Битие
Шрифт:
Д-р Нгуен поклати глава и елегантните му плитки се разлюляха.
— Но в това няма никакъв смисъл! Защо това нещо говори с нас на архаичен китайски, съществувал повече от хилядолетие по-късно? Харапа по онова време е била погребана под пясъците!
— Желаете ли да попитам, сър? — предложи Бин и пристъпи напред.
Дребният мъж махна с ръка.
— Не. Следвам установен набор от въпроси, подредени по важност от колеги и сътрудници от цял свят. Първо ще се заемем с тях, после ще попълваме празнините. Сян Бин, ако обичате, продължете със следващите символи.
Бин отново се почувства поласкан от безупречната любезност на д-р Нгуен. Джентълменът беше добре възпитан, дума да няма. Знаеше как да се държи с по-нисшите. „Може би ще остана да работя за него.“ Подобна участ не изглеждаше много тежка, стига Мей Лин и бебето да бяха с него.
Искаше да се докаже пред този човек. Наведе се над камъка и внимателно скицира още четири от сложните идеограми в стар стил, осигурени от Ян Шенсю. Консорциумът на д-р Нгуен очакваше с нетърпение техният камък-свят да научи съвременен китайски. Нямаше време. Особено след като планетата вече беше обхваната от истерия около загадъчните образи и звуци, излъчвани от така наречения Хавански артефакт — друг извънземен камък пратеник, открит неотдавна от американски астронавт във висока орбита. Този камък пред Бин даваше възможност да проверят — тайно — нещата, разказвани от другия във Вашингтон.
Засега знаеха едно нещо. Куриерът като че ли не одобряваше Хаванския артефакт. Когато му показаха картини на прочутия предмет. Куриерът реагира с крошета и разсичащи движения, които бяха толкова ясни и недвусмислени, че сигурно бяха универсални в целия космос. В допълнение към предишното предупреждение за опасност съществото в камъка-свят на Бин добави и друга дума, която бе лесна за превеждане.
Лъжци!
Трябва да броя колко пъти съм благословена.
Изпечена-от-огън на борда на „Духът на Хула Виста“, щях да съм мъртва в която и да било предишна епоха. Нямаше да ме има или щях да получа някоя посмъртна награда (за което има малка агностична вероятност).
Но това е моята ера и ми бяха предложени възможности, които биха приличали на чудо за прадедите ми. Като се започне с шанса да продължа да практикувам занаята си, докато това измъчено изпечено тяло лежи във вана животоподдържащо желе. Нима това не си заслужава една (доста осезаема) продължителна агония? Да пътувам из света като призрачен е-портер, да бъбря с известни личности, да проследявам слухове, да събирам умни тълпи (!), непрекъснато да съм заета.
Някои от вас питаха за реконструкция на органите. Присаждането на кожа е кокалът на раздора между мен и докторите — процедурите са ужасно болезнени. Но пък биоструйните принтери могат да впръскат собствените ми стволови клетки в макетите и да изградят всички прости, влакнести и съдови тъкани като черен дроб, далак и ляв бял дроб — също както фермерът отглежда онези бифтеци и бургери, с които обядвате.
Говори се дори за присаждане на ръце и крака, стига да се намери донор с моя рядък тип антигени. Усещам обаче съмнение в тези изпълнени с надежда думи заради големите поражения върху нервната ми система. Сигурно е, че никога вече няма да имам истински очи и уши. Цяло чудо е, че черепът ми успя да защити онова, което е вътре в него.
Така че какъв е смисълът? Дали да стана отново подвижна с помощта на механични крака, контролирани с мисъл? С някое от онези съскащи и дрънчащи неща?
