Чтение онлайн

— Кой е той? — запита Грей отново.

— Не ми се вярва ЦРУ да тръгне да ви преследва.

— О, тоя наистина ме преследваше.

— Сега виждате ли ги някъде?

— Не. Изчезнаха преди два часа. Но са някъде там.

Войлс се изправи и протегна нагоре дебелите си ръце. После обиколи бавно масата, развивайки внимателно пурата си.

— Ще ви пречи ли, ако запаля?

— Да — заяви тя, без да го поглежда.

Той остави пурата на масата.

— Ние можем да ви помогнем — каза той.

— Не искам помощта ви. — Тя обърна глава към прозореца.

— Какво искате?

— Да напусна страната, но когато това стане, искам да съм абсолютно сигурна, че никой няма да тръгне след мен. Нито вие, нито те, нито Рупърт, нито някой от приятелчетата му.

— Ще трябва да се върнете, за да свидетелствате пред съда, който ще реши дали ще има дело, или не.

— Само ако успеят да ме открият. Отивам на място, където не обичат много-много призовките.

— Ами процесът? Ще трябвате за процеса.

— Това ще е поне след една година. Тогава ще му мисля.

Войлс сложи пурата в устата си, но не я запали. Така мислеше по-добре.

— Ще ви предложа една сделка.

— Не съм в настроение за сделки. — Тя се облегна на стената и го изгледа почти презрително. После очите й се спряха на Грей.

— Добра е. Разполагам със самолети и хеликоптери и много хора, които носят пистолети и ни най-малко не се страхуват от ония момчета вън, дето си играят на криеница. Първо, ще ви измъкнем от сградата, без никой да разбере. Второ, ще ви качим на моя самолет и ще отлетите закъдето искате. Трето, оттам можете да изчезнете. Имате думата ми, че няма да ви следим. Но, и това е четвърто, вие ще ми разрешите да се свържа с вас чрез мистър Грей, ако — и само ако — действително се наложи.

Докато го слушаше, Дарби гледаше в Грей. Беше ясно, че на него предложението му харесва. Лицето й остана безизразно, но, ей богу, наистина звучеше добре. Ако се бе доверила на Гавин след първия телефонен разговор, сега той щеше да е жив и тя нямаше да е държала Камел за ръка. Ако просто бе напуснала Ню Орлиънс с Верхик, както й бе предложил, нямаше да го убият. Всеки пет минути през последната седмица бе мислила за това.

Тази работа се оказа прекалено голяма лъжица за нейната уста. Идва време, когато просто свиваш знамената и се оставяш в ръцете на другите. Този мъж не й харесваше, но от десет минути насам бе невероятно искрен с нея.

— Ваш самолет с ваши пилоти ли?

— Да.

— Къде се намира?

— В базата „Андрюс“.

— Да направим така. Аз се качвам на самолета и той се отправя за Денвър. В него сме само аз, Грей и пилотите. Трийсет минути след излитането аз нареждам на пилота да поеме, да кажем, към Чикаго. Може ли да стане?

— Той трябва да подаде маршрута, преди да излети.

— Знам. Но вие сте директор на ФБР и имате достатъчно връзки.

— Добре. Какво следва в Чикаго?

— Слизам от самолета сама, а той се връща в базата заедно с Грей.

— И вие какво ще правите в Чикаго?

— Загубвам се в голямото летище и хващам първия самолет, който напуска страната.

— Ще стане и все пак имате думата ми, че няма да ви следим.

— Знам. Простете ми, че съм толкова предпазлива.

— Разбрахме се. Кога искате да тръгнете?

— Кога ли? — Тя погледна Грей.

— Трябва ми около час да преработя статията и да добавя забележките на мистър Войлс.

— След един час — обърна се тя към директора на ФБР.

— Ще ви изчакам.

— Може ли да поговорим насаме? — Тя посочи Грей с глава.

— Разбира се. — Войлс взе шлифера си и тръгна да излиза. Но на вратата се спря. — Вие сте изумителна жена, мис Шоу. С вашия ум и кураж сте на път да ликвидирате един от най-страшните престъпници в тази страна. Възхищавам ви се. И ви обещавам, че винаги ще бъда откровен с вас.

Той пъхна пурата в устата си, усмихна се за сбогом и излезе.

Дарби и Грей останаха сами.

— Мислиш ли, че ще бъда в безопасност? — попита тя.

— Да. Струва ми се, че е искрен. Освен това неговите хора имат оръжие и могат да те измъкнат оттук. Всичко е наред, Дарби.

— Ти ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се.

Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му. Той я притисна към себе си и затвори очи.

В седем часа вечерта редакторите се събраха за последен път около масата. Беше все още вторник. Те набързо прегледаха частта с коментара на Войлс, която Грей беше добавил. Фелдман влезе малко по-късно. На лицето му сияеше блажена усмивка.

— Няма да повярвате — заяви той. — Току-що имах два разговора. Първо се обади Лудвиг от Китай. Президентът го открил там и почнал да го моли да задържим материала двайсет и четири часа. Лудвиг каза, че човечецът само дето не плачел. А Лудвиг, нали си е джентълмен, го изслушал най-внимателно и после най-учтиво му отказал. После звънна съдията Роланд, мой стар приятел. Изглежда, че ония приятелчета от „Уайт и Блазевич“ са го вдигнали от масата да го молят за разрешение да подадат иск за спиране на материала още тази вечер и за незабавното му разглеждане. Съдията Роланд ги изслушал доста невнимателно и най-неучтиво им отказал.

— Давай да го пускаме това мъничко бижу! — изрева Краутхамър.

Излитането мина съвсем гладко и реактивният самолет се отправи на запад, в посока Денвър. Поне засега. Вътре беше удобно, но не и луксозно. В края на краищата собственици бяха данъкоплатците, а го ползваше човек, който изобщо не държеше на изисканата страна. Няма и хубаво уиски, установи Грей след огледа на барчето. Войлс беше въздържател, което в момента страшно ядоса Грей, защото умираше от жажда. Да няма с какво да си почерпи гостите! В хладилника откри две не съвсем изстудени кутии тоник и подаде едната на Дарби. Тя я отвори веднага.

Самолетът набра височина и като че ли застина неподвижно над облаците. Вторият пилот се появи на вратата и учтиво се представи.

— Беше ни казано, че скоро след излитането ще трябва да поемем друг курс.

— Точно така — потвърди Дарби.

— Добре. След десетина минути ще трябва да знаем нещо по-точно.

— Няма ли тук някакъв алкохол? — попита троснато Грей.

— Съжалявам, не. — Пилотът се усмихна любезно и се върна в кабината.

Дарби и дългите й крака заемаха по-голямата част от малкото канапе, но той беше решен да се намести до нея, затова ги повдигна лекичко и седна на края. Сега краката й бяха на коленете му. Ноктите бяха червени. Той разтри глезените й. Развълнува се от тази първа близост — държеше нозете й. За него това беше нещо много интимно, но на нея като че ли не й направи кой знае какво впечатление. По лицето й вече пробягваше усмивка. Явно започваше да се успокоява и отпуска. Всичко бе свършило.