Чтение онлайн

Този път очаквах да ме дари с истинска усмивка, ала не получих никаква. Тя докосна китката ми. Допирът и беше хладен заради чашата с ледена вода, която държеше.

— И аз си помислих за това, но… — Следващите и думи бяха изстреляни с неочаквана бързина: — Господин Джеймс, ако случайно узнаете, че се е влюбил в друга — в някое от момичетата от училище например, — моля ви, кажете ми. Нали ще го направите? И няма да се опитате да… пощадите чувствата ми?

Засмях се и забелязах как хубавичкото и лице мигом засиява от облекчение.

— Шан, чуй какво ще ти кажа. Няма да те лъжа, защото съм твой приятел. Лятото винаги е било време за усилна работа и тъй като Арлет я няма, двамата с Ханк сме по-заети и от едноръки тапетаджии. Когато се стъмни, вечеряме — ако ти си я приготвила, вечерята е страхотна, — след което четем около час и лягаме да спим. Понякога Хенри ми споделя колко му липсва майка му. На следващия ден ставаме рано и всичко се повтаря отново. На момчето не му остава време да ухажва теб, камо ли някое друго момиче!

— Мен ме ухажва достатъчно, не мога да се оплача — рече глухо тя и се загледа в далечината, където комбайнът на баща и пъплеше из северната нива.

— Е, значи всичко е наред, нали?

— Да, просто си помислих, че… толкова е мълчалив напоследък… толкова мрачен… понякога се взира в една точка и трябва да кажа името му два или три пъти, преди да ме чуе и да ми отговори. — Тя внезапно се изчерви. — Дори целувките му са различни. Не знам как да го обясня, но е така. Но ако му го кажете това, ще умра. Просто ще умра.

— Никога няма да му го кажа — уверих я аз. — Приятелите не издават приятелите си.

— Навярно се държа като глупачка. Естествено, че ще му е мъчно за майка му… Но толкова много момичета в училището са по-хубави от мен…

Повдигнах леко брадичката и, за да погледне към мен.

— Шанън Котъри, когато моят син гледа теб, той вижда най-красивото момиче на света. И е съвсем прав. Ако бях на неговата възраст, аз също щях да те ухажвам.

— Благодаря ви — промълви тя. В очите и напираха сълзички като миниатюрни диаманти.

— Единственото, за което трябва да се тревожиш, е да го връщаш на мястото му, ако случайно реши да го напусне и да направи нещо неразумно. Знаеш, че понякога момчетата доста се разгорещяват. Ако се държи неприлично, искам да ми кажеш. Изобщо не се притеснявай да го сториш, нали сме си приятели.

Тя ме прегърна и аз я притиснах в обятията си. Това бе хубава, силна прегръдка, обаче се отрази по-добре на Шанън, отколкото на мен. Защото Арлет беше помежду ни. През лятото на двайсет и втора тя беше между мен и всеки друг.

За съжаление не бях единствен.

Шанън току-що ми бе казала, че същото се отнася и за Хенри.

Една августовска нощ, след като реколтата вече бе събрана и работниците на Стария Пай се бяха върнали в индианския резерват с надниците си, внезапно се събудих от протяжно кравешко мучене. „Проспал съм времето за доене“ — мина ми през ума, ала щом погледнах бащиния джобен часовник на нощното шкафче, видях, че е едва три и четвърт след полунощ. Доближих часовника до ухото си, за да проверя дали тиктака, но и един поглед през прозореца към мрака на безлунната нощ бе напълно достатъчен да ме убеди, че стрелките не са спрели. Пък и това не беше обичайното мучене на кравите, когато искаха да бъдат издоени — така можеше да звучи единствено животно, изпитващо голяма болка. Казах си, че добичетата издават такива звуци, когато раждат, обаче нашите богини отдавна бяха преминали този етап от живота си.

Станах и се втурнах към вратата, ала на прага внезапно се спрях и се върнах за пушката си. Докато бързах по коридора с оръжие в едната си ръка и ботуши в другата, чух как Хенри си похърква зад затворената врата на стаята си. Надявах се, че няма да се събуди и да поиска да ме придружи, понеже ситуацията можеше да се окаже опасна. Вярно, че по това време в равнините не бяха останали много вълци, но Стария Пай ми беше казал, че по лисиците покрай реките Плат и Медисин била плъзнала странна лятна болест. Шошоните я наричаха бяс и според мен обяснението за среднощните звуци се криеше именно в някое болно от бяс създание.

Щом излязох навън, мъчителното мучене стана още по-силно и някак кънтящо. „Досущ като крава в кладенец“ — помислих си. Изведнъж тръпки ме побиха и инстинктивно стиснах още по-здраво двайсет и две калибровата пушка.

Когато стигнах до вратите на обора и отворих дясното крило с рамото си, чух, че и останалите крави започват да мучат от съчувствие към посестримата си, макар че техните вопли бяха нищо в сравнение с изпълнените с агония стенания, които ме събудиха… и най-вероятно щяха да събудят и Хенри, ако не сложех край на онова, което ги предизвикваше. На куката вдясно от вратата висеше дъгова лампа 5 — гледахме да не използваме открит пламък в краварника, освен ако не бе абсолютно наложително, особено пък през лятото, когато таванският плевник бе натъпкан със сено, а отделението за царевицата щеше да се пръсне от струпаните кочани.

Потърсих копчето на лампата и я включих. Синьо-бялото сияние, което озари помещението, беше толкова ярко, че в първия момент само мигах на парцали, неспособен да различа каквото и да било. Единствените ми възприятия бяха слухови — изтерзано, болезнено мучене и тропот на копита, сякаш злочестата ни богиня се опитваше да избяга от онова, което я нараняваше. Оказа се, че е Ахелой. Когато очите ми свикнаха със светлината, забелязах как кравата трескаво мята глава насам-натам и отстъпва заднишком, докато хълбоците и не се удариха във вратичката на отделението и — третото вдясно, ако вървиш по пътеката в средата, — след което отново тръгна напред. Безпокойството на другите добичета също бе нараснало и вече граничеше с паника.

Втурнах се напред по пътеката, затъкнал пушката под лявата си мишница и понесъл лампата в другата си ръка. Щом достигнах третото отделение, отворих рязко вратичката и отстъпих назад. Ахелой всъщност означава „тази, която облекчава болката“ 6 , ала моята Ахелой изпитваше истинска агония.

Тя излезе заднишком от отделението си и аз забелязах, че хълбоците и са оплескани с кръв. После се изправи на задните си крака (за първи път виждах крава да прави подобно нещо) и в същия миг зърнах огромния норвежки плъх 7 , вкопчил се в една от цицките и.

Тежестта му така я бе опънало, че тя бе изтъняла до краен предел и приличаше на някакво уродливо розово сухожилие. Вцепенен от изумление (и ужас), си припомних, че когато беше малък, Хенри обичаше да изтегля розовата дъвка от устата си, сякаш беше ластик. „Престани да го правиш! — скара му се веднъж Арлет. — Никой не иска да гледа какво си дъвкал преди малко.“

Вдигнах машинално пушката, после я отпуснах. Как бих могъл да стрелям, при положение че плъхът се люлееше насам-натам под корема и като отвратително космато махало?