Някои от вас питат — ами ъплоуд? Така де, и без това съществувам предимно в киберпространството. Защо просто не изоставя съсипаното си тяло и да измина останалия път — да пренеса цялото си съзнание в Мрежата? Да стана едно с онлайн аватарите си! Тази идея винаги е била 99 процента фантастика и 1 процент наука… докато Маргарита Десилва и последователите й не започнаха да твърдят, че всеки ще може да направи като нейния плъх Порфирио и да вирее на воля във виртуални светове, много по-огромни от всичко „реално“.
А сега се появиха и извънземните от Артефакта, които като че ли доказват, че тя е права. Ако изберем да се включим в междузвездната федерация, ще ни покажат ли те как да се прехвърляме в кристални светове, както са направили със самите себе си?
Има ли някакъв начин да се каже дали подобно нещо си заслужава?
Разбира се, за човек като мен има и други възможности. Някои от вас казват, че всички проблеми ще бъдат решени, когато му дойде времето. Е, може би след сто години ще бъдат в състояние да ме оправят? Да ремонтират горкото ми тяло и то отново да стане младо и жизнено? И дали този шанс си заслужава рискованото пътуване във времето?
На повечето места е незаконно да замразиш жив човек. Крионните компании трябва да чакат и да се втурнат да те замразяват веднага щом докторите те обявят за законно мъртъв. Аз обаче получих предложения от богати почитатели (не, няма да ви кажа имената им), които предлагат да платят преместването ми в Сан Себастиан, Пулупау, Фридмания или Свободната земя на Ранд, чиито закони не си играят с подобни дребни детайли. Така де, нали сега съм героиня и историческа фигура! Нима в някакво изпълнено с чудеса бъдеще няма да поискат да размразят замразения ми труп?
Ето каква реклама ми изпрати един истински вярващ: „Дългосрочните планове на криониката ни позволяват да гледаме на предстоящата мозъчна смърт не като на солипсистко заличаване на света, а като на дълъг сън преди много важна хирургическа операция.“
Хм, да поспя. А може би и да сънувам? Това може да се окаже сериозна пречка.
И още по-лошо — ами ако религиозните хора като родителите ми се окажат прави? Ако смъртта е освобождаване на духа? Врата, водеща към нещо отвъд? Дали криогенният сън няма просто да спре и да отхвърли онова, което може да се окаже награда за душата? И да я смени с ледена нордическа версия на ада?
Никой да не се хили насмешливо, преди да се озове в моето положение. Във ваните с желе няма много чисти атеисти.
35.
Да доловиш зова на съдбата
Демонстрантите протестираха за нещо — Мей Лин можеше да го разбере и без да влиза в Мрежата. Но от какво се оплакваха? Кой проблем ги вълнуваше — от световния набор несгоди, по-многобройни и от звездите?
Без плакати и лозунги, облечена в най-различни причудливи стилове, тълпата, състояща се предимно от младежи, се движеше към „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“. Всички се преструваха, че си гледат своята работа, бъбреха с другарите си, пазаруваха или просто се шляеха сред хаотичната на пръв поглед тълпа от гости и туристи. Разбира се, навсякъде имаше камери, кацнали на всяка улична лампа и знак и пиксел-нарисувани на всеки перваз. Не ставаше обаче нищо, което да привлече нежеланото внимание на държавните служби за сигурност или на местните блюстители на реда.
Имаше обаче съвпадения, които бяха твърде чести, за да бъдат подминати. Например всички носеха пикселизирани дрехи, които блестяха и пулсираха в непрестанно променящи се шарки. Някакво момиче беше нагласило туниката си да изобразява мотив от клатещи се борове. В абстрактната украса на едно момче можеха да се различат океански вълни. Пред очите на Мей Лин двамата леко се докоснаха и изображенията им сякаш се сляха и се комбинираха на гърбовете им — и се превърнаха в нещо недостъпно за никой ИИ, но което окото й разпозна веднага като три символа.
ТЪРСИ ГРАДСКО СПОКОЙСТВИЕ.
