Битие
Шрифт:
— Хм-м. — Хамиш се огледа замислено. — Новите ни съюзници може да не се съгласят с последната точка.
Всъщност самият той не беше сигурен, че е съгласен. Платон е презирал демокрацията, а нима не бе най-мъдрият философ от всички?
— Знам. — Тенскватава стисна за миг ръката на Хамиш над лакътя, предавайки му усещане за мощ — игриво сдържана, но винаги готова за действие, подобно на някаква физична сила. — Аристократите си мислят, че могат да ни използват… и имат на своя страна историята и човешката природа. Може и да успеят! Може да се окажем в положението на толкова много популистки движения от миналото — изиграни и използвани за възхода на олигархията. От друга страна, ние също разполагаме с някои изненади.
Пророкът се усмихна. Внушаваше увереност, която сияеше като слънцето.
— Като Истината например.
Миналия път се спряхме върху още един начин една цивилизация да не успее да постигне мечтите си — не поради бедствие, война или екологичен срив, а заради нещо обикновено, дори банално.
Свръхспециализацията. Неспособността да се продължи катеренето по почти вертикалната планина на натрупаното знание. Разгледана логично, тази възможност изглежда неизбежна. Колкото по-голям е обемът информация, толкова по-трудна е задачата да се открие нещо ново! Съсредоточаването върху някой по-тесен въпрос върши работа само донякъде, тъй като дори да живеете достатъчно дълго, за да овладеете конкретната си област, няма откъде да знаете каква част от труда ви е била повторена напразно по света или в съседния кабинет от хора, използващи малко по-различен речник, но разглеждащи същия проблем. Най-големият трик за прогрес на човечеството — субсидирането на все повече и повече тесни специалисти — сякаш е обречен да се превърне в капан.
И този начин на провал може да прекатури безброй цивилизации в галактиката.
Но не и нас. Не и на Земята от двайсет и първи век. Тази опасност бе преодоляна, поне засега, от зашеметяващите постижения в областта на мисловната гъвкавост на човека. Чрез интернет връзките и услугите за търсене и съпоставяне, които пресяват огромния океан от познания по-бързо от мисълта. Чрез програмите за издирване, предоставящи ни цялата информация, свързана с онова, което ни интересува в момента. Чрез средствата за анализ, които разглеждат всеки две концепции за общи неща. И най-вече чрез новата ни способност да прелитаме, подобно на боговете от митологията, през целия е-свързан свят, да се срещаме с други хора, да пренебрегваме границите на гилдиите и да споделяме идеи.
Печатната преса е умножила онова, което е можел да научи средностатистическият човек, а лещите — онова, което можем да видим; и всеки следващ век разширявал този обхват, докато не се появи Многозадачното поколение, способно да се плъзга навсякъде, да се докосва до почти всеки факт, концепция или произведение на изкуството, да разменя кимания, връзки, мнения и отношения с всеки друг жив човек… и с някои неща, които не са живи.
А, но точно тук се крие разковничето. „Да се докосва.“
Много е изписано за проблемите, съпътстващи „постоянното разделено внимание“. Загуба на фокус. Податливост към опростени/вирусни идеи. Тенденция за носене по течението или слаба концентрация. И това са само най-леките симптоми. Крайните форми са десетки новопоявили се умствени заболявания като синдрома на Ноакс и болестта на Ленингър, много от които се приписват на огромната свобода, която си спечелихме — да плъзгаме умовете си къде ли не.
Вслушайте се в намусените типове, клеймящи недостатъците на нашия Век на аматьорите. Те призовават за възстановяване на експертизата, за връщане към акредитираното знание, за възстановяване на реда и съзнателното съсредоточаване върху нашите професии, области и полета на изява. Дали това е призив на гилдиите, мислещи за собствените си интереси? Или предписване на нов, крайно необходим курс на промяна, целящ предотвратяване на надвисваща катастрофа?
