Битие
Шрифт:
— Именно! — възкликна Пол. — Сега тези неща са рядкост. След няколко години могат да се окажат многобройни като обикновените камъни! Онези, които разполагат с предимство, със сигурност ще действат преди това да се случи.
И примигна, сякаш не беше сигурен чия страна в спора всъщност е подкрепил.
— Нищо от това не променя същността на нашата задача — отбеляза решително д-р Нгуен. — Сян Бин, искам да започнете да питате Куриера неща, които могат да са ни от полза. Край на историите и носталгичните образи от родния му свят. И на отричанията на твърденията на камъка от Вашингтон. Нуждаем се от технологии и методологии, при това колкото се може по-бързо и по-практично. Дайте му ясно да разбере колко много зависи от…
И млъкна, защото на десет метра от тях, в другия край на просторната зала, се отвори врата. В същия миг над масата се спусна завеса с безброй проблясващи искри, които не позволяваха на новодошлия да види камъка-свят.
Жалко, че завесата изпълни въздуха с остра миризма на озон. Бин сбърчи нос. Не разбираше как прикриващата завеса се получава от „лазерна йонизация на молекулите на въздуха“, но знаеше, че най-обикновено черно кадифе може да постигне същото. Или пък заключването на вратата.
В залата забързано влезе млада жена с ливрея и коса с ягодов цвят. Бин беше разговарял с нея няколко пъти — беше бегълка от Нова Зеландия.
— Казах да не ни прекъсват при никакви… — започна Нгуен.
— Сър, ужасно съжалявам, сър. — Жената се поклони, сякаш беше японка, където подобни любезности все още се спазваха. — Надзирателят Чен ме изпрати да ви предам, че трябва да се явите в командния център. Веднага.
Нгуен се надигна от мястото си. Тонът му си оставаше безупречно любезен.
— Бихте ли казали за какво става дума?
— Сър… — Младата жена преглътна и отново се поклони. — Надзирателят Чен се безпокои, че системата ни за сигурност е пробита.
Предвид всеобщата истерия напоследък около полуделите космически пратеници от Артефакта реших да съживя и разгледам едно от най-популярните интервюта отпреди десет години, от онази благословена епоха, преди да научим, че не сме сами във вселената.
Ще си позволя да перифразирам. Преди да открием, че всъщност СМЕ сами във вселената. Странно как реалността с ужасяваща ирония съответства и на двете твърдения едновременно. Така или иначе, време е да прегледаме отново това пророческо интервю. Само проследете с поглед ключовите думи „страшен съд — умора“. Да съберем коментираща тълпа и да направим пълен талмудически коментар на предаването.
Мартин Реймър (Би Би Си): При мен е Джонамин Бат Амитаи, съставител на „Рогът на изобилието на Пандора“ — епикнигата, която плаши и потиска толкова много от нас още от Ужасния ден с описанието на безбройните начини, по които вселената може да ни даде да разберем и да сложи край на съществуването на човечеството. Или може би само на мечтите ни.
Така или иначе, книгата е замайващо пътешествие през долината на потенциалните провали и възможна смърт. Джонамин, как обяснявате популярността на вашата поредица?
Джонамин Бат Амитаи: Хората винаги са си падали по истории за окончателния край, като се започне от Даниил и Откровение до Рагнарок, от циклите на маите до Нострадамус, от „Доктор Стрейнджлав“ до „Живот след хората“. Може би в това има някакъв елемент на schadenfreude, на получаване на абстрактно удоволствие от бедите на другите, та дори тези други да са собствените ни потомци. Или пък някои могат да бъдат стимулирани да се радват на онова, което имат в скъпоценното тук и сега, особено ако имаме чувството, че животът и удобствата като че ли са ни дадени назаем от една своенравна вселена. За милиарди хора носталгията завладява с идеята, че миналото винаги е по-добро и за предпочитане пред бъдещето.
Мисля си, че голяма част от този интерес към темата се дължи на това, че сме решаващи проблемите същества. На любопитството, което е привличало предците ни към опасности, за да започнат да намират начини да се справят с тях.
Мартин Реймър: Но вашият списък е толкова дълъг, така просторен и потискащо подробен. Дори да предположим, че успеем да открием навреме някои от капаните и да предприемем съответните мерки да ги избегнем…
Джонамин Бат Амитаи: Вече сме избегнали. Някои от тях.
