Чтение онлайн

— Искате ли нещо за ядене? — запита Снелър с известно неудобство.

— Не. Обадете ми се след три часа, точно в десет и трийсет. — Той остави слушалката и се просна напряко на леглото.

Улиците бяха пусти и спокойни. Започна вторият работен ден от есенната сесия на Върховния съд. Адвокат след адвокат заставаха пред деветимата върховни арбитри, за да изложат обърканите си и твърде скучни дела. Розенбърг спа почти през цялото време. Оживи се за малко само когато главният прокурор на щата Тексас настоя един осъден на смърт да приеме лекарство, което да просветли за малко помрачения му мозък, преди да получи смъртоносната инжекция. Как може да се екзекутира луд човек, запита недоумяващо Розенбърг. Много лесно, отвърна прокурорът от Тексас. Болестта му може да бъде контролирана с лекарства. Значи слагаш му една инжекцийка да стане нормален и после още една, да го убиеш. Всичко е много чисто и съвсем конституционно. Розенбърг крещя и се дра известно време, после загуби хъс. Малката му инвалидна количка беше много по-ниска от масивните кожени тронове на колегите му и старецът изглеждаше доста жалък. В миналото той беше тигърът, безмилостният съдник, който разкъсваше на парчета дори и най-ловкия адвокат. Прокурорът се ухили презрително и продължи нататък.

При последното разглеждане — беше някакво скучно дело за прояви на расова ненавист във Вирджиния — Розенбърг захърка. Председателят Ръниън метна сърдит поглед надолу от високата си банка и Джейсън Клайн, помощникът на Розенбърг, разбра веднага намека. Той бавно задърпа количката назад, изведе шефа си от съдебната зала и бързо го забута през задното фоайе.

Розенбърг се събуди в кабинета си, взе си хапчетата и заяви на помощниците, че иска да си иде у дома. Клайн уведоми ФБР и само след секунди Розенбърг вече се намираше в пикапчето си, паркирано в подземния гараж. Двама агенти от Федералното бюро наблюдаваха процедурата. Санитарят Фредерик завърза количката за металните рамки и сержант Фъргюсън от полицейската охрана към Върховния съд седна зад кормилото. Съдията не позволяваше около него да има сътрудници на ФБР. Можеха да го следват в тяхната кола и да наблюдават къщата му от улицата. Имаха късмет, че им се разрешаваше и толкова. Той не вярваше на ченгетата и въобще не се доверяваше на ония тъпаци от Бюрото. Нямаше нужда от охрана.

На Волта стрийт в Джорджтаун пикапчето намали и влезе на заден в алеята пред къщата му. Санитарят Фредерик и полицаят Фъргюсън внимателно свалиха количката и я вкараха в къщата. Служителите на ФБР гледаха от спрелия на улицата черен служебен додж. Градинката отпред беше толкова малка, че те бяха просто на метри от входната врата. Наближаваше четири следобед.

След няколко минути Фъргюсън излезе навън — според правилата, които си бяха изработили — и каза нещо на агентите. След много спорове Розенбърг бе склонил преди една седмица Фъргюсън да оглежда тихичко всяка стая на горния и долния етаж при неговото пристигане у дома. После трябваше да напусне къщата, но можеше да се върне точно в десет вечерта и да седи отвън, пред задната врата, до шест сутринта. Никой, освен Фъргюсън нямаше право на това, а на него му беше писнало от извънредна работа.

— Всичко е наред — рече той на седналите в колата служители.

— Още ли е жив? — запита единият от тях. Обичайният въпрос.

— Уви, май да. — Фъргюсън изглеждаше уморен, докато отиваше към пикапчето.

Фредерик беше пълничък и съвсем не як, но не му беше нужна кой знае каква сила, за да се справя с пациента си. Той пооправи възглавниците, после вдигна стареца от количката и го постави внимателно на дивана. Там съдията щеше да прекара неподвижно следващите два часа къде в дрямка, къде в гледане на Си Ен Ен. Фредерик си направи сандвич с шунка, отвори пакет бисквити и запрелиства „Нешънъл Енкуайрър“ на кухненската маса. Розенбърг измърмори нещо на висок глас и смени канала с дистанционното управление.

Точно в седем часа на масичката до него се появи вечерята му — пилешки бульон, варени картофи и задушен лук. Храна за човек, получил удар. Фредерик го повдигна нагоре и го подпря с възглавниците. Съдията настояваше да яде сам и гледката не беше особено приятна. Фредерик се зазяпа в телевизора. Щеше да почисти мръсотията после.

Докъм девет часа Розенбърг беше вече изкъпан, облечен в пижама, грижливо завит с одеяла и положен върху твърдия матрак на тясното, сгъващо се бледозелено легло, взето от военната болница. До ръката му беше таблото с контролни копчета, а подвижните рамки бяха свалени по настояване на болния. Розенбърг спеше в малката стая зад кухнята, която в продължение на трийсет години — преди първия си удар — бе използвал като кабинет. Сега тя приличаше на болнична стая и миришеше на антисептични разтвори и на приближаваща смърт. До леглото му беше поставена голяма маса, на която имаше настолна лампа и поне двайсет шишенца с хапчета. Дебели и тежки книги и учебници по право бяха натрупани на купчини из стаята.

Санитарят седна на протрития фотьойл до масата и почна да чете на глас някакво дело. Щеше да продължи, докато не чуеше хъркането на стареца — такъв беше ритуалът всяка вечер. Четеше бавно, почти крещеше, а Розенбърг лежеше вдървен и неподвижен, но слушаше. Това бе досието на дело, за което трябваше да напише становище на мнозинството. Старецът поглъщаше всяка дума. За известно време.

