Чтение онлайн

Като насочи погледа си към иконата за търсене и като прояви истински интерес, който промени разширяването на зениците и кръвния поток в ретината, тя накара символа да светне. Последва добре преценено двойно мигане с лявото око, после с дясното…

На третия опит цъфна нов прозорец с менюта, който й позволяваше да отдели внимание… и да избере от различни опции. И тя избра една на име Наложени нива.

Очилата незабавно изчертаха тънки линии по реалния свят, по паважа и бордюра, около всяка сграда и сергия — около всяко истинско нещо, което можеше да се окаже опасно препятствие или спънка за минувача. Очертаха също хората и превозните средства, които се движеха около нея. Сега всеки имаше около себе си тънък ореол. Особено онези, които се движеха в нейната посока, която леко трептеше в жълт нюанс, означен като предупреждение за сблъсък.

Тези линии, ясно очертаващи границите на реалния свят, не се натрапваха. И не се променяха, независимо от виртуалното ниво, което избираш. За да ги промениш, трябваше да имаш уменията на истински хакер.

А останалата виртуална реалност, текстурите, цветовете и фоновете? Е, с тях можеше да си играеш по безброй начини. Можеше да покриеш стените на сградите с лиани от джунглите или да потопиш целия свят във въображаема вода, превръщайки го в Атлантида. Или пък да наложиш върху всеки минувач кожа на марсианец. Свободата беше пълна и някой тийнейджър, скучаещ служител в офис или полуавтономен креиитивен автомат със сигурност вече беше измислил пласт, който да въплъти такава измислена вселена.

Мей Лин не се интересуваше от тези светове — не знаеше адресите им и нямаше никакво желание да се потапя в нечий любим мираж. Вместо това се опита просто да се изкачи през най-основните нива, едно по едно — първо през пластовете на Обществена безопасност, където децата и недъгавите можеха да виждат света с удобни и прости надписи, с означения за избягване на рискови ситуации и удобни указатели, сочещи към най-близките източници на помощ в реално време.

Последваха полезните нива, на които всички сгради и магазини бяха маркирани с основна информация за местоположението, предлаганите стоки и кодове на стабилност. Човек можеше да получи подробна информация за всичко, което го интересува. На нива 12–16 всички наоколо имаха етикети с имена или табелки, посочващи професиите им. Останалата реалност си оставаше почти гола.

На трийсето ниво изведнъж стана трудно за виждане, сякаш въздухът се беше изпълнил с жълти, розови и зелени бележки, които се рееха около всеки магазин и на всеки ъгъл, изписани с какво ли не — от съобщения за срещи през отправени към трафика ругатни до ехидни коментари за кухнята на някой ресторант. А също и с молитви.

Мей Лин експериментира, като вдигна ръка и започна да рисува с пръст във въздуха. Очилата проследиха движението и се появи чисто нова бележка с името на съпруга й. Пен Сян Бин. Добави символи, образуващи пожелание за късмет. Когато свали ръката си, мъничката виртуална бележка отлетя и сякаш се стопи в бурята от други подобни. Именно това правеше трийсето ниво почти безполезно за нещо друго освен за молитви. Или ругатни. Всички посетители можеха да видят всичко, оставено някога тук… Което означаваше, че никой не може да види нищо.

„Наистина ли има хора, които живеят непрекъснато така? Бродят по света, потопени във въображаеми неща?“ Сега виждаше, че тези очила могат да се окажат и полезни. Но пък можеше да ги свали всеки момент. Ами онези, които носят контакт-ИИ лещи или дори си бяха сложили от новите очни импланти? Самата мисъл за подобен живот я накара да потръпне.

На четирийсето ниво много стени изчезнаха. Повечето сгради сякаш станаха прозрачни или най-малкото показваха анимирани етажи, образувани от публичните регистри. Те варираха от подробни вътрешни изгледи като на близкия универсален магазин, където всяка витрина и манекен се стремяха да привлекат вниманието ти, до етажите и офисите, които бяха блокирани от прегради и се криеха в различни оттенъци на сивото. Някои дори имаха светещи ключалки. Човек можеше да надникне вътре, стига да разполага с необходимия ключ.

