Чтение онлайн

Остави внимателно слушалката и заговори с притворени очи.

— Иска да поставим под наблюдение оня репортер от „Вашингтон Поуст“. Като сме го правили преди, каза, защо да не го направим и сега? Обещах му.

— Какъв вид наблюдение? — запита К. О. Луис.

— Дай да го следим само из града засега. Денонощно, двама души. Да видим къде ходи вечер, с кого спи. Не е женен, нали?

— Развел се е преди седем години — отвърна Луис.

— Постарайте се добре, да не ни усетят. Изпрати цивилни и ги сменяй на всеки три дни.

— Той наистина ли мисли, че нещо изтича от нас?

— Не, не вярвам. Ако сведенията изтичаха от нас, защо ще иска да следим репортера? Струва ми се, сеща се, че са неговите собствени хора. И иска да ги хване.

— Дребна услуга иска — заключи Луис окуражително.

— Да-а. Само гледайте да не ви спипат, ясен ли съм?

Канцеларията на Матю Бар се гушеше на третия етаж на някаква влажна и разнебитена сграда на М стрийт в Джорджтаун. По вратите нямаше табели. Въоръжен пазач в цивилен костюм и с вратовръзка връщаше хората от асансьора. Мокетът беше изтъркан, а мебелите овехтели. Всичко тънеше в прах — беше повече от явно, че Отрядът няма пари за поддръжка. Бар ръководеше този отряд, който представляваше неофициално, тайно, малко подразделение на Комитета за преизбиране на президента. КПП разполагаше с огромен апартамент от най-луксозни офиси от другата страна на реката, в Рослин. Там прозорците се отваряха, секретарките се усмихваха, а чистачките излизваха всичко всяка вечер. Ала не и в тази дупка.

Флетчър Коул излезе от асансьора и кимна на мъжа от охраната, който наклони глава, без иначе да се помръдне. Бяха стари познати. Той си проправи път през лабиринта от мръсни канцеларийки към стаята на Бар. Коул се гордееше, че пред себе си поне е честен, и честно си признаваше, че единственият човек във Вашингтон, от когото изпитва някакъв страх, е Матю Бар. Понякога се боеше от него, понякога не, но винаги му се възхищаваше.

Бивш морски пехотинец, бивш служител на ЦРУ, бивш шпионин, Бар имаше две присъди за търговия с наркотици, от които бе спечелил милиони, и бе заровил някъде парите. Лично Коул бе назначил Бар за шеф на Отряда, който официално не съществуваше. Годишният му бюджет беше четири милиона, изсипвани в брой от някакви съмнителни фондове, а Бар командваше малка група от отлично обучени главорези, които без много шум вършеха цялата работа.

Вратата му беше винаги заключена. Той отвори и Коул влезе. Както обикновено, срещата щеше да е кратка.

— Чакай да отгатна сам — започна Бар направо. — Искаш да открия откъде е изтекла информацията.

— В известен смисъл, да. Искам да следиш тоя репортер, Грантам де, двайсет и четири часа в денонощието и да разбереш с кого се среща. Докопва невероятни неща и се боя, че излизат от нас.

— От вас тече като от сито.

— Е, имаме си и ние проблеми, но историята с Камел беше подхвърлена. Сам им я поднесох.

— Така си и мислех — усмихна се при тези думи Бар. — Изглеждаше прекалено добре подредена.

— Срещал ли си се някога лично с Камел?

— Не. Преди десет години бяхме сигурни, че е мъртъв. И на него така му харесва. Не е самовлюбен и не държи на лицето си, така че никога няма да го хванат. Може да преживее в картонен бордей в Сао Паоло цели шест месеца, да яде корени и плъхове, после да отлети за Рим да убие някой дипломат и да изчезне в Сингапур за няколко месеца. Без изобщо да се интересува какво пишат вестниците за него.

— На колко е години?

— Защо питаш?

— Възхитен съм от него. Струва ми се, че знам кой го е наел да убие Розенбърг и Дженсън.

— О, така ли? Би ли споделил тая клюка със стария си приятел?

— Не. Още не.

— Той е между четирийсет и четирийсет и пет, значи не е толкова стар. Но е бил на петнайсет години, когато е убил един ливански генерал. Така че има дълга кариера. Носят се всякакви легенди. Може да убива еднакво резултатно и с двете си ръце, с двата крака, с ключ за кола, с молив, с каквото му попадне. Отличен стрелец, борави с най-невъобразими видове оръжия. Говори дванайсет езика. Чувал си го всичко това, нали така?

— Да, но е много забавно.

— Добре. Смятат го за най-изкусния и скъпоплатен убиец в света. В началото е бил просто един обикновен терорист, но после се оказал прекалено талантлив да хвърля само бомби. И станал наемен убиец. Сега е поостарял и убива за пари.

— За колко пари?

— Уместен въпрос. По всяка вероятност е в категорията между десет и двайсет милиона за удар и не знам да има равен. Според някои с него могат да се мерят само две-три терористични групи. Чакай да отгатна какво искаш — да открия Камел и да ти го доведа жив.

— Остави Камел на мира. В известен смисъл ми харесва работата, която свърши тука.

— Много го бива.

— Искам да проследиш Грей Грантам и да разбереш с кого се среща.

— Някакви предложения?

— Няколко. Един черен портиер на име Милтън Харди. Работи в Западното крило. — Коул хвърли един плик на бюрото. — Отдавна е при нас, изглежда полусляп, но ми се струва, че вижда и чува прекалено много. Следете го седмица-две. Всички му викат Старшия. Решил съм да го разкарам.

— Страхотно бе, Коул. Харчим луди пари да следим слепи негри.

— Прави каквото ти казвам. Дръж го под око три седмици. — Коул се изправи и се запъти към вратата.

— Значи знаеш кой е наел убиеца — рече Бар.

— Напредваме.

— Отрядът е изцяло на разположение, готов да помогне по всякакъв начин.

— Не се и съмнявам.

Мисис Чен, собственичката на апартамента, от петнайсет години даваше половината етаж на студентки по право. Подбираше си наемателките, но после се държеше на разстояние и не им досаждаше. Прави каквото искаш, стига да не пречиш на другите — това беше мотото й в живота. Квартирата се намираше на шест пресечки от университета.

Беше вече тъмно, когато на вратата се позвъни. Мисис Чен отвори и видя пред себе си хубавичко момиче с къса тъмна коса, което се усмихваше притеснено и нервно. Много нервно.

Мисис Чен я изгледа смразяващо и малката накрая се осмели да заговори.

— Аз съм Алис Старк, приятелка на Дарби. Може ли да вляза? — Тя хвърли един поглед през рамо. Улицата бе тиха и безлюдна.

Мисис Чен живееше сама и винаги затваряше плътно прозорци и врати, но момичето беше хубаво и се усмихваше така невинно, а щом казваше, че е приятелка на Дарби, значи можеше да й се вярва. Тя отвори вратата и Алис влезе.

— Нещо е станало — заяви мисис Чен.

— Да. Дарби е в беда, но сега не можем да говорим за това. Тя обади ли се днес следобед?

— Да. Каза, че една млада жена ще дойде да потърси нещо в квартирата й.

Алис пое дълбоко въздух и се помъчи да изглежда спокойна.

— Ще надникна само за минутка. Тя каза, че имало някаква вътрешна врата. Предпочитам да не използвам нейния вход, ако може да мина оттук. — Мисис Чен се намръщи и в погледа й се изписа едно голямо защо, но не каза нищо.