Битие
Шрифт:
— Добре — каза Бетсби и взе чантата си, докато Славек вдигна по-тежките уреди. — Значи щом зимата е била толкова полезна за имигрантите от деветнайсети век, защо по-късната масова миграция на хора през втората половина на двайсети век е продължила на юг, към слънчевия пояс на Америка, и е довела до обезлюдяване на градове като Детройт?
„Преценява ме — помисли Славек. — Обикновено не позволяват на хлапета на моята възраст да влизат във външните комуни. Ами ако ми наредят да се върна под купола? Ще изгубя ли дяловете си?“
— Ами… — Мигна, за да пусне търсене, базирано на въпроса на Бетсби. Отговорите го наобиколиха от всички страни, но… Бетсби не му беше казал да махне очилата си… а това със сигурност означаваше нещо.
„Успокой се. Той не иска факти и статистики. Мисли сам.“
— Ами… климатичните инсталации са направили южните градове по-поносими… и… след известно време работните места са се преместили на юг, където работната ръка е била по-евтина, преди да се преместят първо в Далечния изток, а после в Африка. Отначало дрехи, после коли и тъй нататък, а след това компютри, телефони, уреди, услуги…
— Тогава защо миграцията се е обърнала и отново се е насочила на север?
— Имате предвид други причини освен кудзу ли?… Или наводненото крайбрежие? Или когато Мисисипи променила курса си и оставила крайречните градове без река? Или разпадането на Тексас? Или Голямото мочурливо десетилетие? Или…
Можеше да продължи с изброяване на още куп причини за постепенното, но постоянно обезлюдяване на Югоизтока, но осъзна, че това може да е неразумно. Лагерът, пред който се намираха сега, бе навес, достатъчно широк да побере пет семейства, заемаше цялото пространство между две пътеки от нивото на мецанините и бе издаден над ръба на балкона почти пет метра. Пикселтъканта над входа изобразяваше знаме с Х-образен кръст и звезди, което се вееше на симулиран вятър.
Петима мъже лежаха на предния край на платформата, надвиснала над старите железни греди. Славек направи бързо сканиране и прати на д-р Бетсби субвокално съобщение:
„Двама са в списъка на болните. Но тримата други — маркира ги — не са се явявали за трудова повинност от няколко дни.“
Дори да беше получил съобщението му, лекарят не го показа с нищо. Вместо това каза на най-близкия здравеняк да стане и да вдигне навеса за оглед. Това фигурираше на челните места в Списъка с правилата и всички се подчиняваха, ако искаха да се класират за голямата награда — настаняване в Детройт или Понтиак. Въпреки това някои групи негодуваха срещу ежеседмичното нахлуване на тяхна територия.
Този път реакцията беше особено начумерена. Докато източната тъканна преграда се вдигаше, никой не си мръдна пръста да намали шума и крещящите образи, изливащи се от двете други стени на палатката. Д-р Бетсби сви рамене и започна да сканира за здравословни и хигиенни проблеми.
Тъй като нямаше какво да прави, Славек се загледа в сцената, която се разиграваше върху пикселизираните екрани. Несъмнено беше някаква игра — от онези, които изискваха сериозна отборна работа и усилия. Десетина души със сиви сензокостюми приклякаха и размахваха реалистични на вид пушки в тясната площ между видеостените. Разбира се, оръжията не бяха истински — иначе алармите щяха да се задействат. Но симулираните „пушки“ гърмяха и проблясваха, а облечени в синьо войници се строполяваха на екрана с викове и сред локви кръв. Славек зяпна, изумен от съвпадението. Бойната сцена идваше направо от войната от 60-те години на 19 век, която изучаваше в училище! Само че тази симулация беше много по-страховита и живописна от „Пътят към Апоматокс“.