Нива 50–100 бяха за реклама и в един момент Мей Лин се сви уплашено, защото всички обичайни заглушители изчезнаха. Съобщенията и поканите сякаш зареваха към нея от всеки магазин и сергия. Гръмовни звуци разтресоха рамките на очилата й и те почти отлетяха от носа й, така че Мей Лин трябваше да се съсредоточи здравата, за да си пробие с мигане път през рекламите. За щастие повечето рекламни нива подбираха потенциалните си клиенти и дори се държаха любезно. Например деветдесето ниво й предлагаше дискретни лични отстъпки за бебешка храна и евтини обувки, както и специален масажиращ грим в магазина ей там. Цената изглеждаше толкова разумна, че почти можеше да си я позволи! Собственикът дори беше готов да намери за пет минути бавачка, която да наглежда бебето.

Но не. Не биваше да свиква с внезапния комфорт от чека от Сян Бин, който бе така нов и необичаен. Може би някой друг път.

Както и да е, Мей Лин осъзна, че следва тайфата млади демонстранти, като в същото време внимава биберонът на Сяо Ен да не падне на мръсния тротоар. Някакъв шофьор на велотакси извика и Мей Лин отскочи с разтуптяно сърце. Тревогата й се засили, когато си даде сметка, че се е озовала в непозната част на града.

„Невъзможно е да се изгубиш с очила“ — напомни си тя. Десето ниво винаги можеше да й предложи стрелка, сочеща най-краткия път до всяка точка на света, до която искаш да отидеш.

„Тоест, ако знаех къде се намира той сега.

И ако не е станал жертва на тайните интриги на могъщи хора.“

Продължи да се изкачва през резените свят и забеляза, че броячът прескача недостъпните за нея виртуални нива. За да ги види, човек трябваше да е член на една или друга група по интереси.

„Май двеста и петдесето ниво беше за уличните приказки.“

Оказа се, че Н-250 запълва булеварда с рисувани фигури — пъстроцветни контрастни версии на минувачите с балончета над главите на мнозина. Някои бяха пълни с изписани думи. Други бяха сиви. „О, вярно. Това ниво е за подслушване, ако човек не е достатъчно предпазлив да издигне бариера. Нивото на приказките сигурно е триста и петдесет.“

Мей Лин откри, че се наслаждава на възможността да възстанови старите си умения за навигация с мигане, макар че бебето започваше да става неспокойно и торбата с покупките тежеше на рамото й. Може би беше крайно време да се прибира.

Поне вече не й се налагаше да минава през нивата едно по едно като абсолютен начинаещ. Просто меню за предпочитания вече й позволяваше да вижда виртсвета като триизмерна паяжина с възможности за прескачане, паяжина, която се простираше във всички посоки. Достатъчно беше само да погледне, да присвие очи и да намигне, за да се озове на нужното й ниво, където…

… се рееха друг вид бележки. Гласови, текстови и видеопослания непрекъснато се лепваха за младите демонстранти, изпратени от раздразнителни минувачи или дори от хора, които гледаха ставащото от стотици километри.

Нафукани хлапета — коментираше една бележка. — Сякаш поколението им знае какво означава борба и революция.

През 2025 бях в Новата червена гвардия и тогава наистина знаехме как да вдигнем врява по улиците! — мърмореше друга. — Носехме маски, които прецакваха програмите за разпознаване на лица…

Точно така. Улични приказки. Най-сетне Мей Лин беше намерила нещо свързано с онова, което я интересуваше — съвсем просто питане.

ЗАЩО демонстрират?

Към бележката имаше още по-проста добавка, анонимно предлагаща връзка към:

08471als0xldo098-899as0004-hahd-dorad087

Мей Лин мигна към адреса… и улицата отново се преобрази.

Сега младежите носеха костюми в стил Шун от 17 в., подобно на последователите на великия бунтовнически водач Ли Зичен. Мей Лин разпозна облеклото на Народната милиция от един исторически роман, който бе гледала. Тъй като се стремял да освободи масите от феодално потисничество, преди век Ли Зичен официално бил провъзгласен за „герой на китайския народ“ от самия председател Мао. „И все пак съм изненадана, че днешните богати и могъщи големци от Благодетелния Патриархат одобряват хората да събуждат този спомен.“