Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)
Шрифт:
Защото думата «Шамир», която освен това би могла да се преведе и като «диамант», най-малкото не е юдейска дума, а според професор Емил Кауцш идва от египетската дума «есмира», означаваща «светещ трън» или «свредел» и в своето първично значение означава също и «бодлив червей». Ако в корена на думата на еврейската редакция се вземе под внимание думата «Смир» («Шмира»), то така бихме получили и обозначението «охранявания». Немската дума «шмиргел», която обозначава уреда за шлайфане, е заимствана през 16. век от италианската дума «Smeriglio», която също идва от египетско-гръцката фаза на града на учените Александрия и на гръцки се пише «Smyris».
Този необичаен инструмент в «Книга Зохар» I. 74, а-b, дори е наречен «разцепващият метала червей», а в книгата «Талмуд» — «режещият червей», за чиито свойства древните учени казват:
«И чук, и брадва, и всякакъв друг инструмент от желязо не може да се мери с него. Защото Шамир всичко разцепва, така че никое друго сечиво не влиза в работа«.
Както можем да разберем от преданията на Библията, на Талмуда и на Зохар, «режещият червей» или «разцепващият метала червей» е бил с различна големина. От една страна с него били гравирани броните на синовете на Израил, както и за шлифоване на скъпоценни камъни, от друга той бил използван в продължение на седем години при строежа на Соломоновия храм през 1034 година пр. Хр. За самия строеж в Първа книга на царете, 6, се казва:
«Когато се строеше храмът, издигна се от готови дялани камъни от кариерата. С бодливия червей Соломон цепеше камъните и вземаше ги за строежа на храма си, и така той сбъдна думите на писанието, както беше заповядано: „Да не се удря желязо о камък“».
Този вълшебен инструмент, който според легендата би трябвало да е дошъл директно от градината на Едем, бил остър и в предната си част голям само колкото ечемичено зърно. Когато не се използвал, той винаги трябвало да се съхранява в една оловна, пълна с кълчища кутия. Освен това в книгата «Храмът I», глави 3–4, също се съобщава за нещо странно по отношение на наложената от Боговете тайна на майсторите:
«От майсторите, които участваха при построяването на Соломоновия храм, никой не умря преди завършването му, и никой не се разболя. Нито една лопата или секира не се счупи по време на работа, никое око не отслабна, нито един каиш не се разхлаби и нито една обувка не се скъса; не пострадаха нито хора, нито предмети.
И когато майсторите завършиха строежа, издъхнаха. Тъкмо бяхме чули, че те са здрави и невредими, и узнахме, че всички до един са умрели! Господарят обаче ни каза така: това трябваше да стане, за да не може народите да ги накарат да им работят ангария и да искат от тях да строят техните сгради«.
Следователно и тогава знанието за обработване на камъка било тайна, която библейското божество Яхве донася от небесното царство и която по-късно дори довежда до групова смърт. Това обяснява имунитета на работниците срещу всякакви болести, на които били изложени по време на строежа. Отново мистериозните Богове са тези, които донесли със себе си вълшебния уред за обработка на камък. Божеството Яхве може да бъде отъждествено с акадското божество Ваал и с египетското Сет. Ако си припомним архаичният египетски Бог «Яхес» — дори съществува и прилика в начина на изписване. Така следващият стих относно свойствата и силите на «Шамир» стават ясни: «Ако човек го постави върху някоя грамада или скала, то тя ще бъде проядена до основи и ще стане на парчета«.
Дали тук не се крие решението на древната тайна на повсеместното каменоделство?
От гръцката история знаем за тунела на инженера Ойпалинос, открит през 1882 г., който бил прокаран още през 6. век пр. Хр. подобно на тунела под Ламанша между Англия и Франция. Всъщност той бил прокопаван от двата протока едновременно, което естествено предполага наличие на инструменти, с които Ойпалинос дори през Античността е можел да измери азимута и височината на пластовете. Историографът Херодот преди 2500 години причислява този тунел към «най-големите строителни произведения и технически постижения на гръцкия свят».
