Чтение онлайн

Кувейтецът забеляза загрижената му физиономия.

— Всичко наред ли е?

Ал Ямани не отговори веднага. Още бе обсебен от мисълта, че мисията му е провалена незнайно как. После, след като прикри яростта и внезапно обзелото го подозрение към младежа, той отвърна:

— Да, всичко е наред.

Якуб отиде при него до стената и погледна към терминала.

— Няма да чакаме още дълго. Корабът вече е наполовина разтоварен.

— Май си прав. — Ал Ямани му подаде бинокъла. — Каква е онази сграда там? За какво се използва?

Якуб взе бинокъла и погледна към указаното място.

— Коя по-точно?

Ал Ямани застана спокойно зад него и посочи към сградата с наблюдателната площадка на покрива.

— Ето онази сграда там. Където стоят някакви мъже.

Докато с едната ръка продължаваше да сочи, ал Ямани пъхна другата под ризата си и извади ножа от кожената ножница. Сочещата ръка беше поставена леко върху рамото на кувейтеца. Внезапно, без предупреждение, тя го стисна силно. В същото време ал Ямани заби с всичка сила ножа в гърба на нищо неподозиращия младеж.

Бинокълът падна на пода и се разби на няколко парчета. Тялото на Якуб се втвърди като реакция на неочакваното нападение. Той изви гръб назад и устата му се отвори, за да изкрещи в агония. Само че ал Ямани беше бърз и изкусен в изкуството да убива. Свободната му ръка се премести от рамото към лицето и запуши устата на бившия му вече боен другар.

Борбата продължи само няколко секунди, след което кувейтецът се строполи на земята с отворени очи. Докато мозъкът на момчето още действаше, саудитецът съзря в очите му изненадата, неверието, че неговият брат мюсюлманин го е убил. Ал Ямани отпусна хватката си и извади ножа от вече неподвижното тяло. После остави кувейтеца да легне на пода, наведе се и надникна над покривите на колите, за да огледа паркинга. Очакваше да види тичащи към него агенти на ФБР с извадени оръжия, крещящи да пусне ножа. Също като по филмите. Ал Ямани бързо се приготви за смъртта — нямаше да се предаде жив, за да не попадне в ръцете им. Можеше да скочи от високото.

Но агентите не се появиха. Минаха секунди и по всичко личеше, че е сам на предпоследното ниво на паркинга. Предпазливо коленичи и избърса острието в ризата на кувейтеца. После спря и се вгледа в тъмните невинни очи.

Нямаше ни най-малка представа дали човекът, когото току-що е убил, има вина — заради предателство или глупост. Това беше без значение.

В името на справедливата кауза нямаше незаменими хора. От най-великите воини на Аллах до най-незначителните. Фактите говореха сами за себе си. Нещо се беше объркало, ала какво — Ал Ямани не знаеше. Това обаче само доказваше, че трябва да е още по-бдителен. Нямаше да позволи на американците да го хванат. Не можеше да рискува и с кувейтеца. По-добре беше да действа сам. Замъкна трупа до ъгъла на гаража, където го скри зад една паркирана кола. Извади портфейла му и изтича до колата. Най-важното сега беше да се махне от този проклет град.

> 41

— Пол, готови сме да започваме — каза Ханусек, докато камионът минаваше покрай нея.

— Каква е ситуацията? — попита Раймър, който още се намираше в обекта на Министерството на енергетиката в Джърмантаун.

Ханусек влезе в склада и големите врати зад нея започнаха да се затварят.

— Току-що контейнерът беше свален и преместен в склада на митницата. — Тя продължи да върви из огромното хале, докато не стигна до мястото, където се беше разположил екипът й заедно с оборудването.

Чуваше се как отварят куфарите, отключват ключалките и вадят екипировката. Хората на Ханусек работеха в екип от две години. Множеството тренировки и репетиции, учебни тревоги и претърсвания се казаха думата и сега действията им бяха като рутинни. През тези две години обаче те не бяха разполагали с толкова конкретна информация. Всички разбираха, че този път е различно. Целият Вашингтон беше вперил погледи в тях и дори самата тя усещаше, че подчинените й са малко напрегнати.

Един от техниците й хвърли слушалки, които да включи към защитения срещу подслушване сателитен телефон. Ханусек ги хвана с една ръка и ги сложи на главата си. После ги включи в телефона и нагласи микрофона на устата си, а телефона закачи на колана.

— В момента инсталираме сателитна връзка и ще разполагаме с предварителни данни… — Ханусек се консултира с един от техниците, който си слагаше раница с чувствителен гама-неутронен детектор. — След около шейсет секунди.

Останалите петима също бяха заети — отваряха лаптопи, размотаваха кабели, проверяваха връзката и включваха към захранването най-различни уреди.

— Готов ли си, Хари? — попита тя техника с раницата на гърба.

Мъжът извади една слушалка, стърчаща от раницата, и я сложи в ухото си. Миг по-късно вдигна палец, в знак че е на линия.

Ханусек го гледаше как тръгва по дължината на големия метален сандък.

— Сега идва моментът на истината — каза тя на Раймър, докато техникът бавно се приближаваше към нея. Някъде по средата на пътя той погледна към нея и вдигна загрижено вежди.

Ханусек затаи дъх. Техникът стигна до другия край на дванайсетметровия контейнер и се върна обратно. Когато стигна по средата, отново спря и се заслуша в слушалката. След няколко мъчителни секунди се обърна към шефката си:

— Гама-излъчване — девет, неутронно излъчване — четири.

Ханусек му махна да дойде при нея и предаде на Раймър данните. Новината беше посрещната със стон от бившия „тюлен“. Тя помогна на техника да свали раницата и му каза:

— Знаеш какво да правиш.

Мъжът хукна към срещуположния край на склада, където друг техник вече беше поставил Устройство с Германий с висока чистота (УГВЧ), за да извърши изследването на безопасно разстояние от контейнера.

— Деби — обади се Раймър в слушалката. — Какво ще кажеш да си облечете костюмите?

— Мисля, че е добра идея.

Ханусек с бърза крачка отиде до един от черните куфари и го отвори.

— Добре, всички внимавайте, време е за костюмите.

При нормални обстоятелства всички щяха да изразят недоволство, че трябва да си слагат противорадиационно облекло, но не и тази сутрин. Един по един членовете на екипа се напъхаха в костюмите, сложиха си ръкавиците, ботушите и шлемовете. Накрая залепиха с тиксо всички места на припокриване, за да затворят костюмите херметично. Когато Ханусек свърши, един от техниците дойде при нея с УГВЧ в черна брезентова чанта. Подаде й устройството и тя внимателно го постави близо до контейнера. Коленичи и погледна дали всичко се записва и предава вярно.

Ядрените физици от лабораториите в Лорънс Ливърмор, Скандиа и Лос Аламос в момента седяха пред компютрите си, за да анализират гама-излъчването и спектралните показатели, които УГВЧ измерваше. Учените образуваха това, което Министерството на енергетиката наричаше „Виртуален стационарен екип“.

Ханусек стана и се върна до мястото, където се бяха разположили колегите й. Защитният костюм й бе доста неудобен, но вниманието й беше приковано към информацията, която се предаваше към портативните лаптопи. На УГВЧ щяха да му трябват цели петнайсет минути, за да направи пълен анализ на това, което се намираше в контейнера.