След около час крещене Фредерик се умори, а съдията вече се унасяше. Старецът повдигна леко ръка, после затвори очи и натисна едно копче до леглото си да намали светлината. Стаята потъна в сумрак. Фредерик се облегна назад и облегалката се спусна до долу. Той остави папката на пода и затвори очи. Розенбърг вече хъркаше.

Нямаше да хърка още дълго.

Малко след десет часа в тъмната и притихнала къща се открехна вратата на стенния гардероб в една от спалните на горния етаж и Камел се измъкна навън. Лентите около китките, спортната шапка и шортите му бяха турскосини. Ризата с дълги ръкави, чорапите и маратонките бяха бели, със сини ивици. Идеална цветова комбинация. Камел бегачът. Беше избръснат, а съвсем късо подстриганата му коса под шапката сега беше руса, почти бяла.

Спалнята бе тъмна, антрето също. Дъските проскърцаха леко под стъпките му. Той беше висок метър и седемдесет и шест и тежеше по-малко от седемдесет кила, без грам тлъстина. Поддържаше формата си съвсем старателно, та движенията му да бъдат пъргави и безшумни. Стълбите свършваха в антре, което водеше към входната врата. Той знаеше, че отпред до тротоара има кола, в която седят двама агенти на ФБР. Но те по всяка вероятност не наблюдаваха къщата през цялото време. Знаеше, че Фъргюсън е пристигнал преди седем минути. Чуваше и хъркането от стаята отзад. Докато чакаше в гардероба, се бе поколебал за миг дали да не нанесе удара по-рано, преди Фъргюсън да дойде, та да не трябва да убива и него. Не че самото убийство представляваше проблем, но оставяше още един труп, за който да се грижи. Накрая реши — и погрешно — че в началото на дежурството си Фъргюсън вероятно се обажда първо на санитаря. В такъв случай Фъргюсън щеше да открие касапницата, а Камел щеше да загуби няколко часа. Затова по-добре да изчака.

Промъкна се безшумно през антрето. Слабата светлинка от настолната лампа в кухнята позатрудни нещата. Камел се прокле наум, че не провери преди това и не разви крушката. Тези малки грешки бяха непростими. Той се плъзна под прозореца, който гледаше към задния двор. Не успя да види Фъргюсън, макар да знаеше, че е метър и шейсет висок, на шейсет и една години е, има перде на очите и не може да уцели и слон със своя магнум 357.

И двамата хъркаха. Долепил ухо до вратата, Камел се усмихна лекичко и измъкна бързо автоматичния пистолет калибър 22 и заглушителя от навитата около китката му лента. Той завъртя десетсантиметровата тръба върху цевта и се вмъкна в стаята. Санитарят се беше проснал на походното легло и хъркаше с отворена уста, а ръцете му висяха отстрани. Камел доближи върха на заглушителя на два сантиметра от дясното му слепоочие и натисна спусъка три пъти. Ръцете трепнаха, краката се затресоха, но очите тъй и не се отвориха. Камел бързо се пресегна през Фредерик и изстреля три куршума в сбръчканата бледа глава на съдията Ейбрахам Розенбърг.

Стаята нямаше прозорци. Камел впи поглед в жертвите си и зачака. Цяла минута. Стъпалата на санитаря потрепнаха няколко пъти, после замряха. Телата лежаха неподвижно.

Искаше да убие Фъргюсън вътре. Беше десет и единайсет минути, напълно подходящо време някой съсед да реши да си изведе кучето за последна разходка преди лягане. Камел се промъкна в тъмнината до задната врата и видя полицая, който се разхождаше спокойно покрай дървената ограда на пет-шест метра от него. Без много да разсъждава, убиецът отвори вратата, запали лампата на верандата и извика високо:

— Фъргюсън!

После безшумно се плъзна в тъмния ъгъл зад хладилника, като остави вратата отворена. Фъргюсън послушно се затътри по верандата и влезе в кухнята. Такива неща често се случваха. Фредерик често го викаше вътре, след като съдията заспеше. Щяха да пият нескафе и да играят на карти.

Кафе нямаше и Фредерик не го чакаше. Камел изстреля три куршума в тила му и полицаят се строполи с трясък на кухненската маса.

Угаси лампата и разви заглушителя. Нямаше да му трябва повече. Заглушителят и пистолетът изчезнаха под бандажите около ръцете му. Той надникна през прозореца отпред. Вътре в колата светеше. Охраната четеше. Убиецът прескочи трупа на Фъргюсън, заключи задната врата и изчезна в мрака, покриващ моравата отзад. Прескочи безшумно две огради и излезе на улицата. Започна да тича равномерно. Камел бегачът.

Глен Дженсън седеше самичък на балкона в кинотеатър „Монтроуз“ и се взираше в голите, заети с активна дейност мъжки тела на екрана. Ядеше пуканки от голяма картонена кутия и не забелязваше нищо, освен тия тела. Беше облечен твърде консервативно — тъмносин пуловер, широки памучни панталони, мокасини. Големи очила — да скрият очите му, както и мека филцова шапка. За щастие лицето му не беше от ония, дето лесно се запомнят, и веднъж дегизиран, човек никога не би могъл да го разпознае. Особено пък на някакъв пуст балкон в почти празно педерастко кино посред нощ. Не носеше обици, лента на главата, златни вериги, бижута, нищо, което да сочи, че е излязъл да си търси партньор. Не искаше да привлича внимание.