Чтение онлайн

Майната му на Министерството на вътрешната сигурност! Американският народ имаше много смътна представа как трябва да се действа. Министерството на правосъдието и ФБР бяха съвсем друго нещо. Гражданите знаеха, че президентът и главният прокурор трябва да ги защитават у дома, в родината им.

А президентите рядко ги жертват, поне не и до следващите избори. Това обаче не се отнасяше за членовете на президентския кабинет. Когато се разразеше мащабна криза, тях обикновено ги използваха като изкупителни жертви. И първо тях даваха на пресата, която ги изяждаше парче по парче. Когато от репутацията и кариерата им не останеше нищо, ги изпращаха обратно там, откъдето са дошли. Където пък хората, които до скоро си смятал за най-близки приятели, започват да те отбягват като чумав. Да, във Вашингтон политиците може и да падаха от високо, но главният прокурор Мартин Стоукс нямаше намерение да се дава така лесно.

Винаги реалист обаче, той си даваше сметка, че вече е късно да избегне летящия куршум. Все пак имаше малък шанс за оцеляване, ако пожертваше министър Макелън. Министерството на вътрешната сигурност се намираше още в младенческата си възраст в сравнение с останалите министерства, но въпреки това вече си беше спечелило репутацията на институция, пълна с некадърници. Но и така да беше, при катастрофа с подобна сила щеше да е необходим повече от един член на кабинета, за да засити гнева на Капитолия, пресата и цялото общество. Не, тази работа беше прекалено голяма, за да не пострада от нея. В този случай най-разумният ход беше да заздрави приятелството си с президента и да се надява този Раймър и неговият НЕСТ да си свършат добре работата.

Шумните пререкания от Маунт Уедър продължиха няколко минути. Министър Макелън отново предложи Чарлстън да бъде блокиран. Вече беше започнал сутрешният час пик и с всяка следваща минута, твърдеше той, стотици, ако не хиляди, хора се превръщат в потенциални жертви на терористите. Той настояваше най-малкото да се спре пътния поток, влизащ в града. Министърът на финансите Кийн каза, че ако затворят Чарлстън, ще трябва да затворят и финансовите пазари и така ще демонстрират паника.

По средата на дебата Стоукс забеляза, че генерал Флъд и министърът на отбраната Кълбъртсън липсват. Вероятно бяха заети с останалите три кораба от списъка. Стоукс тъкмо се накани да влезе в спора, когато вицепрезидентът Бакстър направи грешката да намеси политиката.

— Робърт — обърна се той, — предстои ни преизбиране. Ако това нещо избухне и пресата разбере, че сме знаели за него и не сме сторили нищо, за да защитим гражданите на Чарлстън, с администрацията ти е свършено.

Стоукс познаваше вицепрезидента Шърман Бакстър достатъчно добре. Той беше глупак и най-накрая в него бяха надделели гордостта и егото му. За никой не беше тайна, че президентът едва ли не се срамува от своя вицепрезидент. Изборната комисия на партията ги беше принудила да работят заедно и в началото нещата между тях вървяха добре. Но не за дълго. Бакстър беше от Калифорния и, както беше обещал, напълни касата на партията с пари и помогна за спечелването на най-скъпия щат за каузата. След това обаче ситуацията рязко се влоши. Бакстър бавно, но сигурно беше изолиран. На практика бе прекарал последните две години най-вече или в чужбина, или в командировки за набиране на средства. Отсъствието на неговото мнение по всеки по-важен проблем беше показателно.

Носеха се слухове, че ще бъде сменен, и Стоукс реши, че моментът е подходящ най-сетне да се изкаже. Главният прокурор имаше свои планове и като всеки лоялен воин се хвърли да защитава президента.

Изказа се необичайно високо и рязко:

— Мисля, че всички трябва да се успокоим и да оставим политиката настрана.

Изражението на вицепрезидента беше достатъчно красноречиво. Той гледаше като капитан на току-що торпилиран кораб.

