Чтение онлайн

Стийли нямаше свои служители, още не. Поради тази причина беше облякла скучен сив костюм с панталон „Талботс“. Само него успя да метне в багажа снощи. В този костюм нямаше нищо вълнуващо или запомнящо се. И за капак на всичко, тя нямаше под ръка нищо подходящо за него — нито огърлица, нито обици или дори гривна, часовник или шнола за косата. Беше вързала косата си с най-обикновен ластик, а на краката си имаше обувки с плоски подметки „Джил Сейнт Джон“.

Стийли беше идвала десетки пъти в Белия дом за срещи с други висши служители от администрацията. Дори беше седяла на задните редици по време на няколко съвещания на президентския кабинет. Но в тези случаи тя беше само едно сред многото лица. Тази сутрин ситуацията беше различна. Стийли щеше да твори историята, да направи така, че бъдещите поколения да я помнят. Стоукс й беше разказал как рязко е скастрил вицепрезидента и как президентът е реагирал одобрително на постъпката му. Беше се появила прекрасна възможност. От тях се искаше само да се възползват, а Стийли имаше план, който щеше да обслужи интересите на всички.

Президентът влезе в Овалния кабинет с бодра крачка. Джоунс и Кенеди го следваха на няколко стъпки отзад. Стийли се успокои за външния си вид, когато видя, че Хейс е облечен само в неофициален зелен панталон и бяла риза. Успокоението продължи само секунди. Дребен мъж в бяло сако влезе в стаята и донесе тъмносин костюм, изгладена риза, вратовръзка и чифт излъскани до блясък официални обувки.

Президентът пренебрегна двамата си гости и първо се обърна към него:

— Карл, ти си най-добрият.

Върху лицето на стюарда, който неизменно заемаше този пост от двайсет и две години, грейна усмивка:

— Приятно е човек да ви види отново в Белия дом, сър.

Хейс не се съмняваше, че Карл знае какво се е случило тук през последните дванайсет часа, при това по-добре и от най-близките му съветници.

— Благодаря ти, Карл. Моля те, занеси тези дрехи в банята и ни донеси кафе.

— Веднага, сър.

Хейс се обърна към Стоукс и Стийли, които стояха до камината. Хвърли бегъл поглед към Стийли. Забеляза леко недоумяващия й поглед. Той реагира с усмивка, след което бързо се прехвърли на Стоукс. Стийли пък си помисли, че сигурно заради външния й вид президентът я е взел за служител от охраната на главния прокурор, а не за неговата най-добра юристка.

Хейс плесна с ръце.

— Мартин, ти и хората ти свършихте феноменална работа тази сутрин.

— Благодаря ви, господин президент. Целият екип има заслуги.

— Със сигурност.

— Господин президент — повика го Кенеди, — може ли да се обадя от вашия телефон на генерал Флъд?

— Разбира се.

На вратата се почука. Този път влезе жена, която носеше чанта за дрехи.

— Извинете ме, господин президент. — Младата жена веднага се обърна към шефката на кабинета, която стоеше в ъгъла и говореше по мобилния телефон. — Вал, приготвих дрехите ти.

Джоунс покри слушалката с длан.

— Сложи ги в офиса ми.

Стийли си напомни, веднага щом се прибере у дома, да си приготви багаж за непредвидени обстоятелства. Втори път нямаше да я заварят така неподготвена.

— Господин президент — обърна се Стоукс, — запознайте се с моята заместничка, която отговаря за борбата с тероризма, Пеги Стийли.

Хейс се усмихна и протегна ръка.

— Мисля, че сме се срещали и преди. Така ли е?

— Малко или много… да, сър.

— Пеги — продължи Стоукс — изигра важна роля тази сутрин. Именно тя събра всички на вътрешния фронт.

— Тогава позволете да изразя моята благодарност. — Президентът стисна ръката й.

Шефът й малко преувеличаваше, но Стийли нямаше намерение да оспорва думите му точно сега. Щом искаха да й припишат заслугите, защо трябваше да отрича?

— Благодаря ви, сър.

Кенеди приключи разговора с Флъд и се присъедини към групата.

— Здравей, Пеги.

— Добро утро, доктор Кенеди. — Стийли се изненада, че директорът на ЦРУ помни името й. Бяха се виждали само два пъти досега и двата пъти в доста големи групи.

— Генерал Флъд каза, че „тюлените“ от Екип-6 са открили големи количества пластичен експлозив C-4. Според първоначалната оценка те предполагат, че експлозивът е бил предназначен за детонатор на ядреното устройство, което открихме в Чарлстън.

— Детонатор?

— Да.

— Ами другите два кораба? — попита президентът.

— Претърсването продължава, но досега не сме открили нищо.

— Нали няма опасност от втора бомба? — попита Хейс.

— Твърде рано е да изключим такава възможност напълно. Но аз предполагам, че тепърва ни предстои да открием останалите компоненти, необходими за сглобяването на мощна атомна бомба.

— На какво разстояние са другите два кораба от брега?

— На около стотина километра. Акцията ще се ръководи от бреговата охрана, флотът само ще осигурява поддръжка.

— Кога ще знаем със сигурност отговора?

— До един час. Първоначалното претърсване не показа наличие на радиоактивен материал. Сега разместваме товара, за да имаме достъп до съмнителните контейнери.

— Ако откриете нещо, веднага ме уведомете.

— Задължително. — Кенеди погледна часовника си. — Ако ме извините, сър, искам да отида в Ситуационната зала, за да видя какво е последното развитие на ситуацията.

— Разбира се, върви. Аз ще дойда малко по-късно.

След като излезе Кенеди, към групата се присъедини раздразнената Джоунс.

— Тази преса… Кълна се, понякога си мисля, че комунистите са били на прав път.

Всички се засмяха.

— Какво има сега? — попита Хейс.

— Нищо. Нищо, с което си заслужава да те занимавам.

— Сигурна ли си?

Джоунс се поколеба.

— Свиках среща след трийсет минути, за да обсъдим стратегията. До тогава ще почака. Вашата поява тук, в Белия дом, временно разсея напрежението. — Шефката на президентския кабинет прекара ръка през косата си.

— Вал, искам да те запозная с Пеги Стийли, моят заместник по борбата с тероризма — каза Стоукс.

Докато Стийли и Джоунс си стискаха ръце, първата забеляза тъмните кръгове под очите на началничката на кабинета. На нейния фон Пеги изглеждаше доста свежа. Външният й вид престана да бъде повод за притеснение.

— Пеги Стийли — повтори Джоунс името, сякаш го беше чувала и преди. Изведнъж в очите й проблесна искра, явно се беше сетила. — Пат Холмс?

— Да. — Стийли се усмихна. — Пат казва, че сте най-напористата в този град.

Джоунс кимна одобрително и потупа президента по корема.

— Чу ли това?

— Нямам намерение да споря с теб — отвърна Хейс и вдигна ръце във въздуха.

— И добре ще направиш. — Джоунс отново се обърна към Стийли: — Трябва да поговорим насаме. Пат ми разказа за вечерята ви. Напълно съм съгласна.

Хейс наостри уши. Какво ли замисляха политическите му помощници? В повечето случаи планирането на различни стратегии беше почти незначително на фона на всичко останало, но понякога тяхната жажда за победа надхвърляше чертането на безобидни схеми.