В архивите на Александрийската библиотека още преди 2100 години е имало дори и един инструмент, който гърците наричали «Diopter» («провиждащия»), който представлявал уред, сравним с днешния теодолит, и служел за пеленгация на различни цели.
Освен това в едно от своите произведения от 1. век пр. Хр. Хирон от Александрия описва една математическа формула, с която можело «през една планина да се прокара тунел».
Соломоновият храм също е бил издигнат върху построено някога тунелно съоръжение, приличащо на лабиринт, което е открито през май 1838 г. от британския археолог д-р Едуард Робинсън. Първият вход към тази лабиринтна система, който Робинсън определя като «тунелът на Езекия» (юдейски цар от 8. век пр. Хр.), той проучва още през юни същата година.
Около тридесет години по-късно под ръководството на професор Чарлс Уилсън археолози отново тръгнаха по следите на Едуард Робинсън, и на 14 март 1867 г. те откриха още една шахта-вход, която във всеки случай приписаха на по-древния народ на «йебуситите», а не на юдеите. Междувременно отново са в ход нови разкопни действия от страна на израелски археолози, които с най-модерна техника вървят по следите на старата гвардия археолози. Когато през март 1997 г. бях в Израел, имах възможност да разгледам как на запад от Стената на плача работната колона вече беше разкрила голяма част от древния зид на храма. Както показва Изображение 120, каменните дялани блокове от по-дълбоките пластове са големи и правоъгълни.
С напредването на изкопната дейност на израелския археолог професор Рони Райх след юни 1998 г. освен това се доказва, че бащата на Соломон, Давид, всъщност е нямал нищо общо с поставянето на основите на Ерусалим. Професор Райх приписва основаването на града, впрочем както и британските археолози през 1867 г., на ханаанската народностна група на йебуситите, които дори трябва да са прокарали и добре измислена водоснабдителна система.
Депутатите от израелския парламент естествено изобщо не са доволни от тези резултати и квалифицират професора като «некадърник». За ортодоксалните израелтяни това дори е престъпление — така да се разклати старозаветния мит за дар Давид! Въпреки това на една пресконференция през август 1998 г. професор Райх заяви:
«След разкриването на още дялани каменни блокове северозападно от Стената на плача, аз и моят екип се натъкнахме на пласт, който напомня на архитектурата на пра-древния град Йерихон«.
Още през 1908 г. под ръководството на сър Монтагю Паркър трима британски археолози-аматьори се отправили отново към Йерусалим, и били придружени от финландския изследовател на Библията Валтер Х. Ювелиус и неговия шведски ученик, някой си инженер Милен. За разлика от предходните изследователски експедиции на Британския музей в Лондон, експедицията на Паркър преследвала една ясно определена цел. Доктор Ювелиус смятал, че в книгата на пророк Езекил е открил някакъв таен код, който се отнасял до сградата на храма в Йерусалим. В представите на участниците в експедицията разбитият библейски код и изготвените от Ювелиус и Милен чертежи, карти и скици трябвало да доведат изследователите до скривалището на заредения с божествена сила «Ковчег на завета».
Свещеният сандък, който се съхранявал в най-свещените от свещените палатки на евреите, а по-късно в построения от Соломон храм, бил с размери 111 х 67 х 67 сантиметра и бил създаден по заповед и според указанията на Яхве. Ковчегът на завета като свещен архив служел на юдеите за съхранение на възпоменателни предмети, към които преди всичко се числели «Десетте божи заповеди», една «златна стомна с манна» и «жезъла на Аарон, който цъфнал». «Златната стомна с манната» трябва да е била донесена в Европа през 12. век от Ордена на Тамплиерите (първите пазители на Соломоновия храм) и да се намира в «Порту Граал» («Страната на Граала»). Тази страна не е друга, а именно днешна «Португалия», но тази история е разказана на друго място. Следите на «Ковчега на завета» се губят някъде из античния град Аксум в днешна Етиопия.