Чтение онлайн

Нощта заля небето и тишината наоколо стана още по-тягостна. Комарите започнаха да хапят с настървение. Като сглоби манерките, Мак изпъна за секунда гръб избърса потните си ръце. После измъкна слушалката, скрита в първата манерка и провери дали е свързана добре. Захранващия кабел също бе в горната манерка. Разви го и внимателно го опипа, за да се увери, че иглите все още са запоени към краищата. Избърса потта си и бързо провери отново всички връзки. С гордост си мислеше, че радиото е все така непокътнато и ново, както преди две години, когато го сглоби скришом на Ява, охраняван непрекъснато от Ларкин и Питър Марлоу. Беше му посветил шест месеца от живота си — първо да го измисли, после да осъществи плана. От манерката можеше да се използва само долната половина — в горната трябваше да има вода, затова се наложи не само да смести радиото в три миниатюрни блока, но и да ги сложи в непромокаеми кутии, които после запои към манерките. Тримата пазеха радиото вече година и половина и ето, че най-сетне денят бе дошъл.

Мак застана на колене и мушна двете игли в жиците, които захранваха лампата на тавана. След това се прокашля. Питър Марлоу стана и се огледа наоколо. Отиде бързо до рампата, отви крушката и включи осветлението. После отново седна на прага и впи очи в мрака. Когато се увери, че Ларкин все още пази от другата страна на бараката, даде уречения сигнал. Мак усили звука и напрегна слух. Изминаха секунди, след това минути. Внезапно Мак простена. Питър Марлоу се извърна и с ужас прошепна:

— Какво има?

Мак подаде глава изпод мрежата, бял като платно.

— Не бачка, момчето ми — каза той. — Не бачка. Е мамицата му!

Шест дни по-късно Макс приклещи един плъх в ъгъла на американската барака.

— Бре, копелето! — учуди се Царя. — Никога не съм виждал такова огромно чудовище!

— Боже господи! — ахна и Питър Марлоу. — Внимавай да не ти отгризе ръката.

Всички се струпаха около плъха. Стиснал метла от бамбук, Макс тържествуваше. Текс държеше бейзболна бухалка, а Питър Марлоу — втората метла. Другите се бяха въоръжили с тояги и ножове. Само Царя бе с голи ръце, но затова пък не откъсваше поглед от плъха и бе готов всеки момент да отскочи. Когато Макс извика, Царя седеше в своя ъгъл и разговаряше с Марлоу. Като го чуха, двамата скочиха заедно с останалите американци. Беше сутрин, малко след закуска.

— Внимание! — извика Царя, предугадил, че плъхът ще се опита да избяга на свобода.

Макс замахна с всичка сила, но не улучи. Друга метла го удари отстрани и го обърна по гръб. Плъхът обаче се извъртя на мига, втурна се обратно в ъгъла и се обърна към тях, като съскаше и плюеше, оголил острите си зъби.

— Ох — въздъхна Царя, — за малко да избяга, проклетникът.

Плъхът бе космат и поне тридесет сантиметра дълъг. Опашката му се точеше още толкова зад него — дебела колкото мъжки палец в основната си и съвсем гладка. Малките му мънистени оченца се стрелкаха насам-натам и търсеха път за бягство. Козината му беше кафява и мазна. Главата завършваше с източена остра муцуна, тясна уста и големи, много големи резци. Тежеше не по-малко от килограм и в целия му вид имаше нещо злобно и особено жестоко.

Задъхан от борбата, Макс не откъсваше очи от него.

— Бога ми, не понасям плъхове — изплю се той. — Не мога да ги гледам. Хайде да го убием. Пригответе се!

— Чакай малко, Макс — намеси се Царя. — Няма защо да бързаме. Вече не може да се измъкне. Искам да го видя какво ще прави.

— Какво ще прави! Ще хукне пак да бяга, какво — отвърна Макс.

— А ние пак ще го спрем. Защо да бързаме? — Царя погледна плъха и се ухили. — Загубен си, момчето ми. Свърши се твоята.

Сякаш разбрал думите му, плъхът се втурна към Царя, оголил зъби. Само бясната лавина от удари и крясъци го накара да се върне в ъгъла.

— Тоя мръсник, ако те докопа, като нищо те разкъсва — каза Царя. — Не знаех, че са толкова бързи.

— Хрумна ми нещо — обади се Текс. — Хайде да го хванем.

— И за какво ни е?

— Ами може да си го гледаме за талисман. Пък, ако няма какво да правим, може да го пускаме и да го гоним.

— Ей, Текс, страхотна идея! — въодушеви се Дайно. — Нали едно време са правили така, само че с лисици.

— Глупости! — прекъсна го Царя. — По-добре да го убием. Защо ще го мъчим животното? Какво като е плъх — нищо лошо не ви е направил.

— Да, ама плъховете са гад. Няма място за тях на земята.

— Защо да няма място? — отвърна Царя. — Ако не бяха те… ами че те чистят от боклуци, също като микробите. Без тях целият свят да се е превърнал досега в бунище.

— Дрън-дрън! — обади се Текс. — Плъховете съсипват реколтата. Като го гледам какъв е охранен, нищо чудно точно тоя да е прегризал чувала с ориз. Я му виж търбуха.

— Ами да! — злобно потвърди Макс. — Една нощ отмъкнаха петнайсет килограма.

Плъхът отново се втурна напред, разкъса кръга от хора и хукна из бараката. Само по чудо успяха пак да го притиснат в ъгъла и да го обкръжат.

— Я най-добре да го очистим. Следващия път ще вземе да ни се изплъзне — каза Царя и всички се приготвиха за нападение. После изведнъж го осени страхотна мисъл и той извика: — Чакайте, чакайте малко!

— Сега пък какво има?

— Хрумна ми нещо — рече Царя и добави: — Текс, я донеси едно одеяло. И по-бързичко!

Текс се втурна към леглото си и грабна одеялото.

— Хайде сега дай другия край на Макс и хванете плъха.

— Какво?

— Искам го жив. Хайде, стига си се мотал! — изкомандва Царя.

— С единственото ми одеяло! Да не си полудял?

— Ще ти дам друго. Ти само го хвани.

Всички бяха вперили пълни с недоумение погледи в Царя. После Текс сви рамене. Двамата с Макс разпънаха одеялото и дебнешком запристъпваха към ъгъла. Останалите се приготвиха да пресекат с метлите пътя на плъха, ако понечи да се измъкне отстрани. Внезапно Макс и Текс скочиха върху животното. То се заплете в гънките на плата и започна яростно да го къса със зъби и нокти, но въпреки суматохата Макс бързо се окопити и сви одеялото на гърчеща се топка. Мъжете крещяха възбудено.

— Тихо — нареди Царя. — Макс, ти го дръж. И гледай да не избяга. Текс, включи котлона. Ще пием кафе.

— Какво си намислил пак? — попита Питър Марлоу.

— Прекалено е готино, че да ви го кажа току-тъй. Първо ще пием кафе.

Когато кафето бе готово, Царя се изправи на крака.

— Слушайте сега, момчета! Плъх си имаме, нали?

— Е, и? — изрази Милър всеобщото недоумение.

— А храна нямаме, нали?

— Да, но…

— Боже мой — изуми се Питър Марлоу, — да не ни предлагаш да го изядем?