Чтение онлайн

– Дните не стават по-дълги, докато спиш – каза Арлен. Норийн кимна.

– Така казваше и мъжът ми – съгласи се тя. – Бейлсови и Кътърови не могат да работят на свещ, както Скуерсови, викаше той.

– Имам много за вършене – каза Арлен, докато надничаше зад капака на прозореца за да види, колко време му остава преди да може да прекоси защитите. – Жонгльорът ще изнася представление по пладне.

– Разбира се – съгласи се Норийн. – Когато бях на твоята възраст, жонгльорът бе най-важното нещо на света и за мен. Ще ти помогна с домашните задължения.

– Не е нужно да правиш това – каза Арлен. – Татко казва, че трябва да си почиваш.

Норийн поклати глава.

– Почивката само ме кара да мисля за неща, за които е най-добре да не мислиш – каза тя. – Ако ще стоя при вас, трябва да си изкарвам прехраната. След като съм секла дърва в Селището, колко трудно мислиш, че ще ми бъде, да дам помия на прасетата или да садя царевица?

Арлен сви рамене и `u подаде кошницата за яйца.

С помощта на Норийн, домашните задължения свършиха без време. Тя се учеше бързо, а черната работа и пренасянето на тежки неща не `u бяха за пръв път. Още преди миризмата на яйца с бекон да се разнесе из къщата, всички животни бяха нахранени, яйцата събрани, а кравите издоени.

– Спри да се въртиш на пейката – каза Силви на Арлен, докато ядяха.

– Младият Арлен няма търпение да види жонгльора – уведоми ги Норийн.

– Може би утре – каза Джеф и лицето на Арлен помръкна.

– Какво! – извика той. – Но...

– Никакво “но” – каза Джеф. – Много работа остана от вчера, пък аз обещах на Силия да се отбия следобед до Селището за да помогна.

Арлен си избута чинията и с тежки стъпки се прибра в стаята си.

– Пусни момчето да иде – каза Норийн, след като той си отиде. – Мария и аз ще ви помогнем.

Мария само погледна нагоре при звука на името `u, но веднага след това се върна към ровичкането в храната си.

– Вчера беше тежък ден за Арлен – каза Силви и прехапа устна. – За всички ни бе така. Остави на жонгльора да го разсмее. Нямаме бърза работа.

Джеф кимна след момент.

– Арлен! – извика той. Когато момчето показа мрачното си лице, той попита:

– Колко взима старият Шопар за жонгльора?

– Николко – отвърна Арлен бързо, да не би баща му да си намери повод да откаже. – Понеже помогнах вчера да пренесат неща от каручката на вестоносеца.

Това не беше съвсем вярно, а имаше и сериозен риск Шопара да му се ядоса, че е забравил да каже на хората, но пък ако успееше да разнесе новината по пътя за натам, сигурно щеше да доведе достатъчно народ, та с двата си кредита от магазина да влезе на представлението.

– Старият Шопар винаги се прави на щедър, когато дойде вестоносецът – каза Норийн.

– Така и трябва, след като ни скуба цяла зима – отвърна Силви.

– Добре, Арлен, можеш да отидеш – каза Джеф. – После ела при мен в Селището.

До Градски площад имаше два часа ходене, ако се минеше по пътеката. Тя представляваше всичко на всичко един гол улей, отъпкан от каруците, който Джеф и други хора от месността редовно прочистваха, и се отклоняваше значително от пътя за моста в най-плитката част на потока. Пъргав и чевръст, Арлен можеше да съкрати пътя си наполовина, ако минеше на подскоци по хлъзгавите камъни, които стърчаха над водата.

Днес повече от всякога той се нуждаеше от това спечелено време, за да може да спира тук и там по пътя. Втурна се през глава по калния бряг на реката, като заобикаляше коварни корени и шубраци с бързоногата увереност на някой, който безброй пъти е минавал оттук.

Той мина покрай чифлиците край пътя и излезе от другия край на гората, но наоколо нямаше никого. Всички бяха или навън на полето, или при Селището да помагат.

Вече наближаваше пладне, когато стигна Рибарска дупка. Няколко човека бяха изкарали лодките си в езерцето, но Арлен прецени, че няма смисъл да им крещи. Освен тях, друг не се мяркаше из Дупката.

Докато стигне Градски площад, съвсем се отчая. Шопара може вчера да бе изглеждал по-мил от обикновено, но Арлен го бе виждал какъв става, когато някой му коства печалбата. Нямаше начин да му позволи да види жонгльора само срещу два кредита. Щеше да извади късмет, ако магазинерът не го погне с пръчката.

Щом стигна площада обаче, там намери над триста човека, дошли от всички краища на Потока. Имаше рибарци и тресавци, богинци и бейлци. Да не говорим за местните Скуерсови, Тейлърови, Милърови, Бейкърови и останалите. От Южен пост, естествено, никой не беше дошъл. Хората там отричаха жонгльорите.

– Арлен, момчето ми! – провикна се Шопара, като го видя да приближава. – Запазил съм ти място отпред, а вкъщи ще се прибереш и с торбичка сол! Добра работа!

Арлен го погледна с недоумение, докато не видя Рейджън, застанал до Шопара. Вестоносецът му смигна.

– Благодаря ти – каза Арлен, когато Шопара си тръгна, за да отбележи друг новодошъл в счетоводната си книга. Дейзи и Катрин продаваха храна и пиво за представлението.

– Хората заслужават представление – каза Рейджън и сви рамене. – Но няма да мине без изясняване на отношенията с вашия пастир.

Той посочи към Кийрън, който водеше разгорещен спор с пастир Харал.

– Няма да пробутваш ония глупости за Напастта на моето паство! – каза Харал, докато бодеше с пръст Кийрън в гърдите. Той тежеше колкото два жонгльора и грам сланина не участваше в разликата.

– Глупости? – попита Кийрън и пребледня. – В Мливари пастирите ще те обесят, ако не им разкажеш за Напастта.

– Не ме интересува какво правят в Свободните градове – каза Харал. – Това тук са добри хора. Достатъчно тежко им е и без да им казваш, че страдат, защото не са достатъчно набожни!

– Какво... ? – започна Арлен, но Кийрън млъкна и се отправи към центъра на площада.

– Най-добре бързо да си намериш място – посъветва го Рейджън.

Както Шопара обеща, мястото на Арлен бе най-отпред, в частта, отредена обикновено за по-малките деца. Другите го гледаха завистливо и Арлен се почувства като важна клечка. Рядко му се случваше да му завиждат за нещо.

Жонгльорът беше висок като мливарииец и носеше облекло от ярки кръпки, което изглеждаше сякаш е било задигнато от боклука на бояджията. Имаше тънка брадичка-катинарче със същия морковен цвят като косата му, но мустакът така и не се бе съединил с брадата, та цялото нещо изглеждаше като че ли ще се измие с едно добро търкане. Всички, особено жените, говореха с изумление за неговата светла коса и зелени очи.

Докато хората продължаваха да прииждат, Кийрън крачеше напред-назад, жонглираше с цветните си дървени топки и разказваше вицове, за да разгрее тълпата. При знак от Шопара той взе лютнята си, засвири и запя със силен, висок глас. Хората пляскаха в такт с песните, които не знаеха, но всеки път когато жонгльорът подхванеше нещо, което се пее и в Потока, публиката се включваше в хор и го заглушаваше, без много да се притеснява от това. Арлен нямаше нищо против. Той пееше точно толкова силно, колкото и останалите.