Бунтовник във времето — обясни пълзящият текст в очилата му. — Сюжет: Играчът открадва експериментална машина на времето от изследователска лаборатория на САЩ и се връща в 1860 г. с планове за производство на прости автомати за Конфедерацията, за да помогне на генерал Нейтън Бедфорд Форест в унищожаването на…
Славек мигна, за да разкара текста. Фигурите, които се снишаваха и крещяха на преден план, не просто клинчеха от работа. Много бегълци играеха, за да спечелят — точки и виртуални придобивки като брони и вълшебни мечове, които можеха след това да продадат за истински пари на богатите играчи от Ориента. Всъщност това си беше носещ приходи труд.
И въпреки това тази конкретна фантазия го възмути. Той обичаше Америка и не харесваше тенденциите, които водеха до разпадането й.
Очилата доловиха любопитството му и продължиха с коментара. Идентифициране на музиката… „Лоша нагласа“ на Стайнман и Мийтлоуф…
„Трябва да си дам очилата за настройка“ — помисли Славек, изтри отново коментара и намали чувствителността.
Разбира се, военните игри бяха регистрирани като пристрастяване. Начините да възбуждаш центровете в човешкия мозък обаче бяха толкова много и различни, че кой можеше да ги проследи всичките? „Шеметите“ ли, които седяха с кръстосани крака на съседната шперплатова платформа и използваха очила с обратна биовръзка, за да изпаднат в състояние, подобно на наркотичен унес?
Именно натам тръгна д-р Бетсби, след като приключи със сканирането. Славек го последва, макар че височината го изнервяше. Бетсби се наведе над един мъж с празен поглед и стичащи се от ъгълчето на устата му лиги.
— Джонатан? — Бетсби щракна с пръсти. По голите рамене на мъжа имаше биолуминесцентни татуировки — пиксикожа, която пулсираше с постоянно променящи се шарки, подобно на октопод или сепия.
Джонатан не отговори. И нямаше да отговори, докато очилата му показваха настроени към мозъчните му вълни образи и го водеха към плато, някога постигано единствено след години молитви и обучение… или с незаконни вещества. Будистите и трансценденталистите наричаха това „мамене“, а наркокартелите от миналото бяха предприели стъпки тази практика да бъде обявена за незаконна, след като бяха изгубили пазарен дял заради програми като „Когито“ 26 и „Господар на светлината“.
26
Мисля, разсъждавам (лат.). — Б.пр.
— Остави го на мира — каза някакъв тип с червеникава коса и бакенбарди. Неговото средство за качване на черешата беше по-просто — бутилка пенлива „Мотор Сити“, светло. — Джонатан не реагира много добре на прекъсвания.
— Още една причина да се намеся, Хенри Джеймс Лий — отвърна Бетсби и се наведе още повече към шемета. — Джонатан Кейн! Знаеш правилата. Никакви медитации през деня. Откога не си се грижил за тялото си? Това, което правиш, е безотговорно и опасно.
И посегна към очилата на Джонатан, за да прекъсне транса му.
— Казах ти да го оставиш, копеле тъпо! — Вторият мъж се озъби, пристъпи напред…
… и Славек зърна другата му ръка, не тази с бирата. Очилата му увеличиха образа…
— Нож! — Славек скочи напред и след това всичко се разви със светкавична бързина. Докато се мяташе между Джонатан и доктора с намерението да блокира острието, закачи коляното на Джонатан — и шеметът изкрещя, получи спазъм и ръцете и краката му се замятаха. Изрита силно Славек в бедрото и го запрати в Бетсби, който заразмахва ръце, за да запази равновесие.
— Докторе! — извика Славек и се извъртя към Бетсби. Успя да го хване за ръкава, докато лекарят се олюляваше назад…
… и точно тогава Джонатан отново изрита рефлексно, улучи Славек в сгъвката на коляното и той политна напред.
Лекарят се олюля с крака на ръба, тежестта му помъкна и Славек. За секунда изражението на доктора се промени от паника в осъзнаване и той с неочаквана и изненадваща сила се дръпна от Славек и дори успя да го отблъсне назад. Което обаче изтласка самия него към ръба…