Чтение онлайн

— И какво трябва да правим ние? — запита нетърпеливо Уейкфилд.

— Да се оправяме както можем — заяви Корц. — Матис си измива ръцете и контрата остава в нас.

Всички говореха тихо и премерено. Крясъците бяха преди няколко часа. Уейкфилд обвини Велмано за бележката. Велмано пък обвини Корц, че е довел такъв мръсник като Матис за клиент, откъдето започнало всичко.

— Това беше преди дванайсет години — кресна му Корц — и оттогава си прибираме с най-голямо удоволствие хонорарите, нали?

Швабе обвини Велмано и Уейкфилд, че са проявили такава небрежност. Отново изровиха Морган от гроба му. Сигурно беше той. Нямаше кой друг да е. Айнщайн седеше в ъгъла и ги гледаше. Но всичко това беше преди няколко часа.

— Грантам споменава само мен и Симс — заяви Велмано. — Останалите можете да бъдете спокойни.

— Защо вие двамата със Симс не вземете да заминете някъде? — подметна Швабе.

— В шест сутринта ще бъда в Ню Йорк — успокои го Велмано. — Оттам заминавам за Европа и цял месец ще пътувам с разни влакове.

— Не мога да бягам — почти изплака Уейкфилд. — Имам жена и деца.

Пет часа вече слушаха хленченето му. За жената и шестте деца. Сякаш те нямаха семейства. Велмано беше разведен, а двете му деца бяха големи. Можеха да се оправят и сами. И той можеше да се оправи сам. И без туй му беше време да се пенсионира. Имаше много заделени пари и обичаше Европа, особено Испания, така че той си вдигаше чуковете. Твърдо. Като че ли донякъде съжаляваше Уейкфилд, който беше само на четирийсет и две години и нямаше много пари. Печелеше добре, но жена му харчеше много и раждаше непрекъснато. В момента Уейкфилд беше наистина разстроен.

— Не зная какво ще правя — повтори той за трийсети път. — Просто не зная.

Швабе се опита да помогне поне мъничко.

— Струва ми се, че трябва да се прибереш вкъщи и да кажеш на съпругата си. Аз не съм женен, но ако бях, щях да се помъча да я подготвя.

— Не мога да го направя — простена жално Уейкфилд.

— Разбира се, че можеш. Избирай дали да й кажеш сега, или да изчакаш шест часа, за да види сама снимката ти на първа страница. Трябва да се прибереш и да й кажеш, Симс.

— Не смея. — Отново беше готов да се разплаче.

Швабе погледна Велмано и Корц.

— Какво ще стане с децата ми? Най-големият ми син е на тринайсет години. — Той избърса очите си с ръка.

— Хайде, Симс, стегни се! — каза Корц, готов да избухне.

Айнщайн се надигна и се отправи към вратата.

— Ще бъда в къщата си във Флорида. Не се обаждайте, освен ако не е наистина спешно. — Той затръшна вратата след себе си.

Уейкфилд се изправи, олюлявайки се, и тръгна да излиза.

— Къде отиваш, Симс? — запита Швабе.

— В стаята си.

— Защо?

— Трябва да полегна малко. Нищо ми няма, добре съм.

— Нека да те закарам вкъщи — рече Швабе.

Всички бяха вперили погледи в Симс, който отвори вратата.

— Добре съм — заяви той и гласът му наистина прозвуча по-спокойно. Излезе и затвори внимателно след себе си.

— Как мислиш, добре ли е това момче? — обърна се Швабе към Велмано. — Нещо започва да ме притеснява.

— Не ми се вижда много добре — отвърна Велмано. — Е, на всички не ни е лесно. Защо не идеш да видиш как е след няколко минути?

— Така и ще сторя — кимна Швабе.

Уейкфилд се отправи бавно към стълбището и слезе на долния етаж. Но приближавайки към стаята си, почти се затича. А когато заключи вратата зад себе си, вече плачеше.

Направи го бързо! Откажи се от писмото! Ако седнеш да го пишеш, ще се разколебаеш. Застраховката ти е за един милион. Той дръпна едно чекмедже. Не мисли за децата! Все едно, че е самолетна катастрофа. Измъкна пистолет изпод някаква папка. Направи го бързо! Не поглеждай към снимките им на стената! Може би един ден ще разберат.

Уейкфилд пъхна дулото дълбоко в устата си и дръпна спусъка.

Лимузината спря рязко пред двуетажната къща в Дъмбъртън Оукс в горната част на Джорджтаун. И просто запуши улицата, но никой не се развика, защото минаваше полунощ и нямаше никакво движение. Войлс и двама негови служители изскочиха навън и се отправиха бързо към входа. Войлс държеше в ръка вестник. Той заблъска по вратата с юмрук.

Коул не спеше. Седеше на тъмно в хола по пижама и халат и Войлс огледа със задоволство шефа на кабинета, когато му отвори в този си вид.

— Хубава пижама. — Директорът на ЦРУ се взря с възхищение в панталоните.

Коул пристъпи на покритата с цимент миниатюрна площадка. Двамата агенти го наблюдаваха от тротоара.

— Какво, по дяволите, искаш? — запита той бавно.

— Просто ти донесох това. — Войлс му тикна вестника в лицето. — Има чудна твоя снимчица, поместили са те точно до президента, който буйно прегръща Матис. Знам колко обичаш вестниците, та реших да ти донеса един.

— Утре ще сложат и твоята — изсъска Коул, като че ли вече бе написал сензационен материал.

Войлс захвърли вестника в краката му и си тръгна.

— Разполагам с някои записи, Коул. Почнеш ли да лъжеш, ще ти смъкна гащите пред всички.

Коул го изгледа зверски, но не каза нищо. Войлс беше вече на улицата.

— Ще се върна след два дни с призовка — изрева той. — Ще дойда в два сутринта и лично ще ти я връча. — Беше стигнал до колата. — После ще ти донеса обвинителния акт. Разбира се, дотогава вече ще са те изгонили и президентът ще е назначил нова шайка идиоти, които да му казват какво да прави. — Войлс затръшна вратата и лимузината изфуча надолу по улицата.

Коул се наведе да вдигне вестника и влезе в дома си.

Грей и Смит Кийн седяха сами в заседателната зала и четяха току-що отпечатания брой. Грей отдавна бе забравил приятната тръпка, която изпитваше на времето, щом видеше материала си на първа страница. Но сега всичко като че ли се възобнови — и възбудата, и желанието да крещи от радост, и усещането, че е на върха. Направи най-големия си удар. Снимките бяха най-отгоре, подредени прегледно една до друга: Матис се прегръща с президента, Коул говори важно по телефона на официална снимка от пресслужбата на Белия дом, Велмано пред сенатската подкомисия, Уейкфилд, изрязан от някаква групова снимка на юридическа конференция, Верхик, усмихнал се пред обектива за служебната брошура на ФБР, Калахан, изваден от университетския годишник, и Морган на снимка, направена от видеозаписа. Мисис Морган бе дала съгласието си. Преди един час репортерът Пейпър, който следеше нощните полицейски съобщения, им беше казал за Уейкфилд. Грей се почувства потиснат. Но не можеше да се обвинява.