Чтение онлайн

Гледката смрази сърцето на Роджър. Те знаеха, че той не може да свири вечно.

***

Арик не беше преувеличил, когато каза, че в селцата ще ги посрещнат като герои. Хората от Щурчов скок си нямаха свои жонгльори и много от тях си спомняха Арик още от времето, когато беше глашатай на херцога преди десетина години.

Имаше малка странноприемница, която приютяваше говедари и яйцепроизводители, на път за или от Крайгорско и Овчарска долина. Там двамата бяха посрещнати сърдечно и получиха безплатна стая с пансион. Цялото градче се събра, за да гледа представлението им, и пивото, което се изпи, бе повече от достатъчно, за да покрие разходите на ханджията по настаняването им. Всъщност, всичко течеше превъзходно, докато не дойде време да пуснат шапката.

***

– Кочан царевица! – извика Арик и го разтресе пред лицето му. – К’во ше правим с’а с т’ва?

– Винаги можем да го изядем – предложи Роджър.

Майсторът му го изгледа злобно и продължи да крачи.

Роджър хареса Щурчов скок. Хората там бяха скромни и добросърдечни, и знаеха как да се наслаждават на живота. В Анжие тълпата се блъскаше напред, за да чуе цигулката му, кимаше и пляскаше, но досега не беше виждал хора, които така бързо да скочат да танцуват, както щурчевци. Преди цигулката му да е излязла и наполовина от калъфа си, те вече се заотдалечаваха, за да си отворят място. Не след дълго се въртяха и подскачаха с буен смях на уста, и понесени от ритъма следваха музиката му накъдето ги отведеше. Без стеснение плакаха на тъжните балади на Арик, а на неприличните вицове и пантомимата се кикотиха до посиняване. Те напълно отговаряха на разбиранията на Роджър за идеална публика.

Когато представлението приключи, скандирането на „Сладкогласни и Полухват!” беше оглушително. Получиха безброй покани за настаняване, а виното и храната прииждаха в изобилие. Роджър беше пометен зад една купа сено от две чернооки местни момичета, които го нацелуваха, докато не му се зави свят.

Арик не беше толкова доволен.

– Как можах да забравя какво беше някога? – оплака се той.

Той, разбира се, имаше предвид шапката за пари. В селцата нямаше такива, а ако имаше, те бяха твърде малко. Каквото имаше, отиваше за неща от първа необходимост – семена, инструменти и защитни стълбове. Два дървени клата се бяха утаили на дъното на шапката, но това не беше достатъчно за да покрие дори виното, което Арик изпи по пътя от Анжие. Най-често щурчевци плащаха в жито, а отвреме-навреме хвърляха и по някоя кесийка сол или подправки.

– Размяна! – Арик изсъска думата като ругатня. – Никой винар в Ангиърш ня’я да ти ‘жеме чувал ешемик вмешто пари!

Щурчевци бяха платили с много повече от жито. Подариха им осолено месо и пресен хляб, рог със сметана и кошница плодове. Топли одеяла. Нови кръпки за обувките им. Каквито продукти или услуги можеха да прежалят, те признателно им ги предлагаха. Роджър не се беше наяждал така хубаво, откакто напуснаха двореца на херцога, и да го убият, нямаше да разбере нещастието на господарят си. За какво им бяха парите, ако не за да си купят същите тези неща, които щурчевци им предлагаха в изобилие?

– Поне и’аха винчше – промърмори Арик.

Роджър нервно погледна мяха, от който майсторът му отпи, защото знаеше, че това само ще усили гнева му, но не каза нищо. Нямаше толкова вино на света, което да разгневи Арик така, както препоръката да понамали виното.

– На мен пък ми хареса там – осмели се да каже Роджър. – Ще ми се да бяхме останали по-дълго.

– Гледай ти – сопна се Арик. – Ти си проссо едно тъпо момше. – Той изръмжа сякаш от болка. – В Крайгоршко няма да е по-хубаво – ожалва се той, като погледна надолу по пътя, – а Овчеебната Долинка ше е най-жле от шичките! За к’во ли го жапажих тоя тъп кръг!

Той ритна ценните плочици на преносимия кръг и размести защитите, но изглежда не забеляза това или не го интересуваше, докато залиташе пиянски около огъня.

На Роджър му спря дъхът. Броени секунди ги деляха от залеза, но не каза нищо, а се хвърли към мястото и като обезумял започна да поправя щетите, като поглеждаше отвреме-навреме хоризонта.

Броени мигове след като приключи, демоните започнаха да се надигат, а той продължаваше да заглажда въжето. Падна назад, когато първият ядрон скочи срещу него, защитите лумнаха, а той изпищя.

– Проклет да ши! – извика Арик срещу демон, който се хвърли към него. Пияният жонгльор издаде брадичка напред и предизвикателно се изхили, когато ядронът се блъсна в защитната мрежа.

– Майсторе, моля те – каза Роджър, хвана ръката на Арик и го задърпа към центъра на обръча.

– А, жначи Полушват е штанал най-големия умник, а? – изсмя се той подигравателно и отскубна ръката си, като усилието едва не го повали. – Горкишкия пиян Шладкоглашни не жнае как се па’и от ядроншки нокти?

– Нищо подобно – възрази Роджър.

– А к’во тога’а? – запита Арик. – Мишлиш ши, че публиката кат’ вика твойто име, можеш да минеш и беж мен, а?

– Не – отвърна Роджър.

– Демоншки си прав – измъмри Арик, отново си дръпна от мяха и продължи да се клатушка наоколо.

Гърлото на Роджър се сви и той се пресегна към тайния си джоб за талисмана си. Потърка гладкото дърво и копринената коса с палеца си, в опит да привика цялата `u сила.

– Тооошно така, викни мама! – извика Арик, обърна се и посочи малката кукла. – Забра’и кой те е отгледал, кой те е наушил на шичко дет’ го жнаеш! Пожертвах ши живота за тебе!

Роджър стисна талисмана си по-здраво и усети присъствието на майка си, чу последните `u думи. Спомни си как Арик я блъсна на земята и в гърлото му се оформи гневна буца.

– Не – каза той. – Ти беше единственият, който не го направи.

Арик се намуси и тръгна към момчето. Роджър се отдръпна, но кръгът беше тесен и нямаше накъде да бяга. От другата страна крачеха гладни демони.

– Дай ми т’ва – ядосано извика Арик и хвана ръцете на Роджър.

– Мое си е! – изрева Роджър.

Боричкаха се за кратко, но Арик беше по-едър, по-силен и имаше две цели ръце. Най-накрая взе талисмана и го метна в огъня.

– Не! – извика Роджър и се хвърли към пламъците, но вече беше прекалено късно.

Червената коса пламна мигновено и още преди да открие клонче, с което да улови талисмана, дървото се подпали. Роджър коленичи в пръстта и остана втрещен да гледа как талисмана му гори. Ръцете му се разтрепериха.

Арик не му обърна внимание, заклатушка се към един дървесен демон, който беше приклекнал до ръба на кръга и дращеше по защитите.

– Ти ши виновен, че штигнах до тук! – извика той. – Ти ши виновен, че ме нагъбиха ш едно неблагодарно момчшенче и ши жагубих длъжношта при херчога! Ти!

Ядронът изпищя пред него и разкри редове зъби, остри като бръсначи. Арик изрева в отговор и го прасна по главата с мяха си. Кожата се пръсна и поля двамата с кърваво-червено вино и парченца щавена кожа.

– Виното ми! – проплака Арик, като осъзна изведнъж какво бе сторил. Тръгна да преминава защитите, сякаш за да поправи по някакъв начин щетите.