Чтение онлайн

— Да, да, вчера следобед. Бил от австралийците, някой си редник Гърбъл.

Доктор Кенеди прокара ръце по лицето си.

— Никога не бих се самоубил по такъв ужасен начин.

Прудом кимна и отново извърна поглед към Стивън.

— Естествено, може и да са го натикали в дупката насила.

— Имаше ли някакви следи по тялото?

— Не.

Доктор Кенеди направи усилие да не обръща внимание на странния начин, по който Прудом гледаше Стивън.

— Убийство или самоубийство, все едно — направо е ужасно. Ужасно! Сигурно никога няма да разберем точно как е станало.

— Още вчера, веднага щом го идентифицираха беше проведено негласно разследване. Доколкото разбрах, преди няколко дни го хванали, че краде от дажбите на другите австралийци.

— Това изяснява нещата.

— Каквото и да е станало, заслужил си го е, така мисля аз.

— Може би си прав.

Доктор Кенеди искаше разговорът да продължи още, защото се чувстваше самотен, но знаеше, че в момента Прудом се интересува единствено от Стивън.

— Е — рече той, — аз ще ида да наобиколя болните. Ще дойдете ли с мен?

— Не мога, трябва да подготвя пациентите за операция. Като излизаше от отделението, доктор Кенеди зърна с крайчеца на окото си, че Стивън мина близо до Прудом и лекарят скришом го погали. Чу как Стивън се засмя и открито отвърна на интимната милувка. Безсрамието на двамата го изпълни с гняв. Знаеше, че би трябвало да се върне и да им заповяда да престанат, а после да ги даде на военен съд, но нямаше сили за нищо, затова просто се отдалечи от вратата на бараката.

Нощта бе тъмна и безжизнена, въздухът не потрепваше, а луната приличаше на гигантски прожектор, блеснал от свода на небето. По пътеката все още бродеха хора, но наоколо цареше пълна тишина. С притаен дъх лагерът очакваше идването на деня.

Кенеди вдигна поглед към звездите и се опита да изтръгне от тях отговора на вечния си въпрос: „Кога, кога най-сетне ще свърши този кошмар, господи?“ Но отговор все не идваше.

Питър Марлоу клечеше в офицерската тоалетна и се наслаждаваше на първите утринни отблясъци и на удоволствието да се облекчава с пълен стомах. Първото му се случваше често, второто — рядко.

Винаги избираше най-задния ред дупки, отчасти защото все още му беше неприятно да ходи по нужда на открито, отчасти защото мразеше да има някой зад гърба и отчасти защото му беше забавно да гледа другите.

Дупките бяха дълбоки седем метра и половина, имаха диаметър шестдесет сантиметра и помежду им оставаше разстояние от два метра — общо двадесет реда по тридесет дупки, всяка снабдена с дървено клекало и подвижен капак. В центъра като трон се издигаше обикновен седящ клозет. Той бе привилегия на полковниците. Останалите трябваше да клечат над дупката. Прикритие нямаше — всичко се вършеше на показ.

Самотен и величествен на трона седеше полковник Самсън. Чисто гол, ако се изключеше островърхата му сламена шапка. Носеше я винаги, освен в случаите, когато си бръснеше главата, когато я масажираше или мажеше с кокосово масло и други най-странни балсами, за да му поникне отново коса. Беше хванал някаква неизвестна болест и един ден цялата му коса окапа заедно с миглите и веждите. Тялото му обаче си остана космато като на горила. Тук-таме, колкото се може по-далеч един от друг, клечаха още няколко мъже. Всеки от тях държеше манерка с ръка и непрекъснато пъдеше с ръце рояците мухи.

За кой ли път, откакто бе в лагера, Питър Марлоу си помисли, че клекналият по нужда гол мъж е най-отвратителната гледка на този свят. А може би и най-трогателната.

Наоколо все още се носеше само едва доловимо предчувствие за приближаващия ден — една просветляваща омара, златни пръсти, разгръщащи синьото кадифе на небето. От земята лъхаше прохлада, защото през нощта бе валяло, и вятърът бе свеж и ухаеше на солено море и жасмин.