Младежите се разделиха и моментното сливане на гора и море изчезна. Може би никога преди това изразително и кратко хореографско рандеву не се бяха срещали. И може би никога нямаше да се видят отново. Не след дълго обаче друга на пръв поглед случайна среща в тълпата създаде мимолетно послание, уловено от вградената органична система за разпознаване на Мей Лин, която си оставаше по-изтънчена от всяка кибернетика, наследена от времето, когато далечните й прадеди са бродели из африканските савани и са дебнели плячка. Или са се оглеждали за опасност.
ПРЕДПОЧИТАМЕ ОТГОВОРНО УПРАВЛЕНИЕ.
Нямаше никакво съмнение. Именно това казваха срещналите се за миг символи.
Минувачи и купувачи започваха да се обръщат, да побутват съседите си и да кимат към виртлозунгите по улицата. Зяпачите се обърнаха навреме да уловят следващото кратко послание, когато някакъв дебел мъж се изравни с плещеста жена с коса на оранжеви ивици. Съчетани, пикселдрехите им обявиха:
ИМПЕРАТОРИТЕ ТАН СА ПООЩРЯВАЛИ СЪЗИДАТЕЛНОСТТА.
Мей Лин гледаше зачудено от една ниша между фризьорски салон и сергия, предлагаща пикантно пилорибешко, като инстинктивно полюшваше бебето. Защо тези младежи полагаха такива усилия да се разграничат от посланията си, защо си запазваха възможността да отрекат всякаква отговорност, след като съобщенията изглеждаха толкова невинни? Така безобидни?
„О — осъзна тя, — истинското им значение сигурно е другаде. Във виртуалното пространство.“
Извади евтините очила за подсилена реалност, които беше купила преди малко от уличен продавач. Инвестицията изглеждаше разумна в епоха, в която толкова голяма част от света беше недостъпна за нормалните очи. Особено след като Сян Бин замина на онова странно приключение през морето. Докато той имаше работа и караше онзи странен, обладан от демони камък да прави фокуси пред подобното на пингвин създание, тя разполагаше с пари. Достатъчно, за да си позволи частичен ремонт на дома им и дори да вземе Сяо Ен на сутрешна пазарна експедиция в претъпкания град, където гигантски огънати пирамиди се издигаха и запречваха половината небе, провъзгласявайки величието на новата световна свръхсила.
Мей Лин беше избрала това време, защото голяма част от населението на планетата следеше заседанията на конференцията за Артефакта в Америка и тя реши, че улиците ще са по-празни. Оказа се, че е улучила няколкочасова почивка и хората се бяха изсипали навън да пазаруват, да си свършат работата или за глътка въздух. Булевардите бяха особено претъпкани, което беше идеално за младежка демонстрация като тази.
Мей Лин си сложи очилата и остро усети колко време е минало, откакто двамата със Сян Бин се бяха преместили в заливните низини и съсипаното крайбрежие на Хуанпу, където светът имаше само един „пласт“ — обикновената реалност. Това я бе оставило няколко технопоколения назад. Продавачът на иилектроника беше отзивчив, търпелив и малко по-закачлив от благоприличното, докато калибрираше устройството за позабравените й умения за работа във виртуална реалност. Беше й трудно да преоткрие номера, дори с неговата помощ. Все едно се учеше да ходи отново след твърде дълго задържане в леглото.
„Гледайте. Проявете интерес. Мигнете. Обърнете внимание. Повторете.
Това е най-основният начин да се ориентирате във виртуалната реалност, ако не разполагате с други устройства.“
Мей Лин нямаше чукчета на ноктите. Нито средства за щракане и скролиране в зъбите. Нито субвокални сензори, които да прочитат оформените в гърлото и устата субвокални думи. Нямаше дори старомодна клавиатура или тракбол. И определено нямаше от онези модни и плашещи цефалосензори, които разчитаха командите направо от мозъка. Без тях се налагаше да импровизира — да избира от безброй менюта и командни икони, изкарани върху вътрешната повърхност на двете лещи, които сякаш се рееха пред реалната улица.