Дали новите ИИ системи ще ни помогнат да се справим с тази чума на плиткоумието… или само ще влошат положението?
Едно е ясно. В тази наша галактика не е лесно да си умен. Ние продължаваме да се разминаваме на косъм с безбройните капани по пътя ни към… онова, в което се надяваме да се превърнем.
Ако съберете всичко това, наистина ли ще се изненадате, че като че ли сме сами?
34.
Чифлик в морето
Океанът се простираше във всички посоки.
Пен Сян Бин беше започнал да мисли за себе си като за морски човек, прекарващ повечето си време във водата — сред пенестите песъчливи течения, които се носеха напред и назад по естуара на Хуанпу. Изобщо не се замисляше, докато се гмуркаше на десет метра за раци или за да се добере до някаква находка на морското дъно. Чувстваше се по-близък до рибите и дори до носените от течението медузи, отколкото до неопитния моряк, какъвто бе навремето. В свят с повишаващо се морско равнище и потъващи брегове адаптацията изглеждаше доста добра.
Осъзнаваше го едва сега. „Винаги съм разчитал на близостта на сушата.“
Откри, че страшно му липсва огромната грозна бетонна бариера, която Китай бе издигнал, за да защити новата си брегова линия. Липсваха му и сияещите кули на Източен Шанхай отвъд тази нова Велика стена.
„Дори разнебитените допотопни имения, превърнати в жилища за изиграни бедняци като мен — евтин начин да се разчистят боклуците на другите поколения, — дори тези разпадащи се руини вдъхваха нещо като увереност. Придаваха на моя парцел от морето някакво усещане за домашен уют. В сравнение с истинското море.
В сравнение с това тук.“
Около него имаше само сив океан, сякаш безкраен, изпъстрен с вдигната от вятъра пяна и сливащ се неусетно с далечното размътено небе. С изключение на мястото, на което се намираше сега — на балкон, стърчащ на изкуствен остров, високотехнологично наколно селище, кацнало върху риф, на който навремето е имало цяла държава.
Сега отново беше държава.
Ако се огледаше внимателно, можеше да проследи извивката на вълните, които се разбиваха там, където бяха насадени корали мутанти със слабата надежда, че по този начин могат да се означат плитчините. Знаеше, че под повърхността има остатъци от някогашни сгради — домове и училища, магазини и кейове. Само че тук нямаше преградни стени. Никой не си беше направил труда да запази покритите с куполи имоти от надигащото се море. Всичко отдавна беше порутено от мощните и непредвидими тайфуни. Малко след като повечето от местните се бяха изнесли, експлозии довършили разхвърляните руини на Стар Пулупау и премахнали всички следи и спомени за някогашния тропически рай. Пък и новите обитатели не искаха разни неприятни останки да им развалят гледката.
Бин разбираше, че много остава скрито от окото, непосредствено отвъд рифа. Беше видял подводните съоръжения от малката подводница, която го бе докарала тук преди три дни. Вълнови генератори за производство на електричество, сифони, които изсмукваха тинята по дъното и я пускаха по теченията да храни планктона, като по този начин се обогатяваха рибните полета и в същото време се печелеха въглеродни кредити. Долепил лице до малкия кръгъл илюминатор на подводницата, Бин беше зяпал огромните глобуси, оформени като футболни топки за великани, които се полюшваха на котвените си вериги — кошари, в които ята риба тон прекарваха целия си живот, угоявани за пазара. Истинска индустриална и икономическа инфраструктура… цялата под повърхността, скрита от очите, за да не смущава богатите обитатели, които живееха горе, в света на въздуха и светлината.
Проблясък на бял плат и сребрист метал… Бин трепна, понеже току-що оперираното му дясно око реагира прекалено бурно на рязкото отражение от двайсетметровия платноход, който се появи зад отсрещния край на По-нови Нюпорт. Платната от ослепително бяла неокоприна се издуваха, по палубата щъкаха хора и теглеха въжета. Далечен, но ясен вик долетя до него над неподвижната повърхност на лагуната.
