Чтение онлайн

Тя се задави.

— Р-ройс — замъчи се да заговори. — Ройс… любими…

— Тихо — каза и той. — Всичко ще бъде наред. Ще намеря лекар. Ще се погрижа за теб. Ще сключим брак веднага. Никакво чакане. Кълна се!

— Не — тя поклати глава в ръцете му. — Не ми трябва… лекар.

Той обърса кръвта от устните и и повдигна главата и, докато очите и се мъчеха да не изгубят фокус.

Ръката и потръпна, когато тя се опита да докосне лицето му.

— Не плачи — каза тя.

До този момент дори не бе осъзнал това. Сълзите му капеха върху лицето и, примесвайки се с кървавата ивица от ъгълчето на устата и.

Това не може да е истина, крещеше съзнанието му. Ще избягаме заедно. Колата е готова!

Потръпна, сякаш щеше да се разчупи на две.

— Не ме оставяй, Гуен. Обичам те. Моля те, не ме оставяй.

— Всичко е наред, Р-ройс… Не виждаш ли?

— Не, не е. Не е! — гласът му секна. Преглътна мъчително. — Как може да е наред? Ти ме напускаш и това е наред?

Тя се сгърчи в ръцете му. Очите и се затвориха, закашля се отново. Когато клепачите и отново се повдигнаха, гърдите и се бореха за глътка въздух. От гърлото и се изтръгна клокочене.

— Това е разклонът в линията на живота ти — успя да каже тя с отслабнал глас, хрипкав шепот. — Достигна го… смъртта на един от най-обичните ти хора. Само дето съм грешала… сбърках. Не е бил Ейдриън… а аз… през цялото време.

— Да — проплака той, целувайки я по челото.

— И какво ти казах за това? Какво казах? Помниш ли?

— Каза… каза, че си щяла да умреш щастлива, ако това било истина.

Тя го изгледа нежно, но очите и започваха да блуждаят.

— Не те виждам, Ройс. Тъмно е. Не виждам в тъмното като теб. Страх ме е.

Той стисна ръката и.

— Тук съм, Гуен. Точно до теб съм.

— Ройс, чуй ме. Трябва да продължиш — каза тя с внезапна настойчивост в гласа си. — Не се пускай. Да не си посмял да се пуснеш. Чуваш ли ме? Слушаш ли ме, Ройс Мелбърн? Не се отказвай, Ройс. Моля те… подай ми ръка. Дай ми ръката си.

Той я стисна по-силно.

— Тук съм Гуен. И няма да го сторя. Никога.

— Обещай ми. Трябва да ми обещаеш. Моля те, Ройс.

— Обещавам — каза и той.

— Обичам те, Ройс. Не забравяй… не се отказвай…

— Обичам те.

— Не… се…

Тялото и се сгърчи отново. Тя се замъчи да си поеме дъх, вцепени се в ръцете му, сетне бавно… постепенно… се отпусна. Главата и се наклони назад. Притискайки я силно към гърдите си, той я целуна по лицето. Гуен си бе отишла и Ройс беше сам.

Амилия, Бректън, Ейдриън и Ариста стигнаха до портите на Колнора, повели отряд от тридесет конника. Те бяха подбрани от северната имперска армия и включваха най-добрите Бректънови войници. Повечето от тях бяха обсаждали Дрондил Филдс само преди седмици. Тези не бяха синовете на графове и херцози. Не носеха пищни нагръдници. Бяха сурови, закалени в бран мъже, които усъвършенстваха уменията си на бойното поле.

След изчезването на Модина, Амилия се бе намерила в сюрреалистичната позиция на имперски стюард. Някогашната миячка на чинии сега ръководеше империя. Опитваше се да не мисли за това. За разлика от Модина, не произхождаше от Новрон. Нямаше потекло, на което да се опре. И си нямаше представа колко време остава, преди властта, позицията и вероятно животът и да приключат.