Стоукс не си губи времето и продължи:

— Ако затворим проклетия град, ще предизвикаме паника и както Раймър ни каза преди малко… — Стоукс направи пауза и с по-спокоен глас добави: — Нека си поемем дълбоко дъх, да се успокоим и да оставим Раймър и генерал Флъд, както и техните хора, да си свършат работата, за която са обучавани. Да не им се бъркаме.

Възнаграждението за тази тактика дойде само след секунди. Президентът Хейс се усмихна одобрително и отвърна:

— Добре казано, Мартин.

> 44

# Чарлстън

Тъй като годишно пробягваше два-три маратона, Деби Ханусек не се притесняваше от потта, но положението беше смешно. Още не бе преполовило утрото, а температурата в склада вече приближаваше трийсет и осем градуса. И въздухът беше адски влажен. Но нямаше как да си свали шлема, за да избърше потта от лицето си. Тя и екипът й бяха участвали в достатъчно учения и реални кризи, за да преодолеят страха от задушаване в скафандрите. Тя никога не изпадаше в паника, но беше виждала как много други не успяват да издържат.

Наблюдаваше колегите си за признаци на стрес. Те бяха отлично обучени и добри в работата си, но никога преди не се бяха сблъсквали с подобна заплаха. Всъщност на никой от програмата НЕСТ не му се беше налагало да се занимава с нещо подобно. Бяха се отзовали на доста фалшиви тревоги, най-вече малки радиологични устройства. Обикновено това бяха медицински уреди, забравени или изгубени. Но практиката й не помнеше нищо с такава мощност — истински ядрен материал за бомба с достатъчно критична маса да предизвика взрив от двайсет килотона.

Мозъчният тръст, разположен из различните лаборатории, продължаваше да анализира данните, които Ханусек им изпращаше. Всички бяха единодушни, че пред тях стои истинска атомна бомба. Показателите на ядрените химични елементи, използвани за направата на разрушителното оръжие, не можеха да се объркат с никои други. Вече бяха започнали да разследват откъде може да е дошла бомбата. За Ханусек този въпрос си беше чисто академичен. В момента единственото, което тя искаше, бе да неутрализира дяволската машина.

Когато портативният рентген най-накрая беше инсталиран, Ханусек даде знак да започнат със слабо облъчване. Не искаше да засегне електронната верига, която можеше да детонира устройството. Първото облъчване беше безрезултатно. Никой от тях не се изненада. Движеха се внимателно и предпазливо. Двамата техници погледнаха към Ханусек, за да им разреши да увеличат мощността. Тя кимна и двамата облъчиха контейнера отново. Деби погледна към картината на лаптопа пред себе си.

Този път беше по-добре. На изображението се различаваха очертанията на предмет с размерите на волейболна топка. Ханусек нареди да увеличат още мощността. Третото облъчване беше успешно. Сега вече ясно се виждаха контурите на устройството, но само толкова. Дизайнът беше класически — сферично ядро с ядрен материал, заобиколено от експлозиви. Само че имаше един проблем.

— Увеличете още малко мощността — извика тя.

Резултатите от следващото облъчване се появиха на екрана. Тя се намръщи. Натисна един бутон на бедрото си и каза:

— Пол, виждаш ли това?

— Да… почти едновременно с теб.

Тя изчака, за да се увери, че Раймър е видял резултатите от четвъртото облъчване.

— Е… имаш ли някакви предположения къде се намира експлозивът и детонаторът?

— Никакви.

Ханусек махна на техниците отново да увеличат силата на уреда. Когато се появи следващата картина на монитора на лаптопа, мистерията си остана.

— Пол, ще ги накарам да пробват отдолу.

— Добре.

На базата на вече направените рентгенови снимки техниците бързо изчислиха точното местоположение на устройството и пропълзяха под контейнера. Поставиха портативната рентгенова машина на сантиметри от дъното и облъчиха контейнера. Точно в целта. Ханусек им нареди да засилят мощността. След третото облъчване откриха това, което търсеха.

— Какво мислиш? — попита тя Раймър.

— Мисля, че трябва да се обадя на президента.