Мартин Реймър: Но измъкването от един куршум сякаш винаги ни поставя на пътя на друг.
Джонамин Бат Амитаи: Това въпрос ли е, господин Реймър? Или просто казвате очевидното?
50.
Предсказание
„Изкуството, което упражнявам, е единствената истинска форма на магия.“
На Хамиш му бяха нужни години да осъзнае това, макар че сигурно го беше подозирал още като дете, докато поглъщаше фантастични романи и играеше интерактивните игри с най-добри сюжети. По-късно, в университета и по време на докторантурата си, докато прилежно изучаваше натруфените закони и заклинания на науката, нещо в цялото това начинание винаги му се бе струвало погрешно.
Не, погрешно не беше правилната дума. А стерилно. Или сухо, безжизнено… разбира се, в сравнение с измислените светове на фантастиката и вярата.
И един ден, когато реши да си спести упражнение по биомедицина и избяга в огромния свят на един малък роман, откри ключ към дилемата си в думите на автора Том Робинс:
Науката дава на човека онова, което му е нужно.
А магията — онова, което иска.
Грубо надценяване? Определено. Но въпреки това Хамиш моментално разпозна важната разлика, която го мъчеше.
„Въпреки цялата си прелест, честност и ефективност в подобряването на живота на хората науката изисква ужасна цена — да приемем онова, което ни казват експериментите за вселената, независимо дали то ни харесва, или не. Науката означава консенсус, екипна работа, градивна, изпълнена с уважение критика и работа с и чрез законите на природата. Науката изисква да произнасяме често омразната фраза Може и да греша.
От друга страна, магията е онова, което се случва, когато убедим самите себе си, че нещо съществува, та дори да не е така. Субективната Истина, побеждаваща незначителните обективни факти. Волята, триумфираща над всичко друго. Нищо чудно, че дори при изобилието на богатства и познания, породени от науката, магията си остава по-популярна, по-вкоренена в сърцата на хората.“
Дали ще се нарича вяра, самоизмама, фантазия или чиста лъжа, Хамиш беше разпознал най-великия талант на вида ни, призива, който обхваща всички култури и времена и се появява много по-често и в много повече племена от безстрастния разум! Съчетай това с достатъчно страстно желание и сместа може да те преведе през най-суровите времена, дори през периоди на пълно отчаяние.
Именно това Хамиш научи от най-добрите небивалици, изтъкани от майстори разказвачи. Да повярва, че може да живее в друг свят, подчинен на различни правила. На по-добри правила от сухите закони на този свят.
Главоногото се измъкна от току-що отворената клетка бавно и предпазливо. Две от осемте пипала опипаха рамката, после Тарсус подаде кръглата си глава и едното й огромно око, в което блестеше див интелект, огледа басейна. По пясъчното дъно бяха пръснати камъни и палмови клонки. За момент Тарсус проследи няколко риби, които се стрелкаха над нея. Бяха твърде бързи и твърде далеч, за да се опитва да ги улови. Отдавна беше изяла бавните и непредпазливите.
След като се увери, че няма други възможности и опасности, Тарсус изтласка водата от сифона си, измъкна се от клетката и се насочи към единственото нещо, представляващо някакъв интерес. Направена от хората кутия с два капака отгоре.
Всеки път, когато я пускаха, това означаваше, че трябва да изпълни задача — задача, която вече бе изпълнявала много пъти.
О, разбира се, науката не беше безполезна. Хамиш знаеше, че все още има много работа за вършене в големите лаборатории, където ръчкаха Природата и изкопчваха все нови и нови тайни. За него изследванията всъщност бяха благородно начинание, макар че лесно можеха да бъдат отклонени от правия път.
Само че всяка вечер, още по време на докторантурата, Хамиш усещаше призива на старомодния си лаптоп и героите, които живееха в него. Всеки ден по време на досадните семинари и педантичните лабораторни упражнения в главата му продължаваха да изникват драматични ситуации. И повечето от историите, оживяващи под пръстите му, се въртяха около едно-единствено настойчиво безпокойство.
„Да, експериментът е успешен. Новото устройство изглежда страхотно. И може да допринесе за прогреса и да направи живота на много хора по-добър.