„Да — помисли със задоволство Питър Марлоу, — хубав ден ще бъде.“ После наклони манерката и ловко се изми с ръка. За тази работа винаги използваше лявата ръка. Дясната бе за хранене. Малайците никога не казваха лява и дясна ръка, наричаха ги просто „мръсната ръка“ и „хранещата ръка“. В лагера всички се миеха, защото хартията бе твърде ценна. Всички освен Царя. Той имаше истинска тоалетна хартия. Веднъж му даде и на него, но Питър Марлоу я подели с полковника и Мак, защото от нея ставаха чудесни цигари. Изправи се, завърза саронга и пое обратно към бараката. Наближаваше времето за закуска. Както винаги тя щеше да се състои от оризова каша и слаб чай, но днес имаха и един кокосов орех — подарък от Царя.

През няколкото дни, откакто познаваше Царя, помежду им се бе породило странно приятелство. Поддържаха го отчасти храната и тютюнът, отчасти помощта — Царя бе излекувал екземата по глезените на Мак със „Салварзан“. За два дни се бе справил с язвите, които гнояха от две години. Питър Марлоу осъзнаваше, че макар приятелите му да приемаха с радост богатството и помощта на Царя, всъщност те го харесваха най-вече заради личните му качества. Той излъчваше сила и увереност и застанал до него, човек се чувстваше по-добре и по-силен, сякаш черпеше жизненост от магията, който обгръщаше Царя.

— Тоя мъж е жив дявол! — неволно каза на глас Питър Марлоу.

Като се върна в шестнадесета барака, повечето офицери все още спяха или се излежаваха в очакване на закуската. Той измъкна кокосовия орех изпод възглавницата, после взе стъргалката и малайския нож, излезе навън и седна на една пейка. С умел удар разцепи ореха на две идеални половини и млякото изтече в канчето. След това внимателно остърга едната половина и късчетата бяло месо се смесиха с млякото. Втората половина настърга в отделно канче, сложи сърцевината в парче ситна мрежа и грижливо изстиска гъстия сладък сок. Този ден беше ред на Мак да го сипе в оризовата си каша.

Помисли си каква отлична храна е сърцевината на кокосовия орех — богата на белтъчини и без никакъв вкус. И все пак сложиш ли само парченце чесън, цялата ухае на чесън, добавиш ли късче сардела — цялата се превръща в сардела и дава аромат на сума ти порции ориз.

Внезапно страшно му се прияде от ореха. Беше така прегладнял, че не долови стъпките на приближаваща лагерна охрана. Усети присъствието им едва когато войниците се изправиха на прага и всички в бараката скочиха на крака.

Гласът на Йошима, японския офицер, разкъса тишината:

— Тук има радио.

Йошима изчака няколко минути, но никой не проговори. Запали цигара и съскането на клечката изтрещя като гръм в тишината.

Първата мисъл на Дейв Дейвън бе: „Господи, кой мръсник ни е издал, кой се е изпуснал? Питър Марлоу? Кокс? Спенс? Полковниците?“ После го обзе ужас, но ужас, примесен с неочаквано облекчение — най-сетне часът бе ударил.

Същият страх задуши и Питър Марлоу. „Кой ли ни е натопил? Кокс? Полковниците? Та дори и Мак и Ларкин не знаят за радиото! Боже мили, Утръм Роуд!“ Кокс се вцепени. Подпря се на леглото вперил поглед в дръпнатите очи насреща, и с последни сили се удържа да не се строполи.

За реда в шестнадесета барака отговаряше подполковник Селърс и когато прекрачи прага и с адютанта си, капитан Форест, той едва не се подмокри от ужас. Отпуснатото му лице бе зачервено и потно.

— Добро утро, капитан Йошима — козирува Селърс.

— Не е добро. Тук има радио, а това е забранено със заповед на японската имперска армия.

Йошима бе дребен, слаб и изключително спретнат. От широкия му колан висеше самурайски меч, а високите му ботуши лъщяха като огледало.

— Не знам нищо такова. Не… нищо — ужасено измънка Селърс. После разтрепераният му пръст посочи Дейвън: — Ти там, знаеш ли нещо?