Чтение онлайн

— Добър ви ден, господа! — поздрави ни той и огледа внимателно голите ни гърди, мръсните ни ръце и потните лица. — Бая сте се озорили, а?

— Бъхтим се като грешни дяволи, и то по моя вина — отвърнах и се изплюх на земята.

— В смисъл?

— Една от кравите ни падна в стария кладенец, откъдето пояхме добитъка — обади се синът ми.

— Сериозно? — присви очи Джоунс.

— Да, за съжаление — потвърдих аз. — Искате ли чаша лимонада, шерифе? Арлет я е правила.

— Арлет я е правила, казвате? Значи се е върнала, така ли?

— Не — отвърнах. — Взе си любимите дрехи, но не и лимонадата. Няма ли да я опитате?

— Ще я опитам, но първо ще отскоча до тоалетната ви. Откакто станах на четирийсет и пет, взех да пикая през пет минути. Кофти работа.

— Отзад е. Следвайте пътеката и се оглеждайте за вратичка с полумесец.

Той се засмя, сякаш това беше най-забавната шега, която бе чувал последната година, и тръгна покрай къщата. Дали щеше да се спре по някое време, за да надзърне през прозорците? Със сигурност, ако си разбираше от работата, а аз бях чувал, че е така. Особено когато е бил млад.

— Тате — обърна се Хенри към мен. Направи ми впечатление, че шепне.

Погледите ни се срещнаха.

— Ако разбере, не можем да направим нищо… Мога да лъжа, но няма да участвам в никакви други убийства!

— Добре — кимнах. Разговорът ни беше кратък, ала често щях да размишлявам над него в последвалите осем години.

Шерифът Джоунс се върна, закопчавайки дюкяна си.

— Отиди да донесеш чаша за шерифа — наредих на Хенри.

Момчето се подчини. Посетителят ни най-сетне успя да си закопчае дюкяна, свали си шапката, приглади назад косата си и нагласи отново стетсъна. Значката му блестеше на следобедното слънце. Патлакът на хълбока му изглеждаше доста голям и макар Джоунс да беше твърде стар, за да е участвал в Голямата война, кобурът ми напомни за снаряжението на американските войници, сражавали се в Европа. Може би беше на сина му. Бях чувал, че синът му е загинал някъде отвъд океана…

— Приятно ви мирише в тоалетната — отбеляза той. — Особено за горещ ден като днешния…

— Арлет доста често и слагаше негасена вар — обясних аз. — Ще се опитам и аз да го правя, ако тя не се върне скоро… Елате на верандата, за да седнете на сянка.

— Сянката е хубаво нещо, но предпочитам да постоя прав. Имам нужда да раздвижа гърбината.

Аз седнах на люлеещия се стол с възглавничката с надпис „ТАТЕ“. Шерифът застана до мен, като ме гледаше отвисоко. Не ми харесваше да бъда в това положение, ала се насилих да го понеса търпеливо. Хенри излезе с чашата и Джоунс си наля от лимонадата, опита я, изгълта я почти цялата и измляска доволно.

— Бива я — нито твърде кисела, нито твърде сладка, точно каквато трябва да бъде! — засмя се той. — Като Златокоска съм, нали? — Допи чашата си, но поклати глава, когато Хенри предложи да му долее. — Не, благодарско — да не искаш да пикая на всеки стълб оттук до Хемингфорд Хоум? И после до Хемингфорд Сити?

— Да не са преместили управлението? — полюбопитствах. — Мислех, че сте си тук, в Хоум.

— Че аз съм си тук! Денят, в който ме накарат да преместя полицейското управление, ще е денят, когато ще си подам оставката и ще дам на Хап Бърдуел да стане шериф, както си мечтае! Не, не, просто гледат едно дело в Хемингфорд Сити… Чиста бумащина, ама на — трябва да присъствам. Нали го знаете какъв е съдията Крипс… или по-скоро не, защото сте от хората, които съблюдават закона… Много е раздразнителен, да ви кажа, а когато някой закъснее, се озлобява още повече. Затуй трябва да бързам като ненормален само за да кажа „С Божията помощ“ и да се подпиша на юридическите али-бали! Само дано моята Макси не се скапе по пътя, че тогава съвсем ще я втасам!

Слушах го мълчаливо. Определено не говореше като човек, който бърза, ала не бе изключено и такъв да му беше характерът.

Шерифът отново си свали шапката и приглади косата си, но този път не върна стетсъна на главата си. Изгледа ме изпитателно, отмести взор към Хенри, после отново се вторачи в мен.

