Чтение онлайн

Когато момчето се върна, отведохме Елпида до кладенеца, където тя съвсем закономерно започна да се дърпа. Заобиколихме от другата страна, без да изпускаме поводите, и я задърпахме към прогнилия дървен капак на кладенеца. Щом кравата се озова там, дървото изскърца под тежестта и… изкриви се леко… но не се продъни. Старата Елпида си стоеше отгоре му — изглеждаше тъпа и опърничава както винаги — и ни показваше зеленикавожълтите останки от зъбите си.

— А сега какво? — попита Хенри.

Тъкмо щях да му кажа, че не знам, когато дървеният капак се строши на две със силно изпращяване. Ние продължавахме да държим поводите, макар че за секунда си представих как биваме повлечени надолу в кладенеца с изкълчени ръце. После юздата се освободи от муцуната на добичето и отхвръкна нагоре. Беше съдрана и от двете страни. Долу Елпида започна да мучи агонизиращо и да блъска с копита по каменната стена.

— Тате! — изкрещя Хенри. Бе притиснал юмруци към устата си, като кокалчетата се забиваха в горната му устна. — Накарай я да спре!

Елпида нададе измъчен протяжен стон, който отекна зловещо от вътрешността на кладенеца. Неистовото блъскане на копитата и не спираше.

Сграбчих Хенри за ръката и го повлякох назад към къщата. Сложих го да седне на дивана, който Арлет бе поръчала по пощата, и му наредих да остане там, докато не се върна за него.

— Не забравяй, че почти сме приключили! — помъчих се да го успокоя.

— Никога няма да приключим с това — отвърна синът ми и се обърна с лице към дивана. Бе затиснал с длани ушите си, въпреки че мученето на Елпида не се чуваше оттук. Само че Хенри явно я чуваше в главата си… както и аз.

Взех малокалибрената си пушка за лов на лисици от най-високата лавица в килера. Беше едва двайсет и втори калибър, но щеше да ми свърши работа. А ако съседът ми Харлан Котъри чуеше изстрелите? Това само щеше да подкрепи версията ми. Стига само Хенри да запазеше разсъдъка си достатъчно дълго, за да я разкаже както трябва…

Ето нещо, което научих през хиляда деветстотин двайсет и втора — винаги може да стане още по-зле. Мислите си, че вече сте видели най-лошото — онзи неописуем ужас, който съчетава в едно всичките ви кошмари — и единствената ви утеха е, че оттук насетне положението няма как да се влоши. А дори и това да се случи, съзнанието ви просто ще изключи при гледката и над него милостиво ще се спусне пелената на забвението. Ала ето че нещата стават още по-ужасни, съзнанието ви не изключва и вие някак си продължавате напред. Осъзнавате, че цялата радост от живота безвъзвратно си е отишла, че стореното от вас завинаги ви е лишило от онова, за което сте копнеели, и ви се иска вие да сте на мястото на мъртвите… обаче продължавате напред. Намирате се в ад, който сами сте си изградили, но продължавате да живеете в него, понеже нямате избор.

Елпида бе паднала върху трупа на жена ми, но ухилената физиономия на Арлет все още се виждаше — с вирнатата си нагоре брадичка и обърнато лице към обляния от слънцето горен свят мъртвата сякаш се взираше право в мен. А и плъховете се бяха завърнали. Кравата, появила се изневиделица в сумрачното им царство, без съмнение ги бе накарала да се скрият в тръбата, която бях започнал да наричам „Булеварда на плъховете“, ала ето че щом надушиха прясното месце, те побързаха да се завърнат, за да проучат обстановката. Неспособни да устоят на изкушението от падналото от небето угощение, те започнаха да гризат лакомо горкото добиче, което продължаваше да мучи и да рита, макар и доста по-вяло от преди. Един от плъховете дори се настани върху главата на мъртвата ми съпруга, досущ като зловеща корона; беше си изгризал дупка в конопения чувал и ясно видях как острите му нокти издърпаха навън кичур от косата и. Бузите на Арлет, някога закръглени и изкусителни, сега висяха на разкъсани парчета.

„Нищо не може да бъде по-ужасно от това — помислих си. — Без съмнение това е пределът на кошмара.“

Но както ви казах и преди малко, винаги може да стане още по-зле. Докато се взирах във вътрешността на каменния цилиндър, вцепенен от отвращение и потрес, Елпида отново зарита и едното и копито удари останките от лицето на Арлет. Чух отчетливо изхрущяване, когато челюстта на жена ми се строши, и всичко под носа и се отмести рязко наляво, сякаш беше част от маска на панти. Широката и от ухо до ухо усмивка обаче остана. Това, че вече не се намираше на една линия с очите, и придаде още по-страховит вид. Стори ми се, че мъртвата вече има не едно, а две ужасяващи лица, с които да навестява кошмарите ми. Тялото и се отмести към дюшека и го изтласка встрани. Плъхът върху главата и мигновено се шмугна зад него. Кравата отново измуча. Помислих си, че ако Хенри ненадейно се върне и надзърне в кладенеца, като нищо ще ме убие, задето го бях направил част от всичко това. И навярно напълно заслужавах подобна съдба. Така обаче щеше да остане сам, а сам щеше да е беззащитен.

