Чтение онлайн

Докато слънцето се спускаше все по-ниско, Арлен прерисуваше ударната защита в пръстта отново и отново, докато не се почувства уверен. Взе четка и паничка с боя от защитния си комплект и нарисува внимателно знака по дланта на лявата си ръка. Подуха `u докато не изсъхна.

Изрисуването на дясната му ръка беше по-пипкава работа, но Арлен от опит знаеше, че може да изписва фигури еднакво добре и с лявата си ръка, макар това да изискваше повече време и концентрация.

Когато нощта се спусна, Арлен внимателно разкърши ръцете си за да се увери, че движението няма да пропука или отлющи боята. Доволен от резултата, той отиде до каменните обелиски, които защитаваха оазиса, и се загледа в демоните, които обикаляха около преградата, надушили близка, но недостижима плячка.

Първият ядрон, който го забеляза, не се отличаваше с нищо особено: пясъчен демон, около метър и петдесет на дължина, с дълги предни крайници и издути от мускули крака. Опашката му с шипове се замята напред-назад, щом погледът му срещна този на Арлен.

В следващия миг той се хвърли към защитната мрежа. По време на скока му, Арлен отстъпи настрана и протегна ръка, като по този начин закри частично две защити. Мрежата прекъсна и ядронът се претъркули край него, объркан от липсата на съпротивление. Арлен бързо отдръпна ръката си и възстанови мрежата. Каквото и да се случеше, демонът нямаше да оцелее. Или щеше да загине в бой с Арлен, или щеше да го убие и да умре с изгрева на слънцето в солидно защитения оазис.

Демонът си възвърна равновесието и се обърна, като изсъска с оголените си редове от зъби. Започна да обикаля, жилавите му мускули се напрегнаха и опашката му замаха рязко. След това с котешки писък скочи отново.

Арлен се изправи с лице срещу него и изпъна ръце, по-дълги от тези на демона, с дланите навън. Люспестата гръд на демона се блъсна в защитите. С ярко просвятване и агонизиращ вой, ядронът беше отблъснат назад. Удари се тежко в земята и Арлен успя да види тънки струйки пара, които се издигаха от мястото на допира. Усмихна се.

Демонът се изправи на крака и отново започна да обикаля, този път по-предпазливо. Не беше обичайно за плячката да отвръща на удара, но скоро той събра смелост и се хвърли в атака.

Арлен сграбчи китките на ядрона и падна назад, ритна го в стомаха и го преметна над себе си. Щом го докосна, защитите лумнаха и той усети как магията заработи. Не го опари, макар че кожата на ядрона цвърчеше; единственото, което Арлен почувства, бе някакъв гъдел от енергия, сякаш кръвта не стигаше до тях и бяха изтръпнали. Усещането се изстреля нагоре по ръцете му като хладна вълна.

Двамата се изправиха бързо и Арлен отвърна на ръмженето на демона със свое. Ядронът заблиза изгорените си китки в опит да ги облекчи, а Арлен виждаше неохотно страхопочитание в очите му. Страхопочитание и ужас. Този път той беше хищникът.

Неговата увереност едва не му коства живота. Демонът изпищя и се хвърли напред, а Арлен реагира прекалено бавно. Черни нокти одраха гърдите му, когато се опита да отскочи от пътя му.

Удари го в отчаянието си с юмрук, забравяйки, че защитите всъщност бяха на дланите му. Кокалчетата му се охлузиха върху люспите като шкурка, кожата му се разкъса, но ударът му нямаше почти никакъв ефект. С опакото на ръката си пясъчният демон го просна на земята.

Следващите мигове бяха изпълнени с отчаяние. Арлен се хвърли напред и се претърколи за да избегне съсичащите нокти, порещите зъби и плющящата, въоръжена с шипове опашка на демона. Тръгна да се изправя, но звярът се сви и скочи срещу него, като го повали обратно на земята. Арлен успя да свие коляно пред гърдите си и така да задържи демона настрана, но неговият горещ, зловонен дъх го блъсна в лицето, когато пастта му се затръшна на сантиметри от него.

Арлен оголи своите зъби, когато плесна ушите на демона. Ядронът изпищя от болка при възпламеняването на защитите, но Арлен не го пусна. От хватката започна да се процежда пушек, а светлината засия още по-силно. Демонът се мяташе като обезумял и се опитваше да го издере в отчаян опит да избяга.

Но Арлен го държеше в ръцете си и нямаше да го пусне. С всяка следваща секунда гъделът в дланите му се засилваше, сякаш набираше инерция. Притисна главата между ръцете си и се удиви как те се доближиха, сякаш черепът на съществото омекваше, втечняваше се.

Буйстването на демона отслабна и Арлен се превъртя настрани, като преобърна туша. Ноктите на демона обгърнаха безсилно ръцете му в опит да ги отмести, но нямаше смисъл.

С едно последно стягане на мускулите Арлен събра ръцете си и главата на демона се пръсна с кървава експлозия.

328 СЗ

Арлен не можа да спи същата нощ, но не заради пулсиращите си рани. През целия си живот бе мечтал за героите от историите на жонгльорите, за това как те обличаха ризниците си и излизаха на бой срещу демоните със защитените си оръжия. Когато намери копието, реши, че мечтата му вече е на една ръка разстояние, но щом се пресегна за нея, тя се изплъзна през пръстите му и той се натъкна на нещо ново.

Нищо, нито дори онази нощ в Лабиринта, когато се почувства неуязвим, не можеше да се сравни с усещането да се изправиш срещу ядрон на негов терен и да усетиш гъделичкането по кожата си, докато магията ти го прогаря отвътре. Арлен жадуваше да изпита същото чувство отново и тази жажда постави всичките му досегашни стремежи в съвсем нова светлина.

Когато си припомни посещението си в Красия, Арлен осъзна, че целта му не е била толкова благородна, колкото си я беше представял. В каквото и да бе убеждавал себе си, винаги бе искал да бъде нещо повече от ковач на оръжия или просто един воин сред многото други. Искаше слава. Да се прочуе. Искаше да бъде записан в аналите като човека, който бе върнал на хората смисъла да се борят.

Като Избавителят дори?

Тази мисъл го обезпокои. За да може спасението на човечеството да означава нещо, да пребъде, то трябваше да дойде от всички, не само от един човек.

Но човечеството искаше ли въобще да бъде спасявано? Заслужаваше ли го? Арлен вече не знаеше. Мъжете като баща му бяха загубили волята да се борят, чувстваха се добре, скрити зад защитите си, а това, което Арлен видя в Красия, и това, което сега виждаше в себе си, го накара да се замисли и за онези, които не бяха хвърлили оръжията си.

Примирието между Арлен и ядроните беше невъзможно. Със сърцето си знаеше, че никога не би могъл да седне спокойно зад защитите си и да ги остави на мира да си танцуват, след като имаше друг избор. Но кой щеше да застане до него, готов да се бие? Джеф го удари още при споменаването на идеята. Елиса го смъмри. Мери го напусна. Красианците се опитаха да го убият.

Още в онази нощ, когато видя баща си, стаен зад защитите на верандата, да наблюдава как ядроните унищожават майка му, Арлен разбра, че най-голямото оръжие на демоните е страхът. Това, което тогава не му стана ясно, беше, че страхът приема много форми. Въпреки всичките си опити да докаже обратното, Арлен се ужасяваше от идеята да остане сам. Искаше да има някой, без значение кой, който да вярва в каузата му. Някой, с когото и заради когото да се бие.