Чтение онлайн

— Решавайте сами! — казал им бе той. — Хванат ли ви отърване няма. Аз с нищо не мога да ви помогна — с нищичко.

После бе помолил Дейвън и Кокс да останат за малко и спокойно им заръча:

— Ако открият радиото, опитайте се да не замесвате другите. Поне за известно време. Като ви притиснат, кажете, че аз съм ви разрешил, аз съм ви заповядал да го направите.

После ги отпрати, благослови ги наум и им пожела късмет.

Но ето, че късметът им бе изневерил.

С нетърпение очакваше мига, когато Йошима най-сетне ще стигне до гредата, вече не можеше да понася агонията на тази игра на котка и мишка. Долавяше как отчаянието на мъжете отвън нараства с всяка изминала минута, но не можеше да направи нищо, освен да чака.

Накрая Йошима също се умори от играта. Вонята в бараката го отвращаваше. Доближи се до леглото и го претърси надве-натри. После се зае да изучава двадесетсантиметровата греда, но не откри прорезите. Огледа я намръщен по-отблизо, а в същото време дългите му чувствителни пръсти опипваха дървото. Пак не ги намери. За миг си помисли, че сведенията му са неверни. Но това бе малко вероятно, защото доносникът още не си беше получил парите. Гневно заповяда нещо на единия от корейците и той откачи щика си и му го подаде с дръжката напред.

Йошима чукна тук-там по гредата и се ослуша къде ще прокънти на кухо. Аха, ето! Почука отново. Същият звук. Въпреки всичко пак не намери прореза. Яростно заби щика в дървото. Този пък капачето се отдели.

— Нали ви казах!

Горд беше, че откри радиото. Генералът сигурно щеше да остане доволен. Може би за награда най-сетне ще го изпрати на фронта, защото духът на войника в него гледаше с погнуса на задълженията тук — да плаща на доносници и да се разправя с тези животни.

Смедли-Тейлър пристъпи напред, обзет от възхищение към изобретателя на скривалището и търпението на човека, който го беше направил. „Трябва да предложа Дейвън за повишение — помисли си той. — Направил е нещо далеч отвъд повелята на дълга. Но за какво повишение може да става дума сега?“

— Чии са тези легла? — попита Йошима. Смедли-Тейлър сви рамене и когато научи отговора, също като японеца се направи на изненадан.

Йошима изрази съжаление, искрено съжаление, че Дейвън е останал инвалид.

— Искате ли цигара? — извади той пакет „Куа“.

— Благодаря. — Дейвън взе цигара и прие предложеното му огънче, но не усети аромата на тютюна.

— Как се казвате? — учтиво попита Йошима.

— Дейвън, капитан от пехотата.

— Как изгубихте крака си, капитане?

— Ами… попаднах на мина. В Джохор, на север от дигата.

— Вие ли направихте радиото?

— Да.

— Аз заповядах на капитан Дейвън да го направи — преодоля страха си Смедли-Тейлър. — Отговорността е изцяло моя. Той просто изпълняваше заповедите ми.

Йошима погледна Дейвън и попита:

— Вярно ли е?

— Не.

— Кой друг знае за радиото?

— Никой. Сам го измислих и сам го направих. Съвсем сам.

— Моля, седнете, капитан Дейвън — каза Йошима. После презрително посочи с глава Кокс, който хлипаше вцепенен от ужас. — Този как се казва?

— Капитан Кокс.

— Вижте го само. Отвратително!

Дейвън дръпна от цигарата и отвърна:

— И мене ме е страх.

— Да, но вие се владеете. Вие сте смел.

— Ами, страхувам се повече и от него.

Дейвън закуцука тромаво, отиде до Кокс и с мъка седна до него.

— Успокой се, приятелю — тихо рече той и сложи ръка на рамото му, — успокой се. — После вдигна поглед към Йошима: — При Дюнкерк Кокс получи орден за храброст, а още не беше навършил двайсетте. Но сега е друг човек. Вие го докарахте дотук за три години, гадове мръсни.

Йошима сподави желанието си да удари Дейвън. Когато пред него стоеше истински мъж, па макар и враг, той спазваше ритуалите на честта. Обърна се към Смедли-Тейлър и му заповяда да доведе шестимата души, които спяха най-близо до Дейвън, а после се разпореди останалите да маршируват под стража до второ нареждане.

Скоро шестимата се изправиха пред Йошима. От тях само Спенс знаеше за радиото, но като всички други, и той отрече.

— Вземете си завивките и ме последвайте — заповяда Йошима.

Когато Дейвън се пресегна за патерицата си, той му помогна да се изправи.

— Благодаря — рече Дейвън.

— Искате ли цигара?

— Не, благодаря!

— За мен ще е чест да приемете пакета — настоя Йошима.

Дейвън сви рамене и го взе. После отиде с мъка до ъгъла и се пресегна за желязната протеза.

Йошима рязко заповяда нещо на един от корейците и той я вдигна и помогна на Дейвън да стане.

Докато си слагаше протезата, пръстите му дори не трепнаха. След това се изправи, взе патериците и за миг се взря в тях. Сетне ги захвърли в ъгъла. Замъкна се с усилие до леглото и погледна радиото.

— Много съм горд с него — рече той, козирува на Смедли-Тейлър и излезе.

Малката колона се проточи сред безмълвието на лагера. Най-отпред вървеше Йошима и съобразяваше крачката си с тежката походка на Дейвън. До него беше Смедли-Тейлър, а отзад ги следваше Кокс, който вече не правеше никакво усилие да скрие сълзите си. Двама души от охраната бяха останали с военнопленниците от шестнадесета барака и стояха с тях единадесет часа.

После Смедли-Тейлър се върна. Върнаха се и другите шестима. Не се върнаха само Дейвън и Кокс. Тях ги затвориха в караулното и на другия ден ги чакаше Утръм Роуд.

Мъжете от шестнадесета барака също бяха освободени.

От слънцето главата на Питър Марлоу щеше да се пръсне от болка. С последни сили той се прибра в бараката и щом взе душ, Ларкин и Мак разтриха слепоочията му и го нахраниха. Като свършиха, Ларкин излезе и седна край асфалтовата пътека. Питър Марлоу се настани на прага пред вратата и се загледа навън.

На хоризонта вече се разстилаше нощта. Над Чанги тегнеше самотата и мъжете, крачещи насам-натам, изглеждаха по-унили от всякога.

Мак се прозя.

— Аз май ще се оттеглям, момчето ми. Легни си рано и ти.

— Добре.

Мак опъна мрежата против комари и я натика под дюшека. Уви един парцал около главата си, измъкна манерката на Питър Марлоу от калъфа и отвори фалшивото дъно. Свали обвивката и дъното от манерката на Ларкин, после и от своята и внимателно ги сложи една върху друга. Всяка от тях съдържаше сложна плетеница от кондензатори, лампи и жички. От най-горната манерка той грижливо издърпа куплунг с шест крачета и сръчно го съедини с гнездото в средната манерка. От нея пък измъкна куплунг с четири крачета и го пъхна в съответното гнездо на третата манерка. Когато свърши, ръцете и коленете му трепереха от умора. През цялото време бе работил в крайно неудобна поза — подпрян на лакът, за да прикрива манерките с тяло — и при почти пълна тъмнина.