Част от капака бе пропаднала в кладенеца, а друга част все още се крепеше. Заредих пушката, подпрях я на здравото парче от капака и се прицелих в Елпида, която лежеше със счупен врат върху мъртвата ми съпруга, притиснала глава до каменната стена. Изчаках няколко секунди, докато ръцете ми престанат да треперят, и натиснах спусъка.

Един изстрел беше напълно достатъчен.

Когато се върнах в къщата, заварих Хенри заспал на дивана. Бях твърде потресен, за да сметна поведението му за странно. В този момент той ми изглеждаше като единственото обнадеждаващо нещо в мрачния ми свят — омърсен, но не дотолкова, че да не може да се пречисти. Наведох се и го целунах по бузата. Той простена насън и обърна глава. Оставих го да спи и отидох в хамбара, за да взема нужните ми инструменти. Три часа по-късно Хенри дойде при мен. Междувременно аз бях махнал остатъците от счупения дървен капак от кладенеца и тъкмо бях започнал да го запълвам.

— Ще ти помогна — каза синът ми с мрачен равен глас.

— Добре. Вземи пикапа и го докарай до могилата край западната ограда…

— Сам? — Недоверието в тона му беше едва доловимо, но аз бях доволен, че поне показва някаква емоция.

— Знаеш всички предни скорости, значи ще можеш да намериш и задната, нали?

— Да, но…

— Значи ще се справиш. Междувременно аз имам предостатъчно работа тук, така че докато се върнеш, най-лошото ще е свършило.

Зачаках със свито сърце отново да ми каже, че най-лошото никога няма да свърши, но той не го стори. Продължих да хвърлям пръст с лопатата. Все още виждах главата на Арлет и конопения чувал, откъдето стърчеше онзи проклет кичур коса. Сигурно между бедрата и вече има цяло котило новородени плъхчета, мина ми през ума.

Чух как моторът на пикапа се дави веднъж, после втори път. Надявах се, че манивелата няма да се изметне назад и да счупи ръката на Хенри.

При третото завъртане на манивелата старият пикап най-накрая заръмжа равномерно, връщайки се към живот. Синът ми забави импулса на искрата, подаде постепенно газ и машината тръгна. Нямаше го около час, ала щом се върна, каросерията на пикапа беше пълна с пръст и чакъл. Хенри откара машината на заден ход до ръба на кладенеца и угаси двигателя. Беше свалил ризата си и запотеният му торс изведнъж ми се видя твърде хилав; струваше ми се, че мога да преброя всичките му ребра. Помъчих се да си спомня кога за последен път го бях видял да се храни добре и не можах. После си дадох сметка, че това май беше закуската след нощта, в която се бяхме отървали от Арлет.

„Довечера ще се погрижа да хапне както трябва — зарекох се аз. — Ще направя хубава и питателна вечеря, която да подсили и двама ни. Без телешко, но пък имаме свинско в хладилника, така че ще направя вкусни…“

— Тате, погледни — изрече синът ми с новия си безизразен глас и посочи с ръка.

По черния път в посока към фермата ни пълзеше облак прах. Погледнах към дъното на кладенеца. Не, все още не бях готов! Голяма част от Елпида продължаваше да се вижда, но не там се коренеше проблемът. Причината за безпокойството ми се дължеше на стърчащия над пръстта окървавен ръб на дюшека.

— Помогни ми — казах.

— Имаме ли достатъчно време, тате? — Лека нотка на любопитство, но като цяло и този въпрос бе зададен с новия му равен глас.

— Не зная. Може би. Не стой така, а ми помогни!

Втората лопата бе подпряна на стената на краварника до натрошените парчета от дървения капак. Хенри я грабна и двамата се заехме да изтребваме пръст и чакъл от каросерията на пикапа и да ги изсипваме в кладенеца.

Когато автомобилът със златна звезда на вратата и прожектор на покрива спря пред дънера, където цепехме дърва (подплашвайки за пореден път петела Джордж и кокошата му свита), двамата с Хенри седяхме на стъпалата на верандата и се наслаждавахме на последното нещо, което Арлет Джеймс бе направила през живота си — пълна кана с лимонада. И двамата бяхме голи до кръста, защото бяхме свалили ризите си. Областният шериф излезе от колата, придърпа колана си, свали широкополия си „Стетсън“, приглади назад прошарената си коса и нагласи пак шапката си, така че долният и ръб да си пасне перфектно с линията, разделяща челото му на два участъка: бял и медночервен. Беше сам. Приех това за добър знак.