Нямаше си и идея какво да прави, но за нейно облекчение сър Бректън бе събрал хората си и положил клетва да намери императрицата. Когато сър Ейдриън и Ариста бяха предложили да се присъединят, Амилия също реши да отиде. Не можеше да остане в двореца. Не знаеше как да ръководи, така че остави Нимбус да се разпорежда. Ако не откриеше Модина, нямаше да има смисъл да се връща. Трябваше да я намерят.

— Отворете портите! — викна сър Бректън към стражевата кула над стената.

— Отварят се призори — отвърна някой отгоре.

— Аз съм сър Бректън, главнокомандващ имперските войски, поел на жизненоважна мисия за Нейно Високопреосвещенство. Настоявам да отворите незабавно!

— А аз съм пазител, комуто са дадени стриктни заповеди да държи портите затворени от здрач до зори. Елате на разсъмване.

— Какво ще правим? — запита Амилия, борейки се със заплашващата да я погълне паника. Животът на императрицата бе заложен на карта, а те трябваше да се молят на някакъв глупак зад портите.

Бректън скочи от седлото.

— Бихме могли да направим стълби от дървесни клони и да се покатерим през стените. Или бихме могли да построим таран…

— Нямаме време за това — прекъсна го Ейдриън. — Пълнолуние е. Ройс извършва размяната на Лангдънския мост. Трябва да влезем и да достигнем моста незабавно!

— Всичко това е по ваша вина — изстреля Амилия, тресяща се от гняв. — Ваша и на приятеля ви. Първо се опитвате да убиете сър Бректън, а сега той отвлече Модина.

Бректън пое ръката и.

— Макар да разполагаше със силата да го стори, сър Ейдриън не ме уби. Той не е отговорен за действията на своя другар. Опитва се да ни помогне.

Амилия избърса сълзи и кимна. Не знаеше какво да прави. Не беше военачалник. Само едно обикновено селско девойче, което благородниците скоро щяха да екзекутират. Всичко бе тъй безнадеждно. Ариста беше единствената, която не изглеждаше разочарована.

Принцесата напяваше.

Слязла от коня, тя бе затворила очи и протегнала ръце. Пръстите и описваха деликатни движения из въздуха, а от гърлото и се носеше тиха вибрация. Звукът не приличаше на песен. Нямаше отчетлива мелодия, а с усилването на гласа и въздухът сякаш натежа. Нов напев. Портите и отговориха. Дъските се разтресоха по подобие на настръхнал от студ човек. Пантите се разклатиха, а в стените край тях плъзнаха пукнатини. Ариста спря да напява. Портата спря да се тресе. Сетне, повишавайки рязко глас, тя изрече неразбираема дума, при звука на която портата се пръсна, посипвайки трески по снега.

Модина опита въжетата около китките си, но движението само накара вървите да се впият по-дълбоко в месата и. Мерик Мариус и още двама, които не разпознаваше, я завлякоха в близък склад. Салдур имаше привилегията да крачи свободно. Постройката бе мрачна, изоставена и силно нуждаеща се от ремонт. Изпочупени прозорци щедро допускаха снега, който лазеше по дъските. Окъсани чували и късове стъкло му правеха компания.

— Отлично, момчето ми, отлично — обърна се Салдур към Мерик, докато друг мъж освобождаваше ръцете му. — Ще изпълня обещанието си да те възнаградя богато. Ти…

— Млъкни — рязко нареди Мерик. — Заведи и двамата горе.

Един от мъжете нарами Модина като чувал с брашно и се заизкачва по стълбите.

— Не разбирам — рече Салдур, докато другият непознат учтиво го подканяше да се изкачи.

— Нещата не са приключили — отговори Мариус. — ДеЛанси е мъртва. Нямаш си представа какво означава това. Везните са уравновесени. Демонът е на свобода.

Продължи да говори, но Модина бе отнесена по-нагоре и гласът му утихна. Мъжът я захвърли в една празна стая на третия етаж. Измъкна връв от джоба си и здраво пристегна глезените и. Сетне се приближи до счупения прозорец и надникна.