— Две-шест, дърпай!
Гласове отговориха в хор и добре обученият екипаж бързо издигна главното платно. Макар че екипажът явно работеше здравата, едва ли някой би нарекъл това „труд“. Не и когато най-бедният гражданин на тази независима държава можеше да купи десетки хиляди такива като Пен Сян Бин, ако не и повече. Бин откри, че гледката го интригува по безброй причини.
„Винаги съм си мислил, че богаташите само се излежават и оставят слугите и роботите да им вършат цялата работа. Вярно, чувал съм за богати атлети и любители на силните изживявания. Но нямах представа, че толкова много ще предпочетат да се потят и напрягат… за забавление. Или че може да е толкова…“
Поклати глава. Не намираше подходящите думи. После се случи нещо, което все още го смущаваше. В долния ъгъл на дясното му око като по магия се появи тъмно петно, което се превърна в китаец, под когото имаше редица по-дребни фигури. И китаецът му даде едновременно и определението, и перфектно произношение.
Обсебващо.
Да. Думата, изглежда, подхождаше на онова, което се въртеше в главата му. Или по-скоро на онова, което бе преценил ИИ в окото му, след като беше проследил погледа му и бе прочел подсъзнателните сигнали в гърлото му, субвокалните думи, които беше оформил, без да ги изрича на глас.
Щеше да му е нужно време, за да свикне с това.
— Пен Сян Бин — каза глас зад него. — Вие си отпочинахте и камъкът-свят е зареден. Време е.
Беше същият глас като на машината пингвин, неговия постоянен спътник по време на шеметното пътуване, започнало преди по-малко от сто часа — първо бягство с плуване от жена му, детето и малкото им жилище насред водата, прехвърляне на борда на миниатюрната подводница, двудневно пътуване на борда на бърз крайбрежен пощенски кораб, летене с хидроплан до мястото на последната среща с друга подводница… и през цялото време съпровождан от черния, подобен на птица робот. Неговият водач, охранител или надзирател, който му говореше успокояващо за предстоящите му задължения като пазител на камъка-свят.
Едва в края на пътуването, след като стигна в По-нови Нюпорт на Пулупау, Бин се срещна с истинския собственик на гласа.
— Да, доктор Нгуен — отвърна той и кимна на слабия мъж с анамски черти и дълга черна коса, сплетена на елегантни плитки. — Идвам, сър.
Обърна се да вземе белезникавия овоид — камъка-свят — от ниската масичка, на която беше лежал цял час под лъчите на слънцето и бе попивал енергията му. Почивката беше добре дошла и за него. Внимателно, сякаш вдигаше бебе, Бин вдигна артефакта и последва Нгуен Кай през плъзгащите се врати от матово стъкло.
Помещението беше просторно и добре обзаведено, с меки мебели, които се нагаждаха според предпочитанията на използващия ги. Програмираните завеси бяха нагласени да се вълнуват успокояващо като повърхността на бистро поточе. Най-далечният прозорец беше оставен отворен. През него Бин зърна останалата част от По-нови Нюпорт — поне хектар лъскав многоетажен лукс, кацнал на масивни основи, здраво закотвени над мястото, където някога се бе издигал дворецът на кралете на Пулупау.
Малко по-нататък покрай извивката на потопения атол имаше и други наколни селища, всяко със свой причудлив стил. Тилбург, Патрия, Галтово дере и няколко други с още по-трудни за запомняне имена. Едно от тях, цялото стомана и стъкло, беше отделено за възрастните аристократи, които се потапяха в комфорт и триви изживявания, преди да бъдат замразени за азотно пътуване във времето, за да бъдат поправени и съживени след стотина години, когато щяха отново да са млади в някакъв бъдещ технологичен рай.