Чтение онлайн

Арлен почувства прилив на гордост. Миналата вечер допусна грешки, но повече нямаше да ги повтори. У него се роди надеждата, че все пак ще доживее да види Свободните градове.

Огнените демони скоро се измориха да се подиграват на въздушния си събрат и тръгнаха да търсят по-лесна плячка, като например дребните животни, които изкарваха от скривалищата им с огнени топки. Един малък, изплашен заек скочи във външния кръг на Арлен и демонът, тръгнал след него, се спря пред защитите. Въздушният ядрон замахна несръчно към заека, но той му избяга и на него, като мина от другата страна на кръга, само за да срещне още демони там. Заекът се обърна и се стрелна обратно вътре, но отново стигна прекалено далеч.

На Арлен му се искаше да намери общ език с животното, да му каже, че във вътрешния кръг е безопасно, но единственото, което можеше да направи, бе да го гледа как се стрелка между защитите и външния свят.

Тогава се случи немислимото. Докато заекът тичаше обратно към кръга, издраска една от защитите. Надали вой, огнените демони нахлуха през дупката след животинчето. Самотният въздушен демон се измъкна, скочи във въздуха и полетя.

Арлен прокълна заека и продължи да го къне още повече, когато той се втурна право към него. Нарушеше ли и вътрешните защити, и двамата щяха да бъдат обречени.

С бързината на селско момче, Арлен се пресегна от кръга и грабна заека за ушите. Той се размята енергично в желанието си да се отскубне, но Арлен достатъчно често се бе оправял със зайци в нивите на баща си. С един замах го преобърна, залюля го като бебе по гръб и остави задните му крака да стърчат над главата му. След секунда заекът вече го гледаше безизразно, а усилията му да се измъкне утихнаха.

Изкушаваше се да хвърли животното на демоните. Би било по-безопасно, отколкото да поеме риска заекът да се освободи и да изтрие още някоя защита. И защо не? помисли си той. Ако го бях хванал през деня, аз самият щях да го изям.

И все пак разбра, че не може да го направи. Демоните бяха отнели прекалено много от света, от него. Тогава се закле, че ако зависи от него, няма да им даде нищо, нито сега, нито никога.

Дори това.

Докато нощта се влачеше, Арлен държеше здраво ужасеното създание, гукаше му и галеше меката му козина. Навсякъде около тях демоните ревяха, но Арлен спря да ги забелязва, съсредоточил цялото си внимание върху животното.

Медитацията му проработи за кратко, докато един рев не го върна обратно в действителността. Погледна нагоре и видя грамадния, еднорък каменен демон да се извисява над него. Слюнката му цвърчеше, когато падаше върху защитите. Раната му беше зараснала и от края на лакътя му стърчеше само едно пънче. Яростта му изглеждаше дори по-жестока от миналата нощ.

Ядронът заблъска по преградата, без да обръща внимание на парещите искри на магията. С оглушителни удари каменният демон замахваше отново и отново, опитваше се да си пробие път със сила и да си отмъсти. Арлен стисна заека силно, а очите му се облещиха от гледката. Знаеше, че защитите няма да отслабнат от безспирните удари, но не можа да пребори опасенията си, че демонът ще напада, докато все някак не постигне своето.

Когато утринната светлина прогони демоните, Арлен най-накрая пусна заека, който веднага си плю на петите. Стомахът му изръмжа, докато очите му го гледаха как се отдалечава, но след всичко, което преживяха заедно, той не можеше да погледне на животното като на храна.

Арлен се изправи, но се олюля и едва не падна от внезапен прилив на гадене. Раните по гърба му го пробождаха с огнени остриета. Пресегна се назад, за да докосне чувствителната, подута кожа, и ръката му се върна мокра от същата смърдяща кафява слуз, каквато Колийн бе източила от раните на Силви. Разрезите пареха и той усети, че целият пламти. Отново се изкъпа в студения басейн, но мразовитата вода не му помогна много да усмири горещината в себе си.

Тогава Арлен разбра, че ще умре. Старата Мей Фриман, ако въобще съществуваше, беше на два дена път оттук. Дали наистина имаше демонска треска, обаче, нямаше голямо значение. Нямаше да издържи два дена.

И все пак, Арлен не беше готов да се предаде. Заклатушка се по пътя, следвайки коловозите от каручки, откъдето и да идваха те.

Ако му беше ударил часът да мре, той предпочиташе да е по-близо до Свободните градове, отколкото до затвора, който оставяше зад себе си.

319 СЗ

Лийша прекара нощта, обляна в сълзи.

В това само по себе си нямаше нищо необичайно, но не заради майка си плачеше тази нощ. Беше заради писъците. Нечии защити се бяха провалили. Нямаше начин да разбере чии, но измъчените и ужасени писъци ехтяха в мрака, а в небето се вдигаше дим на талази. Цялото село бе окъпано в бледа оранжева светлина от огъня на ядроните, който сега се пречупваше през дима.

Хората от Хралупата на дърваря не можеха да търсят оцелели. Не смееха да се борят дори с огъня. Не можеха да сторят нищо, освен да се молят на Създателя, вятърът да не понесе жаравата, та да разпространи пламъците. Къщите в Хралупата бяха построени на голямо разстояние една от друга точно поради тази причина, но един силен повей можеше да пренесе искра доста надалеч.

Дори когато огънят биваше ограничен в някакви предели, пепелта и пушекът във въздуха можеха лесно да затулят още защити с мазната си гъстота и така да предоставят на ядроните достъпа, който те отчаяно търсеха.

Нито един ядрон не изпробва защитите около къщата на Лийша. Това беше лош знак, който подсказваше, че са открили по-лесна плячка в мрака.

Безпомощна и изплашена, Лийша стори единственото нещо по силите `u. Заплака. Заплака за мъртвите, за ранените и за себе си. В село с по-малко от четиристотин души, нямаше някой, чията смърт да не я наскърби.

Едва навършила тринадесет лета, Лийша беше едно изключително красиво момиче с дълга черна коса и изразителни бледосини очи. Още не беше разцъфтяла и заради това не можеше да се омъжи, но беше обещана на Гаред Кътър, най-красивото момче в селото. Гаред беше две лета по-голям от нея, висок и със здрави мускули. Останалите момичета пищяха, когато минеше покрай тях, но той принадлежеше на Лийша и те знаеха това. Щеше да `u направи здрави бебета.

Ако оцелееше тази нощ.

Вратата на стаята `u се отвори. Майка `u никога не си правеше труда да чука.

По лице и форми, Илона много приличаше на дъщеря си. Красива и на тридесет, тя имаше дълга коса, която се разстилаше в пищна чернота по гордите `u рамене. Притежаваше и закръглена, женствена фигура, която предизвикваше чуждата завист. Това бе единственото нещо, което Лийша се надяваше да наследи от нея. Нейните гърди едва бяха започнали да се развиват и им предстоеше дълъг път, преди да догонят майчините `u.

– Стига хленчи, безполезно момиче – сряза я Илона и `u подхвърли парцал, за да попие сълзите си. – Това, да си ревеш сама, нищо няма да ти донесе. Плачи пред мъж, ако искаш да стане твоето, но колко и да мокриш възглавницата, мъртвите няма да ги съживиш.