Чтение онлайн

— Не, сър.

Селърс се извърна към другите военнопленници:

— Къде е радиото?

Мълчание.

— Къде е радиото? — истерично изкрещя той. — Питам, къде е радиото? Заповядвам ви незабавно да го предадете. Знаете, че всички тук сме длъжни да се подчиняваме на разпорежданията на имперската армия.

Мълчание.

— Ще ви пратя до един на военен съд! — извика той и гушата му се разтресе. — Там ще си получите заслуженото. Ти как се казваш?

— Лейтенант Марлоу, сър.

— Къде е радиото?

— Не знам, сър.

Изведнъж погледът му падна върху Грей.

— Грей, нали ти си шеф на полицията в лагера. Ако тук има радио, за това си отговорен само ти и никой друг. Трябваше да докладваш на коменданта. Ще те пратя на военен съд и ще се погрижа това да влезе в досието ти.

— Не знам нищо за никакво радио, сър.

— А би трябвало да знаеш, по дяволите! — изрева Селърс с разкривено, мораво на цвят лице. После с тежки стъпки се приближи до леглата на петимата американски офицери. — Бръф, ти какво знаеш за това?

— Нищо! И не забравяйте — „капитан Бръф“, полковник!

— Не ви вярвам! Тия каши все вие, американците, ги забърквате. Разпасана сган — това сте вие, от…

— Няма да позволя да ми дрънкате тия идиотщини!

— Не ми дръжте такъв език. Застанете мирно и се обръщайте към мен със „сър“.

— Аз съм най-старшият американски офицер тук и нямам намерение да понасям обиди от вас или от когото и да било. Доколкото знам, у американците радио няма. Не знам въобще да има радио в бараката. Но дори и да имаше, никога не бих ви казал… полковник!

Селърс се обърна и отново застана по средата на бараката.

— Тогава ще обискираме. Всички да застанат до леглата си! Мирно! И господ да е помощ на онзи, у когото го намеря. Аз лично ще се погрижа да получи най-тежкото наказание. Заради вас, свине размирни…

— Млъкни, Селърс!

Всички застинаха. В бараката влезе полковник Смедли-Тейлър.

— Тук има радио и аз се мъча…

— Млък!

Изразителното лице на Смедли-Тейлър изглеждаше по-сурово от обикновено. Той се приближи до Йошима, който бе наблюдавал Селърс със смайване и презрение.

— Какво има, капитане? — попита полковникът, но всъщност вече знаеше отговора.

— В бараката има радио — каза Йошима и добави с пресилена усмивка: — Според Женевската конвенция на военнопленниците се…

— Познавам разпоредбите не по-зле от вас — прекъсна го Смедли-Тейлър, като се опитваше да не поглежда към двадесетсантиметровата греда. — Ако мислите, че тук има радио, моля, направете обиск. Ако пък знаете къде е, вземете го и да приключваме. Днес имам доста работа.

— Вашата работа е да следите за изпълнението на законите.

— Моята работа е да следя за изпълнението на цивилизованите закони. Ако ще се позоваваме на закони, тогава спазвайте ги и вие. Дайте ни храната и медикаментите, които ни се полагат.

— Някой ден ще прехвърлите границата, полковник!

— Някой ден ще си отида от тоя свят. И то най-вероятно от апоплектичен удар, докато се опитвам да изложа на хората си нелепите разпоредби на откачени администратори.

— Ще докладвам на генерал Шима за вашата наглост.

— Моля, сторете го. И го попитайте също кой разпореди всеки пленник да лови по двайсет мухи дневно, а после аз лично да ги събирам, броя и нося във вашия щаб.

— Нали именно вие, офицерите, непрекъснато се оплаквате, че дизентерията взимала много жертви. Мухите разнасят дизентерията…

— Няма нужда да ми напомняте за мухите и за жертвите на дизентерията — грубо отвърна Смедли-Тейлър. — Дайте ни необходимите препарати, разрешете ни да се грижим за хигиената на околността и скоро целия остров ще бъде очистен от болести.

— На пленниците не им се разрешава…

— Истината е, че вашите войници измират от дизентерия, сред вас самите се шири малария. Преди да дойдете тук, в Сингапур малария нямаше.

— Може и така да е. Но все пак ви победихме — въпреки че бяхте много повече от нас — и ви пленихме с хиляди. Никой мъж с чувство за чест не би се оставил да попадне в плен. За нас всички вие сте животни и не заслужавате друго отношение.

— Доколкото знам, немалко японци са взети в плен в Тихия океан.

— Откъде имате тези сведения?

— Слухове, капитан Йошима, просто слухове. Нали знаете, пълзят навсякъде. Сигурно не са верни. И сигурно не е вярно, че японската флота е разбита, че американците са бомбардирали Япония, че са завладели Гуадалканал, Гуам, Рабаул и Окинава и сега се готвят да ви атакуват на ваша територия.

— Лъжа! — Ръката на Йошима се стрелна към самурайския меч и го издърпа леко от ножницата. — Лъжа! Японската имперска армия печели войната и скоро ще завладее Австралия и Америка. Нова Гвинея е в наши ръце и една японска флотилия в момента е близо до Сидни.

— Несъмнено!

Смедли-Тейлър обърна гръб на Йошима и изгледа хората в бараката. Восъчнобели лица бяха вперили очи в него.

— Излезте вън, ако обичате — тихо каза той. Заповедта му бе изпълнена без звук.

Когато бараката се опразни, полковникът отново се обърна към Йошима:

— Моля, започнете обиска.

— А ако намеря радиото?

— Това е божа работа!

Смедли-Тейлър внезапно усети тежестта на всичките си петдесет и четири години и потръпна от отговорността на бремето, паднало върху плещите му. Макар да служеше с радост и с радост да изпълняваше дълга си в това трудно време, сега му предстоеше да открие предателя. И щом го открие, да го накаже. Този човек трябваше да умре, както щеше да умре Дейвън, ако намереха радиото. „Дано не намерят радиото — отчаяно се молеше той. — Без него всички просто ще загубим разсъдъка си. Боже, ако наистина те има, помогни ни! Моля те!“ Но поне в едно Йошима бе прав и Смедли-Тейлър знаеше това. Трябваше да намери у себе си смелост и да умре като воин — още тогава, на бойното поле или при отстъплението. Вместо това той бе останал жив и сега го разяждаше проказата на спомените, спомените за алчността, жаждата за власт и грешките, опустошили Изтока и причинили смъртта на стотици хиляди.

„И все пак — мислеше си полковникът, — ако бях загинал, какво щеше да се случи с Мейзи, милата, със сина ми Джон от пехотата и с Пърси — другия ми син, авиатора, с Труди — станала толкова млада съпруга, после майка и накрая вдовица, какво щеше да се случи с тях? Нямаше да ги видя никога повече, никога нямаше да ги прегърна, да почувствам отново уюта на дома си.“

— Божа работа! — повтори полковникът, но както и той самият, думите му бяха уморени и пропити с тъга.

Йошима даде някакви разпореждания на четиримата войници. Те отместиха най-крайните легла и разчистиха известно пространство, а после издърпаха там кревата на Дейвън. Йошима отиде в ъгъла и започна да оглежда гредите, сламата и грубите дъски на покрива. Претърсваше всичко съвсем внимателно, но Смедли-Тейлър, изведнъж разбра, че японецът прави това просто, за да го изпита, а всъщност скривалището му е известно. Спомни си онази нощ преди толкова много месеци, когато неколцина офицери бяха дошли при него за съвет.