гмински.

— Има си начини — отвърна Хутън. — Ще я хванем на улицата. Или ще идем в стаята й. Вътре съм след десет минути, ако тръгна сега. Не е толкова трудно. Тя не е професионалистка.

Гмински закрачи бавно из стаята. Всички бяха вперили очи в него.

— Не съм склонен да я приберем веднага. Нека поспим четири часа и да се срещнем пак тук в шест и половина. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако ме убедите да я приберем, ще го направим. Съгласни ли сте?

Те кимнаха послушно.

Виното подейства. Тя задряма на стола, после се примъкна до леглото и заспа дълбоко. Телефонът звънеше. Завивките висяха до пода, а краката й бяха на възглавниците. Телефонът звънеше. Клепачите се бяха слепнали. Съзнанието беше замъглено, потънало в сънища, но някъде в дълбините му нещо проработи и съобщи, че телефонът звъни.

Очите се отвориха, но едва ли видяха кой знае какво. Слънцето бе изгряло, лампите светеха и тя се втренчи в телефона. Не, не е поръчала събуждане. Замисли се за секунда и ясно осъзна, че не е давала поръчка да я будят. Седна на края на леглото и се заслуша в звъненето. Пет пъти, десет, петнайсет, двайсет. Не спира. Може да са сбъркали номера, но тогава щяха да затворят след двайсетия сигнал.

Не бяха сбъркали номера. Паяжините започнаха да се разкъсват и тя се приближи до телефона. С изключение на мъжа на рецепцията и евентуално шефа му, и може би камериерките, нито една жива душа не знаеше, че тя е в тази стая. Беше поръчала само храна, никакви други обаждания.

Спря да звъни. Чудесно, бяха сбъркали номера. Тя отиде в банята и телефонът се обади отново. Започна да брои. След четиринайсетото позвъняване вдигна слушалката.

— Ало?

— Дарби, обажда се Гавин Верхик. Добре ли си?

— Как разбра къде съм? — седна на леглото тя.

— Имаме си начини. Слушай, някой…

— Почакай, Гавин. Почакай за секунда. Дай да си помисля малко. Кредитната карта, нали така?

— Да. Кредитната карта. Следата, оставена върху хартия. Това е ФБР, Дарби. Имаме си начини. Не е толкова трудно.

— Тогава и ония могат да го направят.

— Предполагам. Отсядай в малки хотелчета и плащай в брой.

Огромна буца заседна в стомаха й и тя се изпъна на леглото. Просто така значи. Следата, оставена върху хартия. Не е трудно. Можеше да е вече мъртва. Убита от хартията, върху която остават следи.

— Дарби, чуваш ли ме?

— Да. — Тя погледна към вратата да се увери, че веригата е сложена. — Да, чувам те.

— Смяташ ли, че си в безопасност?

— Така си мислех допреди малко.

— Разполагаме с известна информация. Утре в три часа в университетското градче ще има заупокойна служба, а погребението ще е след това в града. Говорих с брат му и семейството държи да съм там. Ще пристигна довечера. Мисля, че се налага да се видим.

— Защо се налага да се видим?

— Дарби, трябва да ми вярваш. Животът ти в момента е в опасност и трябва да ме изслушаш.

— Какво сте намислили, момчета?

Последва кратка пауза.

— Не те разбирам — рече накрая той.

— Какво каза директорът Войлс?

— Не съм говорил с него.

— Ти нали беше неговият адвокат, така да се каже. Какво става, Гавин?

— Засега няма да предприемаме нищо.

— И какво означава това, Гавин? Обясни ми, ако обичаш.

— Затова трябва да се видим. Не искам да го обсъждаме по телефона.

— Телефонът си действа много добре и засега ще използваме само него. Така че изплюй камъчето.

— Защо не искаш да ми се довериш? — прозвуча обидено гласът му.

— Затварям, ясно ли е? Не ми харесва тая работа. Щом вие знаете къде съм, тогава някой може вече да стои в коридора и да чака.

— Глупости, Дарби. Я помисли трезво. От един час разполагам с номера на стаята ти и не съм направил нищо друго, освен да ти се обадя. Ние сме на твоя страна, кълна се.

Тя обмисли внимателно чутото. Звучеше разумно, но я бяха открили така лесно.

— Слушам те. Значи не си говорил с директора, но ФБР няма да предприема нищо. И защо няма да предприема нищо?

— Не знам точно. Вчера е взел решението да се изтегли от употреба досие „Пеликан“ и е дал нареждане да се преустанови работата по него. Само това мога да ти кажа.