Чтение онлайн

Предизвикателствата му само разгневиха демоните още повече. Не бяха свикнали да търпят подигравки от жертвите си и удвоиха усилията си да си пробият път през защитите, докато Арлен поклащаше юмруци и им показваше груби жестове, каквито бе виждал възрастните от Потока на Тибит да правят понякога зад гърба на Шопара.

От това ли се страхуваше? Това ли караше човечеството да живее в ужас? Тези жалки, безсилни зверове? Абсурдно. Той се изплю и плюнката му запращя по люспите на огнен демон, с което утрои гнева му.

Изведнъж виещите същества замлъкнаха. В мъждукащата светлина от огнените демони той видя как множеството ядрони се раздели, за да даде път на каменен демон, който се задаваше тежко към него със земетръсни стъпки.

През целия си живот Арлен бе наблюдавал ядрони отдалече, иззад прозорци и врати. Преди страховитите събития от последните няколко дена той никога не се беше озовавал на открито срещу напълно материализиран демон, а за опълчване и дума не може да става. Знаеше, че размерът им варира, но за пръв път разбра до каква степен.

Каменният демон се извисяваше на пет метра.

Каменният демон беше гигантски.

Арлен вдигна глава към наближаващото чудовище. Дори от разстояние то беше една титанична, тромава маса от сухожилия и остри ръбове. Дебелата му черна черупка бе цялата на буци от костни издатини, а покритата му с шипове опашка се плъзгаше наляво-надясно и балансираше масивните му рамене. Движеше се приведен върху двете си ноктести стъпала, които изравяха огромни бразди в пръстта с всяка гръмотевична стъпка. Дългите му възлести ръце завършваха с нокти като касапски ножове, а олигавената му паст при всяко отваряне разкриваше редици от остри зъби. Навън се протегна черен език, който вкусваше страха на Арлен.

Един огнен демон не успя да се отмести от пътя му навреме, каменният демон замахна безцеремонно към него и го разпра с ноктите си, запращайки го надалеч.

Ужасен, Арлен направи крачка назад, после още една пред приближаващия гигант. Едва в последния момент се осъзна и спря, точно преди да стъпи извън защитния кръг.

Арлен си припомни, че е в кръга и това му донесе нетрайно успокоение. Съмняваше, че защитите му са достатъчно силни, за да издържат на това изпитание. Съмняваше се, че въобще съществуват защити, които да издържат.

Демонът прикова очи в него, за да се наслади на ужаса му. Каменните демони рядко бързаха, въпреки че ако искаха, можеха да се движат с изумителна скорост.

Когато демонът удари, хладнокръвието на Арлен се пречупи. Изкрещя, падна на земята, сви се на малка топка и покри главата си с ръце.

Последвалата експлозия беше оглушителна. Макар да бе затулил очи, Арлен видя яркия блясък на светлината, който сякаш превърна нощта в ден. Чу как демонът реве в безсилието си, надникна и видя ядронът да се завърта и да запраща тежката си, рогата опашка в защитите.

Отново магията лумна и отново съществото бе отблъснато.

Арлен се насили да издиша дъха, който бе притаил. Гледаше как демонът отново и отново удря защитите му и реве озверял. Топла влага полепна по бедрата му.

Засрамен от себе си, от страха си, Арлен скочи на крака и погледна демона в очите. От дълбините му се изтръгна първичен вик, който отричаше всичко, което ядронът беше и представляваше.

Взе камък и го хвърли към демона.

– Връщай се в Ядрото, където ти е мястото! – извика той. – Връщай се и умри!

Демонът почти не усети как камъкът отскача от бронята му, но гневът му се увеличи многократно и той задра по защитите в безсилието си да премине през тях. Арлен нарече демона с всяка неприлична и трогателно безобидна дума от ограничения си речник, докато ровеше земята в търсене на нещо, годно за хвърляне.

Когато му свършиха камъните, започна да подскача нагоре-надолу, да маха с ръце и да крещи предизвикателно.

Тогава се подхлъзна и настъпи защита.

Времето сякаш замръзна в този дълъг, тих момент, в който Арлен и демонът едновременно осъзнаха мащаба на случилото се. Когато тръгнаха, тръгнаха в пълен синхрон – Арлен извади пръчката си за гравиране и се хвърли към защитата докато демонът замахна към него с масивната си, ноктеста ръка.

С галопиращо съзнание Арлен установи вредата на мига: една-единствена линия от магическия знак бе повредена. Но дори когато поправи защита с един разрез с инструмента, знаеше че вече е закъснял. Ноктите навлязоха под кожата му.

Но тогава магията отново заработи и демонът беше запратен назад с болезнени писъци. Арлен също изкрещя от болка, претърколи се, взе да вади ноктите от гърба си и да ги мята настрани, още преди да осъзнае какво се беше случило.

Тогава я видя, лежеше в кръга, потрепваше и димеше.

Ръката на демона.

Арлен погледна потресено отрязания крайник и се обърна за да види демона, който ревеше, мяташе се наоколо и нападаше всеки друг ядрон, достатъчно глупав, за да застане в обсега му. Нападаше ги с една ръка.

Погледна към ръката, чийто край беше идеално срязан и обгорен, и усети противния дим, който тя изпускаше. Със смелост, надвишаваща наличните му запаси, Арлен вдигна огромното нещо и се опита да го запрати вън от кръга, но защитите правеха двойна бариера. Нищо от ядрони не можеше нито да влезе, нито да излезе. Ръката отскочи от защитите и се приземи обратно в краката на Арлен.

Тогава нахлу болката. Арлен опипа раните по гърба си и ръцете му се намокриха от кръвта. Прилоша му, силата му се срина, той падна на колене и заплака от болка, от страх да не изтрие със случайно помръдване още някоя защита, и най-вече заплака за майка си. Сега разбра болката, която тя е изпитала онази нощ.

Арлен прекара остатъка от нощта свит от страх. Чуваше как демоните кръжат наоколо, чакат, надяват се да направи грешка, която ще ги пусне в кръга му. Дори да можеше да да заспи, нямаше да посмее, за да не би неволно движение в съня му да сбъдне желанието на ядроните.

На зората сякаш `u отне години за да настъпи. Тази нощ Арлен често поглеждаше към небето, но всеки път виждаше единствено гигантския осакатен каменен демон, който стискаше съсирената си, гноясала рана, докато дебнеше около кръга с омраза в очите.

След цяла вечност, червено зарево обагри хоризонта, последвано от оранжево, жълто и накрая от великолепно бяло сияние. Другите ядрони се шмугнаха надолу към Ядрото, преди жълтият цвят да докосне небето, но гигантът чака до последно, оголил многоредните си зъби докато съскаше към Арлен.