Чтение онлайн

Идват.

Сепна я глас.

— Ана каза, че си тук.

Ариста се извъртя и видя Модина, която носеше семпла рокля. Бе скръстила ръце срещу студа. Повече приличаше на момичето, което принцесата бе срещнала в Далгрен, отколкото на императрица.

— Извинявай, не исках да те стресна.

Ариста се стегна и направи реверанс.

— Нищо подобно, Ваше Високопреосвещенство.

Модина въздъхна.

— Моля те, не започвай и ти. Достатъчно хора имам, които целуват пода. Не искам и ти да станеш една от тях. И съжалявам, че не те посетих по-рано.

— Ти си императрицата — истинската императрица. Убедена съм, че времето ти е ограничено. А защото аз все още съм посланикът на Меленгар, трябва да те поздравявам и да се обръщам към теб формално.

Модина се намръщи.

— Вероятно бихме могли да прескочим формалностите, когато сме сами?

— Щом това желаеш.

— Исках да те уведомя, че вече официално сме съюзници. Тази сутрин подписах търговско споразумение и пакт за взаимопомощ с Олрик.

— Чудесно — Ариста се усмихна. — Макар да ме лишаваш от работа.

— Може ли да влезем? Тук е истински мраз — Модина пое към стаята на Ариста.

В приглушената светлина принцесата забеляза нещо, оставено върху леглото.

— Толкова се притеснявах за теб — прошепна Модина, неочаквано прегръщайки силно принцесата. — И те посещавах почти всяка вечер. Но ти спеше.

— Ти спаси мен, брат ми и кралството ми — отвърна Ариста, отвръщайки на прегръдката. — Наистина ли смяташ, че се чувствам пренебрегната?

Модина я пусна.

— Съжалявам, че отне толкова дълго. Съжалявам, че трябваше да стоиш в онова… онова… място. Не спасих дякон Томас, нито Хилфред. Може би ако бях предприела нещо по-рано…

— Недей — рече Ариста, виждайки очите на императрицата да се навлажняват. — Няма за какво да се извиняваш.

Модина кимна и обърса очи.

— Исках да ти дам нещо… нещо специално.

Отиде до леглото и разгърна една позната роба, която се разля в блестящи вълни.

— Разпознаваш ли я?

Ариста кимна.

— Не мога да си представя, че на света има две такива роби. Смятам, че той би искал ти да я носиш. Аз също мисля така.

Модина тъкмо бе напуснала стаята на Ариста и минаваше покрай полуотворената врата на Дигън, когато той се провикна:

— Ей, почакай!

Тя спря и бутна вратата, гледайки го през прага.

Висок и много слаб, той се бе излегнал, опрял гръб на купчина възглавници.

— Гърнето ми трябва да бъде изпразнено, стаята започва да смърди. Ще се погрижиш ли за това?

— Не съм камериерка — отвърна Модина.

— О? Сестра ли си? Защото още не се чувствам особено добре. Не бих отказал малко храна. Говеждо например — може би пържола?

— Не съм и медицинска сестра.

Дигън изглеждаше раздразнен.

— Каква полза от теб тогава? Слушай, току-що се измъкнах от затвора, а там буквално гладувах до смърт. Заслужавам малко състрадание. Нуждая се от още храна.

— Ако желаеш, мога да те придружа до кухнята, където ще ти намерим нещо.

— Шегуваш се, нали? Не чу ли какво казах току-що? Болен съм. Слаб съм. Няма да щъкам насам-натам като някой плъх.

— Със стоене в леглото няма да си върнеш силата.

— Май каза, че не си сестра. Слушай, ако няма да ми донесеш нищо, поне намери човек, който ще го стори. Не знаеш ли кой съм?

— Ти си Дигън Гаунт.

— Да, но знаеш ли кой съм?

Тя го погледна объркано.

— Съжалявам, не зн…

— Можеш ли да пазиш тайна? — запита със заговорнически тон, привеждайки се напред.

Модина кимна.

— Оказва се, че аз съм Наследникът на Новрон — Модина се престори на изненадана, а Гаунт се ухили в отговор. — Зная — и аз бях шокиран. Едва наскоро научих.

— Но аз си мислех, че императрица Модина е Наследникът.

— Доколкото чух, това било слух на старите регенти.

— Значи планираш да свалиш императрицата от престола?

— Не е нужно — смигна той. — Чух, че била млада и красива, така че просто ще я взема за жена. Чух също, че била популярна, така че ще се възползвам и от това. Виждаш ли колко хитро?

— Ами ако тя не поиска да сключи брак с теб?

— Ха! Че защо да не иска? Аз съм Наследникът на Новрон. По-добър жених няма да намери.

Модина забеляза как Гаунт се взира в нея още по-напрегнато. Езикът му пробяга по горната му устна.

— Ти си хубавка, знаеш ли? — погледът му отскочи към празния коридор. — Защо не хлопнеш вратата и не скочиш ей тука? — потупа завивките.

— Нали беше изнемощял.

— Казах че съм слаб, а не изнемощял. Пък и не съм чак толкова отслабнал. Ако няма да ми донесеш нещо за хапване, най-малкото поне можеш да ми сгрееш леглото.

— Не мисля, че това е най-малкото. Бих могла да направя и още по-малко.

Той се смръщи.

— Знаеш ли, щом оздравея, ще стана император. Добре ще е да си по-любезна с мен. Бихме могли да продължим и след сватбата. Очаквам да имам няколко придворни дами, ако разбираш какво имам предвид. Ще се грижа добре за тях. Това е шансът ти да се вредиш първа.

— И какво точно означава това?

— Е, знаеш. Грижа се за теб. Давам ти стая в двореца. Предоставям ти хубави дрешки. Такива неща.

— Вече си имам всичко това.

— Да, но може и да го изгубиш, като взема властта. Така ще си сигурна, че бъдещето ти е осигурено. Е, какво ще кажеш?

— Удивително, но ще откажа.

— Както искаш — Гаунт махна с ръка. — Ама ако видиш някоя камериерка, кажи и да си довлече задника и да вдигне гърнето, става ли?

На стълбището Модина срещна един от портовите стражници, който се изкачваше.

— Ваше Високопреосвещенство — той се поклони и зачака.

— Да? — попита тя.

— На входа има човек, настояващ за аудиенция.

— Какво? Сега?

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Казах му, че това не е възможно.

— Става късно. Кажи му да потърси придворния чиновник на сутринта.

— Вече го сторих, но той твърди, че със семейството си трябвало да заминат призори. Били дошли за Зимния фестивал, искал да направи един последен опит да ви види преди да заминат. Каза, че сте го познавали.