— Сигурно се сещате, че не съм дошъл тук по свое желание. Според мен отношенията между мъжа и жената са си тяхна работа. Просто трябва да бъде така, нали? Библията казва, че мъжът е глава на жената и че ако жената иска да научи нещо, нека пита съпруга си у дома. Послание на апостол Павел до коринтяните. Ако само Светото писание ми беше началник, щях да постъпвам както е речено в него и животът щеше да е доста по-лесен.

— Изненадан съм, че господин Лестър не е с вас — подхвърлих.

— О, много се натискаше да дойде, ама не му позволих. Освен това настояваше да се издейства и заповед за обиск, обаче му казах, че не ми трябва. Дадох му ясно да разбере, че или ме оставя да дойда тук и да огледам със собствените си очи, или остава с пръст в уста. — Той вдигна рамене. Лицето му си оставаше спокойно, ала очите му не спираха да се стрелкат насам-натам — живи, проницателни и всепроникващи.

Когато Хенри ме попита за кладенеца, му бях казал: „Ще го наблюдаваме и ще преценим дали ще събудим подозренията му. Ако стане така, ще го пуснем вътре и ще го оставим да огледа всичко. Запомни, че в никакъв случай не бива да създаваме впечатлението, че крием нещо! Ако ме видиш да правя движение с палеца си, сякаш смятам да щракна с пръсти, значи го пускаме вътре. Но трябва и двамата да сме единодушни, Ханк. Не те ли видя да ми дадеш същия знак, ще си държа устата затворена.“

Надигнах чашата си и изпих последните глътки от лимонадата си. Щом забелязах, че Хенри ме гледа, врътнах рязко десния си палец. Постарах се движението да е едва забележимо. Сякаш имах внезапен мускулен спазъм.

— Според Лестър какво точно е станало? — попита Хенри. Тонът му бе изпълнен с негодувание. — Завързали сме я долу в мазето?

Отпуснатите му ръце не помръдваха.

Шерифът прихна, а голямото му шкембе се затресе зад колана му.

— Откъде да знам? Пък и, честно казано, хич не ме интересува. Адвокатите са като бълхи по козината на човешката природа. Съвсем спокойно мога да го заявя, понеже съм работил за тях — както и срещу тях, в интерес на истината — през целия си живот. Обаче… — проницателният му взор се фокусира върху мен — … не бих имал нищо против да надникна вътре, пък ако ще и само за да го успокоя. Все пак не сте го пуснали да влезе и така доста сте го ядосали.

Хенри се почеса по ръката. Докато го правеше, палецът му се стрелна на два пъти встрани.

— Не го пуснах в къщата, понеже не ми стана симпатичен — казах. — Макар че ако трябва да съм честен, и евангелистът Йоан нямаше да ми стане симпатичен, ако бе цъфнал тук, за да върши работа за отбора на Коул Фарингтън.

Тези мои думи накараха шерифа да избухне в гръмогласен смях: „Ха-ха-ха!“ Очите му обаче си оставаха сериозни както преди.

Надигнах се от люлеещия се стол. Какво неописуемо облекчение беше отново да съм на крака! Изправен, бях поне с осем-десет сантиметра по-висок от Джоунс.

— Можете да разгледате навсякъде, където си поискате.

— Благодаря — кимна ми шерифът. — Така много ще ми улесните живота. После имам да се разправям със съдията Крипс и толкова главоболия ми стигат за деня. Та в тоя ред на мисли, ако мога да накарам адвокатчетата на Фарингтън да спрат да джафкат подире ми, защо да не го сторя?

Влязохме в къщата — аз пристъпвах начело, а Хенри вървеше най-отзад. След няколко хвалебствени коментара за това колко уютна била дневната и колко спретната — кухнята, закрачихме по коридора. Шерифът надзърна небрежно в стаята на Хенри и ето че най-сетне се озовахме пред главната атракция. Докато отварях вратата на спалнята, ненадейно бях обзет от ирационален страх, че кръвта отново ще е там. Ще се събира в локвички на пода, ще крещи от петната по стените и ще се просмуква в новия дюшек. И Джоунс ще я види. Тогава ще се обърне към мен, ще откачи от колана си белезниците, висящи до огромния му револвер, и ще каже: „Арестувам те за убийството на Арлет Джеймс!“

Обаче в спалнята нямаше кръв. Нямаше дори и мирис на кръв, понеже помещението бе имало два дни на разположение, за да се проветри добре. Леглото бе оправено, макар и не по начина, по който Арлет вършеше това; моят стил бе по-скоро армейски, въпреки че краката ми ме бяха спасили от войната, погълнала завинаги сина на шерифа. Не можеш да убиваш шваби, ако си дюстабанлия. Дюстабанлиите са способни да убият само жените си.

— Прекрасна стая — отбеляза Джоунс. — Улавя първите слънчеви лъчи, нали?